Портата на дявола

Източният Атлантически океан, 15 юни

Над Атлантика се зазоряваше. Кърт Остин стоеше близо до носа на „ Арго” – кораба на Национална агенция за морско и подводно дело (НАМПД) и попиваше с кърпа потта от лицето си. Току-що беше направил петнайсет обиколки на главната палуба. Тъй като палубата не опасваше целия кораб, той бе принуден да влиза в надстройката в края на всяка обиколка, да изкачва на бегом стъпалата, да пресича главния щурц, после пак надолу по стълбите и обратно, за да започне следващата обиколка.

Щеше да е много по-лесно да иде във фитнес залата, да изтича осем километра на пътечката, после да продължи на уреда за изкачване на стълби, но сега бяха в морето, а за Остин морето беше свобода – свобода да бродиш и изследваш света, свобода от задръстванията и смога и от доста клаустрофобичния живот в милионния град. Тук, с тази прекрасна зора на хоризонта, той за нищо на света не би се затворил в залата, за да направи сутрешната си тренировка.

С черен спортен клин и избеляла сива тениска с логото на НАМПД, Кърт се чувстваше прекрасно в свежестта на приближаващата зора. Той беше висок малко над един и осемдесет, имаше широки рамене и къдрава сребриста коса, която понякога изглеждаше като от платина. Кърт лично смяташе, че очите му са в оттенък на синьото, но пък много необичаен оттенък – както, мнозина, в това число и жените в живота му, се опитваха да му обяснят.

Наближаваше четирийсетте и беше решил да се отдаде още по-усилено на тренировките. Кърт винаги бе поддържал отлична форма. Кариерата във флота и няколкото години в тайния спасителен екип на ЦРУ го изискваха. Но сега, когато приближаваше четирийсетте, той беше решен да влезе в най-добрата си форма, по-добра дори от тази на младини.

А това не беше лесна работа. Изискваше повече труд, причиняваше повече болежки и резултатите идваха по-бавно, отколкото преди. Но пък не бяха за пренебрегване.

Беше свалил четири килограма и половина за една година, правеше повече упражнения в залата, вдигаше повече тежести и чувстваше как силата изпълва тялото му, както когато беше млад и вярваше, че може да постигне всичко.

Освен това се налагаше да е в отлична форма. Работата му в НАМПД бе съпътствана от доста физически неволи. Като оставим настрана редовните тежки усилия при всяка спасителна операция, често му се налагаше да поема удари, прострелваха го и дори за малко да го удавят. След известно време взе да му идва до гуша. Преди година обмисляше предложението на баща си да се върне на работа при него. Баща му притежаваше фирма, която също се занимаваше със спасителни операции. Но пък това означаваше някой да му нарежда, а ако имаше нещо, което Кърт Остин не можеше да понася – това беше някой да го командва.

Взря се в хоризонта, където тъмноиндиговото бързо се превръщаше в бледо сивкаворозово. Просветляваше, въпреки че слънцето още не беше показало лицето си. Кърт се протегна, обърна се и се изпъна. Нещо привлече погледа му в далечината зад десния борд, тънък стълб дим се виеше към небето.

Не го беше забелязал по време на обиколките заради тъмнината, но определено не бе илюзия.

Кърт присви очи и се вгледа внимателно, но в сутрешния сумрак не успя да различи източника на дима. Хвърли един последен поглед натам и тръгна към стълбите.

Влезе на мостика и видя, че капитан Робърт Хейнс, командирът на „ Арго”, разговаря с вахтения за курса им към Азорските острови, където екипът на НАМПД щеше да участва в нещо като надпревара, в която щеше да се избере най-бързата двуместна подводница в света.

Операцията беше част от чисто изследователската работа на Кърт и партньора му Джо Дзавала и нещо като награда за тежкия им труд през последните мисии. Джо беше вече на остров Санта Мария и се занимаваше с приготовленията и вероятно завързваше запознанства, особено с представителки на нежния пол. Кърт очакваше с нетърпение двамата да се съберат, но преди тази ваканция да започне, щяха да направят едно малко отклонение.

Хейнс не откъсваше поглед от картите.

– Приключи ли с протриването на палубите ми? – обади се той.

– Засега – отвърна Кърт. – Но ще трябва да променим курса на едно-девет-нула.

