Портата на дявола

Източния Атлантически океан, 23 юни

Гамей Траут седеше на малък стол в лазарета на „Матадор”, загърната с одеяло и димяща чаша безкофеиново кафе пред себе си. Корабният лекар не ѝ позволи да пие истинско кафе поне двайсет и четири часа. Тя не бе пила от безкофеиновото, само си топлеше ръцете с него, така че имаше ли значение? Всъщност нищо вече нямаше значение, нищо – освен мъжа, който лежеше неподвижен на болничното легло.

Екипажът на „Матадор” я извади от водата пет минути след като достигна до повърхността. Но вече се смрачаваше, а и при това мъртво вълнение, тя не можа да види Пол никъде.

След двайсет минути, след две мъчително бавни обиколки, един моряк забеляза Пол, носеше се по гръб във водата. Не направи никакъв опит да сигнализира, само се носеше по повърхността, защото мокрият костюм му осигуряваше плаваемост.

Отнесоха го в лазарета, където се грижеха и за нея – беше получила лека хипотермия и страдаше от кислороден глад. Веднага дръпнаха завеса между тях, но Гамей чуваше, че работят трескаво. Някой извика: „Няма пулс”, а после лекарят каза нещо за кардиогенен шок.

В този миг Гамей сграбчи завесата и я дръпна. Съпругът ѝ приличаше на призрак, тя се извърна и заплака.

След три часа дойде на себе си, чувстваше се почти нормално. Пол все още беше в безсъзнание, покрит с одеяла, в ръката му се вливаше система, а маска на носа и устата му осигуряваше чист кислород. Очите му бяха все така затворени и не помръдваше.

Като го видя така неподвижен, Гамей веднага се обърна към монитора, който показваше пулса му, за да се увери, че е жив. Стисна ръката му, беше като мокра глина. Ръцете му бяха винаги топли, дори в най-студените зимни дни в Нова Англия.

– Върни се при мен! – прошепна тя. – Не ме оставяй тук, Пол! Моля те, не ме оставяй!

Вратата зад нея се отвори и корабният лекар, Хобсън Смит, влезе в лазарета. Беше толкова висок, че почти се привеждаше, за да мине през вратата, имаше сив мустак, като на доктор Фу Манчу, пронизващ поглед и спокоен, почти бащински стил на поведение. Никой на борда не знаеше на колко години е, но ако в НАМПД имаше възраст за пенсиониране, то Хобсън Смит вече трябваше да я е преминал. И всички на кораба щяха да изгубят от това – неговото присъствие бе подобно на присъствието на любим чичо.

– Някаква промяна? – попита той.

– Не е помръднал – отвърна тя. – Пулсът му е…

– Пулсът му е стабилен – каза Смит. – Пулсът му е добър. Нивото на кислород в кръвта му също се подобрява.

– Но все още е в безсъзнание – притеснено рече Гамей, неспособна да използва думата „кома”.

– Да – отвърна доктор Смит. – Засега. Пол е силен, дай му време и ще се оправи.

Гамей знаеше, че докторът е прав, знаеше и че показателите на Пол се подобряват, но искаше да го види буден, да ѝ се усмихне и да каже нещо старомодно и мило.

Смит придърпа стол и седна до нея.

– Подай ми ръката си!

Тя протегна ръка към него, докторът ѝ сложи маншон и започна да помпа, за да измери кръвното ѝ. После провери и пулса.

– Точно както си мислех.

– Какво?

– Твоите показатели не са добри – каза той. – Влошаваш се от тревоги за него.

Тя въздъхна. Не беше яла, нито пила нещо, откакто се изправи на крака. Но не мислеше, че ще може да преглътне каквото и да било.

– Просто не разбирам – каза тя. – Как така излязох на повърхността много преди него?

Доктор Смит се загледа в нея, сякаш обмисляше въпроса ѝ.

– Каза, че той те е избутал? Тя кимна.

– След като подводницата се наводни, той отвори люка, избута ме през него и ме тласна нагоре. Аз изпънах крака и се отблъснах от ръцете му като от трамплин, но си мислех, че той ще е точно зад мен.

Тя си пое дъх, опитваше да потисне чувствата си.

– Подводницата вече потъваше. Може би той е бил завлечен надолу с нея. Може би се е наложило да се измъкне, преди да поеме нагоре.

– Сигурен съм, че това е изиграло своята роля – каза Смит.

