Портата на дявола

„Баракуда” се носеше през водата на трийсет метра под повърхността и приличаше повече на морски дявол с дебели перки, отколкото на подводница. Бе два пъти по-малка от малък автомобил, а клиновидната ѝ муцуна се стесняваше към върха с изключение на един лек закръглен издатък най-отпред.

Благодарение на него хидродинамичните качества на подводницата ставаха по-добри и тя се плъзгаше плавно през водата с намалено съпротивление, по-високо ускорение и повишена максимална скорост.

В допълнение покритието от неръждаема стомана беше осеяно с микроскопични Vобразни жлебчета, твърде малки, за да се видят от разстояние. Жлебчетата бяха подобни на тези по покритията на корпусите на състезателните яхти, и също бяха добавени за увеличаване на скоростта и намаляване на съпротивлението.

Подводницата бе предназначена за спасителни мисии и затова във всяко крило имаше запечатани отделения, които съдържаха разнообразно оборудване: миниатюрни горелки, клещи и други инструменти. Всъщност „Баракуда” бе проектирана повече като изтребител стелт, отколкото като подводница. Въпросът бе дали ще може да лети като такъв?

Кърт стоеше пред уредите, а Джо – зад него, наблюдаваше системите. „Баракуда” се носеше през водата с 34 възела. Джо настояваше да вдигнат скоростта на 45 възела, но това бързо щеше да изтощи батерията. За двете обиколки на осемдесетте километра на състезанието 34 възела бяха най-доброто, което можеха да постигнат.

– Преминаваме към промяна в дълбочината – чу се гласа на Джо.

Участващите в състезанието подводници трябваше не само да изминат определено разстояние, развивайки максимална скорост и да финишират накрая. Необходимо бе и да извършат различни маневри – промяна в дълбочината и в курса, преминаване през участъци с пилони, подобни на ски писта за слалом, да ускоряват към определена точка и да се връщат обратно, преди да завият, а след това да се насочат към следващия буй.

Състезанието беше на три етапа. Победителят от всеки етап получаваше награда сто хиляди долара, победителят в цялото състезание – десет милиона.

– Можеш ли да повярваше, че тези момчета предлагат десет милиона на победителя? – рече развълнувано Джо.

– А ти нали осъзнаваш, че парите ще отидат в НАМПД, ако спечелим – отвърна Кърт.

– Не ме депресирай! – намръщи се Джо. – Нека си помечтая малко. Ще си взема ранчо в Мидланд и камион с размерите на малка фадрома.

Кърт се засмя. За миг се замисли какво може да направи с десет милиона долара. Не му трябваше много време, за да осъзнае, че вероятно ще прави точно това, което правеше и сега. Щеше да работи за НАМПД, да обикаля света и понякога да спасява някой и друг океан.

– И кой дава парите?

– Африканска офшорна корпорация – отвърна Джо. – Те са голям играч в сондирането на континенталния шелф.

Кърт кимна. Предполагаемият смисъл на това състезание бе да се разработи подводница, която може да оперира бързо, сигурно и независимо на големи дълбочини. Кърт смяташе, че всичко това е повече реклама, отколкото каквото и да било друго. И въпреки, че нямаше да вземе парите, той обичаше да побеждава.

– За петнайсет секунди сме се спуснали на шейсет метра – каза Джо.

Кърт набра цифрите „6-0“ на клавиатурата и задържа пръста си над бутона „Ентър”. Можеха да променят дълбочината ръчно, но компютърът беше много по-прецизен.

– Три… две… едно… старт!

Кърт натисна „Ентър” и се задейства малка помпа, която започна да прехвърля гориво от задната в предната горивна камера. От това шумът на двигателя стана по-силен и по-нисък. Нямаше нужда резервоарите на подводницата да се пълнят с вода, за да започне гмуркането. „Баракуда” продължи да се движи със същата скорост, но заедно с това започна да се потапя и всъщност ускоряваше, докато се гмуркаше.

Наоколо притъмня. Тъмносиньо замени аквамарина. Някъде горе цареше красив слънчев ден, а тук ги притискаха хиляди тонове морска вода под огромно налягане.

– Как се справяме? – попита Кърт.

– Шест километра и половина до външния маркер – отвърна Джо.

– Ами другите участници?

Състезанието беше за време, подводниците стартираха на десетминутни интервали, за да има дистанция между тях, но Кърт и Джо вече бяха задминали една от стартиралите преди тях. Някъде напред мяркаха и друг съперник. Въпрос на малко време беше да задминат и него

– Може да ги изблъскаме, ако ни излязат на пътя – предложи Джо.

– Това да не ти е НАСКАР – отвърна Кърт. – Предполагам, че ще доведе до отнемане на точки.

