Портата на дявола

Андрас Ножа стоеше до уличен телефон близо до пристанището на Вила ду Порту. Имаше чувството, че се е върнал години назад, задето ползваше монетен телефон. Не можеше да си спомни да е виждал такъв през последните няколко години. Въпреки че бяха туристическо място, Азорските острови не бяха съвсем в крак с технологиите. Повечето от жителите бяха бедни и често дори нямаха стационарни, а какво да говорим за мобилни телефони, затова все още на много места имаше монетни.

За Андрас това означаваше възможност да проведе разговор, който правителството на САЩ или Интерпол не могат да проследят, както проследяват дигиталния сигнал, който пресича атмосферата и отскача от някой сателит в космоса. За да подслушат разговора му, трябваше да се включат в телефонната мрежа под земята, която се простираше под дъното на Атлантика чак до Северна Африка.

Това не беше невъзможно – американците бяха направили именно това с руската международна мрежа по време на Студената война, но сега никой нямаше стратегическа причина да се интересува от разговорите между жителите на Азорите и техните семейства и приятели на континента.

А това беше приятна мисъл за Андрас, защото последните открития създадоха доста опасности за него.

Той набра и изчака сякаш часове. Накрая го свързаха с оператор в Сиера Леоне и после с кабината на Джема в двореца. Найсетне един помощник го свърза с доживотния президент.

– Защо се обаждаш? – попита Джема. Звучеше, сякаш се намира в тунел – очевидно използването на старата телефонна мрежа си имаше и недостатъци.

– Имам новини – каза Ножа. – Някои добри, други лоши.

– Казвай! Но по-бързо!

– Ти беше прав. Поне двайсет групи учени се появиха, и още ще дойдат. Този магнитен феномен, като че ли е събудил голям интерес.

– Разбира се, че ще събуди – каза Джема. – Защо иначе ще те изпращам там?

– Но интересът не е само научен. Тук има и военни. Джема не прозвуча разтревожен.

– Това трябваше да се очаква. Ти няма да си имаш работа с тях, ако действаш по плана.

– Може би – каза несигурно Андрас. – Но има един проблем. Американците, които едва не ни хванаха на „Кинджара Мару”, са тук. Видях кораба им в пристанището. Сега е закотвен над магнитната кула. Според португалците те ръководят цялото проучване. Сигурен съм, че има и военна намеса тук.

Джема се засмя.

– Продължаваш да представяш врага за по-страшен, отколкото е, вероятно за да добавиш още слава към името си, когато го победиш, но това намирисва на параноя.

– За какво говориш? – попита Андрас.

– Не са те нападнали американски тюлени или Специални части, приятелю. Тези мъже са от НАМПД и са океанографи и водолази. Откриват и вадят корабни останки, снимат подводния живот. Честно казано, струва ми се, че би трябвало да се справиш с тях с лекота.

Джема се засмя, докато говореше, а Андрас усети как кръвта му започва да кипи.

– Страх ли те е да се сблъскаш с тях отново? – попита Джема подигравателно.

– Чуй ме! – почти викна Андрас, като се ядосваше все повече. Но внезапно замълча, защото видя нещо невероятно на дока точно пред себе си. Същият среброкос американец, който се бе появил на „Кинджара Мару”, вървеше с тъмнокоса жена, в която той разпозна рускинята, за която му бяха казали.

– Е, ще видим – прошепна той на себе си.

– Какво? – попита Джема. – За какво говориш?

Андрас се сви в кабинката и се извърна, за да не го видят, докато минаваха по отсрещната страна на улицата.

– Андрас? – викна Джема. – Какво става, по дяволите? Андрас обмисляше нова игра.

– Тези от НАМПД не са толкова беззъби, за колкото ги мислиш – каза той. – Притеснявам се, че ще се намесят отново. Особено един от тях. Най-добре ще е да ги ликвидирам.

– Не се замесвай с тях! – предупреди го Джема. – Само ще привлечеш вниманието в неподходящ момент. Много близо сме до това да направим нашия ход.

– Не се тревожи – успокои го Андрас. – Всичко ще мине гладко.

– Не ти плащам да си отмъщаваш – отбеляза хладно Джема. Андрас се засмя.

– Не се притеснявай. Това ще е безплатно.

Преди Джема да отговори, Андрас стовари тежката пластмасова слушалка на металната вилка. Ухили се доволно – това беше много по-хубаво, отколкото да натиснеш червения бутон на мобилен телефон.