– Освен това той е по-тежък, с повече мускулна и костна маса. Не го приемай зле, но средностатистическият мъж има по-малко подкожни мазнини от жените. Като добавим към това и фактът, че и двамата сте носили почти едно и също количество неопрен, то твоето ниво на плаваемост е било доста по-високо от неговото. Дори да не те беше избутал, ти пак щеше да се издигаш по-бързо и да достигнеш повърхността преди него.

Тя погледна към съпруга си, мислеше си за всички гмуркания, които бяха правили заедно, за всички тренировки.

– Освен това – продължи доктор Смит. – Пол винаги е казвал, че ти си по-добра плувкиня от него. Още една причина да се ожени за теб и да те направи госпожа Траут.

Тя се усмихна, спомни си как Пол бе повтарял тази шега поне стотина пъти. Дори ѝ беше омръзнала, но сега жадуваше той да се събуди и да я изрече отново.

– Просто трябваше да тръгне пръв – каза след малко тя, а думите изскърцаха в гърлото ѝ като ръждясала панта.

Доктор Смит поклати глава.

– Никой мъж с всичкия си не би тръгнал пръв и да остави жена си след себе си – каза той. – Не и мъж като Пол.

– Ами ако ме остави сега? – попита тя, беше по-уплашена от всякога. – Не знам как ще се справя без него...

– От все сърце вярвам, че няма да ти се наложи – каза доктор Смит. – Но ти трябва да спреш да мислиш за това и да започнеш да мислиш за нещо друго. За твое собствено добро.

– И за какво предлагаш да мисля? – попита Гамей малко по-остро, отколкото възнамеряваше.

Доктор Смит се почеса зад ухото и се изправи. Отмести ръката на Пол от нейната и я положи внимателно на гърдите му, после я хвана за ръката и я поведе към съседната стая – към корабната лаборатория.

– Има още един оцелял , за когото съвсем си забравила – смигна ѝ той. – Казва се Рапунцел.

Гамей напълно бе забравила малкия робот. Макар че Рапунцел не беше живо същество, тя все пак се радваше, че е оцеляла и са я извадили. Та нали именно Рапунцел бе спасила и двама им.

– Извадили са я – каза Гамей.

– Аха! И тя ни донесе три проби. Гамей присви очи и попита:

– Три ли?

– Тъканната проба, която си взела от един от екипажа – каза Смит и включи флуоресцентната лампа над работната маса. Тя примигна и оживя.

– Да, помня това – отвърна Гамей. – Не мога обаче да си спомня да съм взимала други проби.

– Така ли? – Докторът описа широк жест с ръка, като промоутър на нова стока, и насочи вниманието ѝ към друга маса. Там лежеше парче стоманен кабел.

– Рапунцел го стискаше, когато излезе на повърхността – каза той.

Кабелът, който ги бе задържал към дъното, спомни си Гамей. Спомни си и как Рапунцел го беше нарязала с ацетиленовата горелка, а после тя ѝ бе подала команда за издигане към повърхността. Не беше давала инструкция да пусне кабела.

– А каква е третата проба? – попита Гамей.

– Парче пластмаса, което се е закачило за рамката на Рапунцел. Отчупено триъгълно парче пластмаса, вероятно се е закачило там, докато е била в падащия към дъното товарен кораб.

Доктор Смит отиде до масата с кабела и Гамей го последва. Той посочи няколко почернели места по него.

– Какво е това според теб?

Тя се наведе към кабела. Докосна черните петна и усети нещо различно в материала, в сравнение с остатъка от кабела. Сякаш металът беше загрят до степен, в която бе започнал да се топи.

– Приличат на петна от заварка – каза замислено Гамей.

– И аз така си помислих, но никога не съм чувал за петна от заварка по кабел, и определено към него не е заварено нищо.

– Може да са от горелката – предположи Гамей.

– Проверих видеозаписа – каза той. – Рапунцел прерязва кабела с едно бързо движение. Придържа го с щипците си и го прогаря с горелката. Този участък, на шейсет сантиметра вляво, дори не го докосва.

Гамей погледна към него заинтригувана.

– Може би, след като Пол се почувства по-добре, ще можем…

– Гамей! – прекъсна я лекарят. – Ще трябва ти да го направиш.

– Не съм достатъчно подготвена за това.

– Директор Пит говори с капитана тази сутрин – каза Смит. – Иска ти да се погрижиш за това. Знае, че е трудно да те ангажира точно сега, но някой е стигнал твърде далеч, за да ни попречи да разберем какво се е случило с онзи кораб и ние искаме да знаем защо. А това са единствените следи, с които разполагаме.