Кърт поддържаше „Баракуда” в точния курс, а Джо започна да пише нещо на клавиатурата зад него.

– Според телеметрията – започна Джо – ХР-4 е на осемстотин метра пред нас. Ще видим опашните ѝ светлини след около десет минути.

Това беше добре. Следващата промяна в дълбочината беше след седем минути. Щяха да стигнат до четирийсет и пет метра, да минат над подводна скала и да продължат покрай върха на подводно плато – което някога е било подводно базалтово поле.

– По-лесно и по-забавно е да задминаваш хората, когато могат да видят, че го правиш – отбеляза Кърт.

След седем минути той започна да издига „Баракуда”, минаха над скалата и се установиха на четирийсет и пет метра. След миг радиото изпращя.

– …имаме елект… еми… батерии… системи… не функц… Накъсаният, нискочестотен сигнал беше неразбираем. Но в ума на Кърт звънна аларма.

– Чу ли това?

– Но не го разбрах – отвърна Джо. – Някой май има проблеми.

Кърт притихна. Всички подводници бяха екипирани с нискочестотно радио, което на теория можеше да достигне до плаващите буйове по трасето и сигналът да бъде ретранслиран до рефера и спасителните лодки, разположени по маршрута. Но сигналът беше твърде слаб и Кърт не знаеше кой предава.

– Не казаха ли „електрически проблеми”?

– Така ми се стори – отвърна Джо.

– Отговори!

След миг Джо вече предаваше:

– До подводницата, която докладва за проблеми. Съобщението е неразбираемо. Моля, повторете!

Секундите течаха, а отговор не идваше. Кърт усещаше, че приближава опасност. За да направят подводниците по-бързи, повечето участници разчитаха на нови експериментални технологии. Някои дори използваха литиево-йонни батерии, които, макар и рядко, можеха да предизвикат пожар. Други пък имаха експериментални електрически двигатели и дори корпуси от тънки полимери.

– До подводницата, която докладва за проблеми – повтори Джо. – Тук е „Баракуда”. Моля, повторете съобщението! Ние ще го ретранслираме към повърхността.

Кърт видя пред тях верижка от мехурчета, вероятно от ХР- 4. Съвсем беше забравил за нея и сега се носеше право към опашката ѝ. Изви „Баракуда” наляво и тогава забеляза нещо странно – верижката мехурчета се извиваше надолу и надясно. Това нямаше никакъв смисъл, освен ако…

– Предавали са от ХР-4!

– Сигурен ли си?

– Провери джипиеса.

Кърт изчака, докато Джо превключи екраните.

– Точно над тях сме.

– Но не ги виждам никъде – каза Кърт. Джо се върна при радиото.

– ХР-4, приемате ли? Вие ли докладвахте за проблеми?

Чу се кратък шум от статично електричество, после нищо.

– Ще ги изгубим, ако завием – каза Джо.

Кърт обмисли това. Правилата бяха категорични.

– Забрави за състезанието – каза той и направи десен завой, като намали скоростта и ръчно пое дълбочинния контрол. Пусна прожекторите и затърси следата от мехурчета.

– От какво е изградена ХР-4? – попита той. Джо познаваше съперниците много по-добре от него.

– Стоманена е, като нас – отвърна Джо.

– Може да използвам магнитометъра, за да я открия. Толкова много стомана трябва да се отчете дори от разстояние.

Кърт забеляза следата от мехурчета. Зави, за да я последва – тя се извиваше и спускаше. Зад него Джо включи магнитометъра.

– Нещо не е наред – каза той, докато боравеше с уреда.

– Какво става?

– Виж сам!

Джо натисна един бутон и картината на централния екран на панела пред Кърт се промени. Линиите на азимута и магнитната индукция трябваше да са относително ясни, но те се изкривяваха нагоре и надолу, а индикаторът за посоката се въртеше лудо.

– Какво му става, по дяволите? – измърмори Кърт.

– Не знам.

Радиото изпращя отново, чу се глас:

– …проблемите продълж…. дим в кабината… вероятно пожар в електро… изключиха всички системи… моля…

Гласът спря внезапно и кръвта на Кърт се смрази.

Вгледа се през извитото стъкло от плексиглас на „Баракуда” и намали още скоростта. После обърна носа, докато не се насочиха право надолу.

Докато се спускаха бавно във водата, Кърт сканираше дъното. На четирийсет и пет метра дълбочина светлината от повърхността още се процеждаше до тях, но цветът на водата вече беше съвсем тъмен, а видимостта бе ограничена до около петнайсет метра.

