Портата на дявола

Катерина Луская седеше на стол в малка каюта на долното ниво на жилищния блок на „Оникс”. Не знаеше кое време е, но като че ли беше вечер. Нямаше значение. Светлината в каютата без прозорци не се променяше.

Катерина се опита да се протегне, но не можа. Ръцете и краката ѝ бяха оковани. Бе получила съвсем малко храна и вода през последните пет дни.

Тя неуспешно се опитваше да заспи, когато вратата на каютата се отвори. Андрас влезе. Беше сам. Идваше всеки ден, единственият ѝ посетител, и винаги носеше лоши новини.

Другите учени били отведени в чужда страна и превърнати в роби. Тя бе останала, защото той я искал тук, но можел да си промени решението. Никой не я търсел. Казал на всички, че е мъртва.

И така всеки ден. Засега не беше споменал какви са плановете му за нея, но от начина, по който я гледаше и почти му потичаха лигите, тя не се съмняваше, че ще е нещо ужасно.

Обикновено го посрещаше в пълно мълчание и отказваше да отговаря на въпросите му. Предният ден бе завършил с плесница по лицето ѝ и лишаването ѝ от бутилката вода, която бе получила. Сега гърлото ѝ беше пресъхнало, а в устата ѝ нямаше слюнка. Тя дори не знаеше дали е в състояние да говори.

Андрас се изправи пред нея, носеше нова бутилка вода и я остави извън обсега ѝ, както бе оставил ножа и ключа при Кърт.

– Да не е време за свиждане? – попита тя дрезгаво.

– О, птичката в клетка най-сетне запя.

Упорството и мълчанието не ѝ бяха донесли нищо. Тя реши да бъде по-агресивна.

– Скоро ти ще си този в клетката. Ако някой не те убие. Американците може да искат да те арестуват, но моята страна си има други методи за справяне с агресията. Обичаме да даваме уроци на хората.

– О, да. Съвсем наясно съм с това. Ти все още си мислиш, че имате голяма мощ. Ти си като дете с неадекватна оценка за себе си – напада, за да докаже силата си.

Част от думите му беше истина.

– Това няма да те спаси – каза Катерина. – Твоите хора убиха майор Комаров, а после ти отвлече мен. Те няма да имат друг избор, освен да те нарежат на парченца, каквото и да ми направиш.

Той като че ли се трогна мъничко.

– Интересно, че използваш думата „избор”. – Придърпа стол, завъртя го с облегалката напред и седна. – Защото всички ние трябва да правим избори.

Грабна бутилката с вода, отвори капачката и отпи. После пак я сложи на земята, извън нейния обсег. Наведе се към Катерина, опрял ръце на облегалката на стола, а лицето му беше неприятно близо.

– Твоят приятел Остин например. Дадох му избор. Можеше да се спаси или да умре заедно с приятеля си. Предлагам същото на теб. Да живееш или да умреш с онези, които ще пострадат.

Тя пак мълчеше, не знаеше какво има предвид, а и все още можеше да мисли само за водата.

– Освен това – добави той с широк жест – предлагам нещо и на твоята възгордяла се нация. Шанс да ми отмъстят… или начин да възвърнат силата и предишния си престиж.

Той извади сгъваем нож от някакъв скрит джоб и натисна бутончето отстрани. Острието се изстреля за секунда. Андрас го вдигна към лицето ѝ.

– Бих те попитал каква съдба си избираш, но думите могат да са измамни. Да видим какво ще кажат действията ти.

Грабна ръцете ѝ, сряза въжето с ножа и отстъпи назад.

Катерина изчака секунда-две, но жаждата ѝ надделя. Тя посегна към водата с ясното съзнание, че той вече е пил от нея. Отпи и преглътна, макар да се притесняваше, че може да прихване нещо. Струваше ѝ огромно усилие да не изпие бутилката до дъно.

Вгледа се в Андрас, който не помръдваше, и посегна към ключа. Той пасна на оковите на краката ѝ. Превъртя го и беше свободна.

– Пускаш ме да си ида? – попита Катерина.

– И къде ще идеш? – попита той. – На хиляди километри сме от най-близката суша. Какво ще правиш? Ще плуваш дотам? Ще откраднеш лодка и ще гребеш до Гибралтар?