– Той нареди аз да се погрижа за това? – попита Гамей изненадана.

Лекарят кимна.

– Познаваш Дърк. Когато има работа за вършене…

За първи път, откакто се помнеше, тя беше вбесена на Дърк. Но дълбоко в себе си знаеше, че е прав. Единствената надежда да открият хората, които бяха докарали Пол до това състояние, бе да открият кой е искал онзи кораб да потъне и защо.

– Добре – каза тя, като се опитваше да потисне чувствата си. – Откъде ще започнем?

Той я поведе към микроскопите.

– Погледни пластмасовата проба.

Гамей се настани до първия микроскоп и се вгледа през окулярите, като примигваше, докато образът не се проясни.

– Това са стружки от пластмасата – обясни доктор Смит.

– Защо са с различен цвят?

– От две различни пластмаси са. Смятаме, че са от някаква касетка. По-тъмната пластмаса е и по-твърда и по-плътна, а по-светлата е по-лека.

Гамей огледа стружките внимателно. Странно, но по-тъмната пластмаса изглеждаше деформирана. Цветът ѝ беше размазан на места, там където и материалът беше изкривен.

– Сякаш по-тъмната пластмаса е била стопена – каза Гамей. – Но по-леката изглежда невредима.

– И аз така смятам.

– Това е странно. По-леката пластмаса би трябвало да има по-ниска точка на топене, но дори при една и съща температура ще има по-малка способност да абсорбира топлината, без да се деформира, тъй като има по-малко материал.

– Много сте добра, госпожо Траут – засмя се той. – Не бихте ли искали да работите в лабораторията?

– След това, което се случи, може и да не изляза от нея. Той се усмихна, а около очите му се появиха бръчици.

– Оставихте тъканната проба за последно – отбеляза тя.

– Защото е най-интересна.

Тя мина на другия микроскоп.

– Може ли?

– Разбира се.

Гамей присви очи над окулярите, засили увеличението веднъж, после отново. Видя клетъчни структури, но нещо не беше наред.

– Какво е станало тук?

– Ти ми кажи, нали си нашият експерт морски биолог – каза доктор Смит.

Тя започна да движи фокуса по пробата.

– Клетките отдясно са кожни – каза тя. – И повечето изглеждат нормално. Но клетките вляво…

– Ти си взела двуинчова проба от бедрото на мъжа. Клетките отдясно са кожни, другите са мускулни.

– Да. Те изглеждат странно. Сякаш са експлодирали отвътре.

– Точно така е – каза лекарят. – Колкото по-навътре отиваме, толкова по-големи са пораженията. Клетките от най-горния слой на епидермиса изглеждат неувредени.

– Може ли да е химическо изгаряне? – попита тя, неспособна да отдели очи от повредените клетки. – Може би нещо се е просмукало в тъканта и клетките са реагирали.

– Няма остатъци от такова вещество – каза Смит. – А и всеки химикал, който е достатъчно силен, за да нанесе такива поражения, ще увреди и епидермиса. Някога заливала ли си ръцете си с концентрирана белина?

– Да, прав си – отвърна Гамей. – Но какво може да е причинило това?

– Какво може да е причинило всичко това? – поправи я той. – Ето въпросът, който трябва да си зададем.

Тя се изправи и се обърна към него.

– Една причина – три последствия.

– Ако можеш да се сетиш за нещо, което е способно да извърши всичко това…

Мислите ѝ запрепускаха, не в безнадеждни, безсмислени кръгове, както когато седеше до Пол, а устремено напред. Почти чувстваше как синапсите ѝ се пробуждат и се запалват, като лампите в тъмна офис сграда – една по една.

– Прилича на термично увреждане – каза тя. – Но високата температура или огънят щяха да повредят най-много повърхностния слой на епидермиса.

– Точно така – съгласи се той. – Точно затова и имаме епидермален слой от мъртви кожни клетки. Те са толкова тънки и слаби, създадени са просто като черупка, която да пречи на влагата и другите вещества да проникнат.

Тя се обърна към микроскопа и погледна отново клетките. Помисли си за пластмасовите стружки под другия микроскоп до нея. Какво може да деформира така плътна, тежка пластмаса, без да стопи по-тънката и по-лека пластмаса, да причини овъгляване по метала, сякаш е бил заваряван, и да унищожи човешката тъкан отвътре навън?

Гамей вдигна отново глава от микроскопа.

– Госпожа Нордгрюн казала на Кърт, че е имала халюцинации.