Капитанът вдигна за миг очи и пак се наведе към картата.

– Вече ти казах, Кърт, че ако си изпуснал нещо зад борда, ще трябва да плуваш, за да си го вземеш.

Кърт се ухили, но ситуацията си беше сериозна.

– Видях стълб дим дясно на борд – каза той. – Някъде нещо гори и не ми се вярва да си правят барбекю.

Шеговитото изражение изчезна от лицето на капитана и той се изправи бързо. Пожар в морето беше нещо изключително опасно. В корабите изобилстваше от тръби, по които течаха запалими течности, като гориво, както и от леснозапалими проводници, например. Често те пренасяха и опасни, дори експлозивни товари – нефт, природен газ, въглища, химикали и дори метали като магнезий и алуминий, които също бяха запалими. За разлика от пожара на сушата, в морето наистина нямаше къде да се спасиш, освен ако не напуснеш кораба, което беше последната възможност във всеки капитански наръчник.

Кърт знаеше това, както го знаеха и всички останали на „Арго”. Капитан Хейнс не се поколеба, нито пък направи опит да се увери лично в думите му. Обърна се към кормчията и нареди:

– Обръщай! Курс – едно-девет-нула! Максимална скорост! Кормчията смени курса, а капитанът грабна бинокъла и тръгна към дясното крило на мостика. Кърт го последва.

„Арго” беше доста близо до екватора, а по тези ширини се съмваше бързо. Кърт вече виждаше дима съвсем ясно, дори без бинокъл. Беше гъст и черен, издигаше се към небето на тънък стълб, който изтъняваше още повече по пътя си нагоре и се отклоняваше леко на изток.

– Прилича на товарен съд – каза капитан Хейнс и подаде бинокъла на Кърт.

Кърт го насочи към кораба и видя, че е средно голям съд, не контейнеровоз, а търговски товарен кораб. Като че ли дрейфуваше.

– Това е нефтен дим – каза Кърт. – Целият кораб е обгърнат от него, но е най-гъст към кърмата.

– Да, огънят е в машинното отделение – съгласи се Хейнс.

– Или има проблем в единия от трюмовете.

Това беше и предположението на Кърт.

– Прехващани ли са сигнали за помощ? Капитан Хейнс поклати глава.

– Не, само редовните приказки по радиото.

Кърт се зачуди дали огънят не е обхванал и електрическата система на кораба. Но дори да беше така, повечето кораби имаха аварийни системи и всеки съд с тези размери има по няколко ръчни приемателни устройства, авариен маяк и дори радио в главните спасителни лодки. Изглеждаше невъзможно да не постъпи зов за помощ от горящ сто и петдесет метров кораб, който се носи на дрейф.

„Арго” се приближаваше бързо към опожарения кораб. Скоростта нарастваше и Кърт усещаше как корабът препуска по водата. „ Арго” можеше да развие трийсет възела в спокойни води. Кърт прецени, че разстоянието до другия кораб е около осем километра, по-малко, отколкото бе предполагал. Това беше добре.

След десет минути, докато гледаше през бинокъла надстройката и настройваше увеличението, той забеляза няколко неща, които не вещаеха нищо добро.

Пламъци изскачаха и от люковете по палубата, което означаваше, че гори не само машинното, а целият кораб, който се беше наклонил към левия борд и беше потънал до носа. Това означаваше, че освен пожара, съдът се пълни и с вода. Най-лошото от всичко обаче беше, че някакви мъже на палубата влачеха нещо към перилата.

Първоначално Кърт реши, че влачат ранен от екипажа, но те пуснаха човека и той се свлече на палубата. Мъжът се претърколи, после се изправи и хукна. Измина три-четири крачки и внезапно падна по очи.

Кърт бързо извъртя бинокъла надясно и ясно видя мъж с бойна пушка. Не чу гърмежа, но видя как дулото проблясва. Веднъж, после още веднъж.

Кърт обърна бинокъла отново към поваления мъж. Той лежеше неподвижно на палубата.

Пирати, каза си Кърт. Пирати с автомати. Корабът беше в доста по-голяма беда, отколкото предполагаха.

Свали бинокъла, вече бе съвсем наясно, че ги чака нещо повече от обикновена спасителна мисия.

– Капитане – рече Кърт. – Проблемите току-що се умножиха.