Портата на дявола

Кърт и Катерина продължаваха да вървят към кърмата на „Оникс”. Кърт придържаше Катерина през кръста и я притискаше към себе си, защото тя отслабваше все повече и едва успяваше да върви редом с него.

Тунелът се пълнеше с гъста бяла мъгла, а студът ги смразяваше до кости. Сега, когато захранването беше изключено, течният азот започваше да се стопля и да се разширява. Щеше да достигне точката си на кипене, щом температурата се качеше над минус сто деветдесет и шест градуса по Целзий. Кърт предположи, че подобна система има клапани, които изпускат газ в тунела.

Двамата продължаваха напред през леденостудения облак. Понякога видимостта спадаше под метър. Движеха се бавно и търсеха люка към кърмата.

Накрая Кърт напипа някакъв извит шев, после дръжката и формата на люк.

– Ето го и изхода – каза той, като завъртя колелото, с което се затваряше люкът.

След като го отвори, той помогна на Катерина да се качи на стълбата. Тя започна да се катери, а той се канеше да тръгне след нея, когато познат глас преряза гъстата мъгла като с нож.

– Кърт Остин!

Катерина спря на стълбата.

– Давай! – прошепна Кърт. – И не ме чакай!

Тя продължи нагоре, а той остана неподвижен.

– Осъзнаваш ли, че вероятно си най-вбесяващият човек на света – каза Андрас, все още скрит сред парата.

Убеден, че убиецът ще започне да стреля в тунела, Кърт се прилепи към пода и насочи деветмилиметровата си берета към бялата мъгла.

Андрас не закъсня и стреля няколко пъти в прохода. Изстрелите изтътнаха като гръмотевици в топла дъждовна нощ. Куршумите рикошираха в металните стени като смъртоносни оси.

Както Кърт се надяваше, куршумите минаваха над него, но той изпъшка и заговори, сякаш бе измъчван от болка:

– Няма значение какво ще ми направиш. С теб е свършено! Зачака отговор, но такъв не дойде.

Чу как металният под изскърца. Осъзна, че Андрас е заел нова позиция и се ориентира по звука на гласа му. Трябваше да го накара да говори, за да направи същото, но все пак не бе нужно да е врачка, за да предположи, че не стои в средата на тунела, а лежи на пода като него или се е притиснал към някоя от стените.

Като дишаше тежко за по-голяма убедителност, Кърт заговори отново:

– Ако бях на твое място… щях… да се махна…. оттук.

Разчиташе, че заради голямото си его, Андрас ще реши, че е ранил смъртоносно плячката си. Но засега той не бе направил тази грешка.

– Дай ми оръжието си – каза Андрас, гласът му идваше от облак газ, подобно на гласа на зъл призрак.

Остин лежеше на метала, а студът се просмукваше в тялото му. Лицето му бе така сковано, че почти не го усещаше. Държеше беретата във вкочанените си ръце, опрял лакти на пода.

– Нека момичето си иде – каза той, сви ръка до ухото си, подобно на фуния, и зачака отговор.

– Разбира се – каза Андрас, думите му отекваха в тунела.

– Всички ще си идат. Ще ги изпратя с рози и бонбонки на възглавниците. Сега плъзни към мен оръжието си?

– Ще се… опитам – измърмори Кърт едваедва.

Той се наклони наляво, удари пистолета си в пода, сякаш го е изпуснал, и го потърка в метала, за да звучи като че ли се плъзга и спира.

След това се превъртя бързо към другата страна на тунела. Прозвучаха три изстрела, а куршумите отскочиха от мястото, където бе лежал преди малко.

– Съжалявам, господин Остин – каза Андрас отегчено. – Но ти нямам никакво доверие.

И тогава още няколко изстрела разтърсиха тунела. Цевта просветваше в мъглата като мълния в облаци. Сиянието бе твърде разсеяно, за да укаже позицията на Андрас, но Кърт забеляза нещо друго. Не видя как летят самите куршуми, но видя, че създават миниатюрни ударни вълни в гъстата ледена мъгла.