Смит прегледа бележките си.

– Тя е казала на Кърт, че е видяла звезди пред очите си точно преди да припадне. Казала е: „Не искам да звуча като луда, но приличаха на миниатюрна заря пред очите ми. Мисля, че видях нещо, но когато затворих очи, искрите още бяха там.”

– Чела съм за астронавти, които са преживели подобно нещо – каза Гамей. – На една мисия на совалката преди години те виждали искри или стрелкащи се звезди, когато затворели очи.

Смит изправи гръб на стола.

– А спомняш ли си причината? Тя се замисли.

– Били са в орбита по време на слънчево изригване. Въпреки че каютите били защитени, част от високоенергийните лъчи са проникнали. А когато те достигнат до ретината, предизвикват неврологична реакция, която се преживява като изригване на искри пред очите.

– Значи не е халюцинация?

– Не. Те са го виждали съвсем реално, както аз ви виждам сега. Ретината предава сигнал до мозъка.

Доктор Смит я слушаше и кимаше замислено. Стана и тръгна към микроскопа, като взе още една тъканна проба.

– Когато бях във военновъздушните сили, вероятно преди да се родиш, си спомням един млад мъж, който мина пред един от нашите реактивни фантоми по време на радарен тест. Беше още дете, бе постъпил преди месец в армията. Никой не го видя да се приближава. За негово нещастие точно този самолет беше от онези, които наричаме „ Диви невестулки“, проектиран да излъчва мощни радиоимпулси, които да забиват вражеските радари с толкова много сигнал, че да не могат да отличат нашите самолети сред целия този хаос.

– И какво стана?

– Той извика, падна на колене и после по очи на земята – каза Смит. – Шефът спря радара и ние извлачихме хлапето в амбулаторията, но вече беше мъртъв. Колкото и да е странно, кожата му беше съвсем невредима. Излезе, че се е изпържил отвътре. Звучи зловещо, но се беше сварил като в микровълнова. Тогава бях още студент по медицина, но си спомням как изглеждаше тъканта му под микроскопа. Ужасно много приличаше на тази.

Гамей си пое дъх, опитваше се да потисне ужаса от чутото и да се концентрира върху научните доказателства.

– А металът изглежда като след заварка – каза тя. Той кимна.

– Високоенергийни разряди могат да причинят срив във въздушното съпротивление и електрическата енергия прескача пролуките – каза тя. – Прекарала съм достатъчно време с Кърт и Джо, за да знам какво точно става при заваряване.

– Създадена от човека мълния – каза Смит. – Ето защо горивото и артилерийските снаряди трябва да бъдат съхранявани по определен начин. Дори статичен електрически заряд може да запали петролните изпарения.

– Петната по кабела приличат много повече на статичен разряд – каза тя.

Той отново кимна със сериозно изражение. Тя предположи, че има теория за случилото се. Предположи и че ще е много подобна на това, което тя самата вече мислеше.

– Лампите гръмват, оборудването отказва, дори радиото за излъчване на авариен сигнал. Иначе някой е щял да чуе сигналът за бедствие. Жената на капитана вижда звезди, а горките моряци от горните нива се сваряват отвътре.

Тя го погледна право в очите.

– Този кораб е бил ударен с някакво масивно електромагнитно изригване. Трябва да е било с ултрависоко напрежение, за да нанесе такива вреди.

– Хиляда радара, настроени на пълна мощност, не могат да направят това, което видяхме – каза лекарят.

– Било е нещо много по-мощно.

Доктор Смит кимна, изглеждаше печален.

– Да, такова е било.

Тя замълча, опитваше се да събере мислите си.

– А може ли да предположим, че е бил естествен феномен? – попита след малко, като мислеше за аномалията, която Кърт и Джо изследваха на няколкостотин километра на изток.

– А пиратите просто са се озовали на поразения кораб точно в този момент? И пак съвсем случайно някой се опита да убие теб и Пол, докато го изследвахте?

Разбира се, че не, помисли си тя и каза на глас:

– Трябва да е било някакво оръжие. Нещо достатъчно мощно, за да изпържи сто и петдесет метров кораб.

Смит се усмихна тъжно.

– И аз мисля така. Сякаш светът си няма достатъчно грижи и без това.

Гамей си помисли, че всъщност той пръв бе стигнал до този извод, но това нямаше значение.

– Трябва да говоря с Дърк – каза тя. Доктор Смит кимна.

– Разбира се. Аз ще наглеждам Пол.