Прожекторите на „Баракуда” се справяха доста добре. Морската вода разпръсваше и абсорбираше бързо по-дългите вълни на светлината, затова Джо бе инсталирал специални крушки, които светеха ярко в жълто-зеления спектър. Светлините помагаха да се разсее мрака и когато „Баракуда” наближи дъното, Кърт забеляза нещо като отвор в пясъчния нанос.

Той зави натам.

– Ето я! – извика Джо.

Отпред се виждаше обърнат на една страна стоманен силует, подобен на класическа подводница. Означението ХР-4 бе изписано с големи черни букви.

Кърт описа кръг около нея, докато не стигна място, от което се виждаше люкът. От опашната част на подводницата бавно се издигаха мехурчета, но кабината изглеждаше невредима.

Той изключи светлините и се опита да мине покрай подводницата без включен двигател, но течението беше силно.

– Сигнализирай им!

Докато Кърт се опитваше да задържи „Баракуда” на позиция, Джо взе малкия прожектор, насочи го през прозореца към ХР-4 и предаде съобщение с морзов код.

Кърт забеляза някакво движение вътре, после дойде отговор.

– Всички… ел… системи… извън строя… – преведе Джо. Кърт усети, че се носят по течението и включи ускорителя.

– Трябва да имат кислород – каза Кърт, като прехвърляше в ума си правилата за безопасност, определени от организаторите. – Дали могат да вдигнат люка?

Джо предаде съобщението. Отговорът попари тези надежди.

– Люкът… електр… блокиран.

– Кой, за бога, прави електрически люк? – промърмори Кърт. После погледна към Джо.

– Нашият се освобождава ръчно – увери го той.

– Просто проверявам. Джо се усмихна.

– Можем ли да ги издърпаме?

– Изглежда ще се наложи – отговори Кърт. – Използвай куката.

Зад него Джо активира лостовете на захващащата система и един панел на дясното крило се отвори. Показа се сгънат метален апарат, който се разгъна в дълга метална ръка с щипци в края.

Щом щипката се протегна, Кърт осъзна, че течението отново ги отнася от ХР-4.

– Приближи се – каза Джо.

Кърт включи отново ускорителите и „Баракуда” се насочи към задната част на подводницата, към място, където от корпуса се издаваше ръчка. На повърхността корабът-майка на ХР-4 щеше да захване тази дръжка, за да изтегли подводницата от водата. Сега Кърт и Джо щяха да се опитат да направят същото.

– Може би ще ни дадат точки за спасяване – отбеляза Джо с лека надежда в гласа.

– Просто закачи подводницата! – отсече Кърт.

Щипците посегнаха и пропуснаха. Кърт отново нагласи позицията на подводницата и Джо опита пак, но не успя.

– Нещо не е наред – каза той.

– Да, с мерника ти – отбеляза Кърт.

– Или с твоите маневри.

Кърт не искаше да чува това, но беше истина. Щом нагласеше „Баракуда” спрямо течението, тя като че ли отново се отнасяше. Той погледна навън, към наноса по дъното, за да разбере по-добре посоката на течението.

– Кърт…? – обади се Джо.

Кърт не му обърна внимание. Нещо определено не беше наред. Може би очите му играеха номера, но „Баракуда” сякаш се носеше в посока, обратна на течението. И колкото и да е странно, ХР-4 също се движеше, макар и по-бавно – сякаш нещо я влачеше по дъното.

– Кърт! – повтори Джо.

– Какво?

– Виж зад нас.

Кърт обърна подводницата с няколко градуса и извъртя глава. Пясъчното дъно отстъпваше място на мрак. Носеха се към някаква пропаст. На картите тя изглеждаше като дълбока кръгла падина с възвишение в центъра: калдера на вулкан, който е бил активен преди хиляди години.

Мисълта, че повредената подводница се носи към ръба на този кратер с двама мъже в кабината, накара Кърт да забрави за странните движения на двете подводници. Единственото, което искаше бе да захванат някак ХР-4 и да я измъкнат оттук.

Придвижи „Баракуда” напред, докато носът ѝ почти опря в носа на другата подводница. Джо успя да приближи щипците до малката дръжка, но не можеше да я захване. Тинята около тях започна да се вдига, защото Кърт включи ускорителите.

Бяха стигнали до място, където дъното се скосяваше.

Кърт не разбираше какво се случва, но и двете подводници бяха повлечени към пропастта. Той включи главния двигател, блокира ХР-4, и натисна докрай лоста за газта в опит да противостои.

ХР-4 започна да се поклаща и се извъртя от носа на „Баракуда”. Нещо я изтегляше. Пропастта зееше зад тях.

– Сега или никога, Джо!

Джо изсумтя, докато работеше с лостовете. Ръката се протегна и щипците най-сетне се сключиха.

– Хванах я! – обяви Джо.