Засмя се. Разбира се, беше прав. Катерина нямаше къде да избяга.

– Давам ти избор – затворничка или гостенка – добави той.

– И какво трябва да направя, за да бъда гостенка? – попита тя с подозрение.

Той огледа тялото ѝ с възхищение.

– Имаш голямо самочувствие. Наистина си… привлекателна, но ще се откажа от това удоволствие, защото има по-важни неща, които можеш да ми предложиш.

Тя беше доволна да го чуе.

– Например?

– Този кораб не е танкер, както изглежда – каза той. – Той е плаващо оръжие с невъобразима мощ. Може да унищожи балистични ракети в полет. Може да премахне цяла флотилия за секунди. Може да опустоши град, без да срути и една сграда.

Той тръгна към едно канапе, вдигна крака на него и продължи:

– Светът все още не знае за това, но скоро ще научи. А тогава ще искам да се свържеш с твоите началници в Русия, да им кажеш кой съм и да започнеш преговори за продажбата на това оръжие. Предлагам го за половин милиард долара в диаманти, оръжието на бъдещето.

Тя присви очи. Не беше сигурна за какво говори той, но имаше смътна представа.

– И защо не се свържеш ти с тях? Сигурно имаш необходимите познанства?

– О, да. И те ме познават. Но последния път им продадох нещо, което твоят приятел Остин изтръгна от ръцете им, преди да успеят да му се порадват. Страхувам се, че това е оставило лош вкус в устата им. Проблемът беше в тяхната некомпетентност, разбира се, и аз не възнамерявам да им предлагам обезщетение или извинение. Оттогава не ми вярват така, както би трябвало.

Той наистина се нуждаеше от помощта ѝ. Вероятно не точно „нуждаеше”, а „искаше” помощта ѝ. Ако наистина възнамеряваше да направи това, за което говореше, присъствието ѝ със сигурност би улеснило продажбата. Но после какво? Тя нямаше желание да участва в търговия на оръжия и не можеше да е сигурна, че ще оцелее, след като сделката бъде сключена.

Все пак трябваше да има начин да използва тази ситуация. Ако можеше да се движи свободно из кораба, това щеше да увеличи шансовете ѝ.

– Значи очакваш да им се обадя, да им разкажа тази история и да поискам да изпратят цял камион диаманти в замяна на един стар танкер? Няма да ми повярват.

– Ти си експерт по иновативни форми за производство и пренос на енергия – каза той. – Разбираш от физика на частиците. Сигурен съм, че щом погледнеш под капака, ще успееш да ги убедиш, че онова, с което разполагам, е истинско.

Той се изправи, Катерина се надяваше на това. Нямаше представа какво ще последва, но трябваше първо да излезе от каютата.

– Ще ме разведеш из кораба? – попита тя.

– Ще ти покажа стоката – каза той и се усмихна. – Те ще са много впечатлени от откритието на своя млад агент.

– А когато всичко приключи?

– Ти вървиш с кораба – каза той. – Ще се върнеш с плячката в Мурманск като истински герой.

Тя не вярваше и на една негова дума. Твърде хубаво беше, за да е истина. Но засега не възнамеряваше да показва недоверието си.

– А твоите приятели африканците? – попита. Беше чула спора на яхтата и името Джема. – Те няма ли да се ядосат?

Той се ухили.

– По-умна си, отколкото предполагах. Защо според теб застрелях онзи мъж на яхтата и го оставих да се носи по водата? Защото ме е ядосал? Не. Защото той щеше да заведе американците до Джема. И вече го е направил. Американски самолетоносачи са тръгнали натам. Те ще се заемат с него, а аз ще направя моята демонстрация. След това той ще е твърде зает с варварите пред крепостните си стени, за да може да направи нещо друго, освен да ми помаха за сбогом.

Тя грабна бутилката с водата и отпи. После заговори:

– Ще погледна и ако казваш истината, ще говоря с тях. И вероятно ще успея да изтъргувам тази вода за нещо по-приятно, например вино.

Съмняваше се, че той ще се хване на промяната в поведението ѝ, но беше видяла как я гледа. Щеше да направи всичко по силите си да го извади от равновесие.