Стреля осем пъти в мъглата и когато спря, предпазителят на пистолета се заключи в отворена позиция, пълнителят бе празен.

Тишината, която последва, беше мъчителна. Кърт се взираше в мъглата и се чудеше, надяваше се, да е уцелил.

Андрас не бе паднал или Кърт не го беше чул. Нито пък откри стрелба.

Кърт започна да се тревожи и провери какви амуниции са му останали. В другия пълнител бе останал само един патрон.

Дръпна назад затвора и пъхна патрона. Оръжието изщрака, последният куршум беше в цевта.

Найсетне чу движение в ледената мъгла. Звучеше сякаш пияница се тътри по тротоар – бавно се появи неясна, призрачна форма. Андрас куцаше и влачеше крак.

Държеше бойна пушка, бе притиснал приклада под мишница, а дулото сочеше към пода и Кърт Остин. От устата на Андрас течеше кръв, явно бе прострелян в дробовете. Лицето му бе покрито с кръвта, която се стичаше от дълбока рана над челото му. За секунда Кърт си помисли, че Андрас ще падне, но той се задържа.

Очите му горяха трескаво, като на безумец. Приличаше на човек, който е изумен от факта, че се е оказал уязвим. Спря на няколко метра от Кърт и се втренчи в него през кърватата си маска. Беше изумен, че въпреки всичко Кърт се е отървал без драскотина.

Кърт си имаше своя дилема. Беше му останал само един патрон, не бе сигурен дали ще успее да довърши Андрас с него, трябваше да стреля в главата. А щом стреляше, Андрас щеше да отвърне с пушката и да го разкъса от толкова близко разстояние.

Положението изглеждаше без изход.

Кърт се надигна от пода и се изправи. Деляха ги само няколко метра, оръжията им бяха насочени. Кърт стискаше беретата с дясната си ръка, а с лявата напипа ножа в джоба си. Същият нож, който си разменяха вече три пъти. Не можеше да го отвори, но все пак щеше да го използва.

Хвърли ножа към Андрас, който го хвана ловко и се усмихна.

– Да не ни свършиха патроните, господин Остин? Жалко, че не можа да отвориш ножа, преди да го хвърлиш. – Вече по-уверен, Андрас тръгна бавно напред. Вдигна пушката и се приготви да стреля.

Кърт го изчака да се приближи, прицели се бързо и стреля в тръбата с течен азот над него. Течността се изстреля навън под високо налягане и заля дясната страна на тялото на Андрас, като шурна върху ръката и пушката му.

Пушката падна и се строши на пода, а Андрас се запрепъва назад и се удари в стената на тунела. Гледаше с недоумение към ръката си, дланта и пръстите, които се начупваха на хиляди парченца като кристална ваза, паднала от рафта. Писъкът заседна в гърлото му.

След секунди азотът започна да изпълва тунела. Покри Андрас изцяло и тялото му заприлича на леден блок. После азотът започна да пълзи по тунела към Кърт, той хукна към люка и се хвана за стълбата.

Ледената мъгла го последва като морска пяна, но той се изкачваше с всички сили и успя да стигне до изхода на шахтата.

Затръшна капака и го затвори. Щом го залости добре, легна по гръб и се отпусна за пръв път от безброй часове.

След минута, само след минута, стана пак на крака и затърси Катерина. Откри я да стои до едно стълбище, сякаш чакаше да стане чудо.

– Как си? – попита я.

Тя се обърна, погледна го и лицето ѝ засия като облак под слънце.

– О, Кърт! Вече колко много пъти те мисля за мъртъв?

– За щастие мъртвият е Андрас.

Усмивката ѝ се разшири в смесица от съмнение и радост.

– Сигурен ли си? Кърт кимна.

– Видях го с очите си как се разпадна на парченца.