ХР-4 бе достигнала ръба и вече се преобръщаше; Кърт нямаше избор, освен да остави „Баракуда” да падне за момент. Ако започнеше да ускорява веднага, ръката щеше да се изкриви и да се счупи от този товар.

Плъзнаха се от ръба, носейки се назад – в мрака. Кърт извърна носа на „Баракуда” от ХР-4. Щипката се завъртя, докато не се изпъна и двете подводници започнаха да пропадат една до друга. Кърт започна бавно да подава газ на главния ускорител.

Съвсем бавно „Баракуда” издърпа ХР-4 от края на пропастта, но и двата съда все още не можеха да се измъкнат от хватката на вулкана. Той сякаш ги притегляше към себе си.

„Баракуда” започна да ускорява, а подобната на торпедо ХР-4 се повлече зад нея. Докато Кърт я теглеше и не извъртеше ръката така, че да се счупи, тя вероятно щеше да издържи.

– Все още се снишаваме, вместо да се издигаме – каза Джо. Кърт беше наясно с това, но не можеше да го обясни.

– Може при тях да е проникнала вода – предположи той. Ускорителят работеше почти на пълна мощност. Пропадането се забави и „Баракуда“ започна да набира скоростта, нужна им за изкачването.

Пред тях се показа силует – висока трийсетина метра скална колона, която се издигаше от центъра на вулкана като комин. Според Кърт това вероятно беше изстинала вулканична „запушалка”, когато точно този отдушник на земната жега беше заспал. Проблемът бе обаче, че колоната се намираше на пътя им.

– Да отделя ли резервоарите? – попита Джо.

– Не, ще ги изгубим – отвърна Кърт. Той мина на пълна мощност и бавно вдигна носа. Приближаваха скалната кула ужасно бързо.

– Хайде! – прошепна Кърт.

Имаше чувството, че скалата ги привлича като черна дупка. А и с допълнителната тежест, която теглеха, те като че ли не бяха способни да се издигат с по-висока от минималната скорост.

– Издигай се, по дяволите! – изръмжа Кърт.

Насочваха се право към колоната, като самолет, устремен към планина. Цялата светлина от повърхността беше прерязана от сянката на скалата. Подводниците се издигаха, но не беше достатъчно бързо. Всеки момент щяха да се ударят в нея.

– Хайде! – прошепна Кърт.

– Кърт? – повика го Джо, като стискаше лоста за баласта.

– Хайде, проклет…

Внезапно отново видяха светлината и в последната секунда се озоваха над колоната. Кърт изравни подводницата и увеличи скоростта.

– Май ожулихме боята – промърмори той. Зад него Джо въздъхна с облекчение.

– Виж магнитометъра!

Кърт не го чуваше.

– Сочи към кърмата, точно към върха на колоната. Там има някакво силно магнитно поле.

В друг момент Кърт би сметнал това за интересно, но пред него, осветена от ярките жълто-зелени светлини, се разкри невероятна гледка. От океанското дъно се издигаше като самотно дърво без клони мачтата на огромен кораб. Отвъд него лежеше по-малък риболовен съд, а точно вляво имаше нещо, което явно е било корпус на малък товарен кораб.

– Джо, виждаш ли това? – попита Кърт.

Джо се обърна да погледне, а Кърт преведе „Баракуда” точно над трите съда. Тогава двамата видяха още товарни кораби, подобни на старите „ Либърти”, с ръждясали корпуси, покрити с тънък слой водорасли и налепи. Навсякъде около тях бе осеяно с правоъгълни контейнери, сякаш се бяха изсипали безредно от някой кораб.

Кърт видя крилото на малък самолет и четири-пет по-неопределими обекта, които също бяха някакви машини.

– Какво е това място? – зачуди се Кърт.

– Прилича на гробище за кораби – отвърна Джо.

– Какво правят тук? Джо поклати глава.

– Нямам представа.

Минаха над останките и лека-полека стигнаха до чисто океанско дъно – покрито само от наноси и утайка, с малко растителност и тук-там по някой корал.

Кърт искаше да се върне, но знаеше, че има много по-важна среща на повърхността, затова обърна носа на „Баракуда” нагоре. Дъното постепенно започна да се отдалечава.

Тогава, почти на границата на обсега на прожекторите, той забеляза нещо: фюзелаж на огромен самолет, наполовина заровен в дъното. Дългата тясна кабина се извиваше елегантно към странна на вид тройна опашка.

Кърт познаваше този самолет. Като дете заедно с баща си беше правил негов модел, но после с един свой приятел взриви модела с фойерверки, които бяха намерили случайно в един запустял двор.

Самолетът с елегантната форма и тройната опашка беше уникален. Това бе красивият „ Локхийд Констелейшън”!