Портата на дявола

Александър Кокрейн тръгна към писалището на Джема с най-дълбокото усещане за обреченост, което бе изпитвал в живота си. От седемнайсет месеца се трепеше да конструира оръжие с насочена енергия с огромна мощност.

Това оръжие използваше свръхпроводими магнити, като тези, които бе проектирал за ГАК сякаш преди няколко живота. То трябваше да ускорява и изстрелва различни заредени частици с почти светлинна скорост в тънък лъч, който бързо да поразява целта, като унищожава електрониката, компютрите и електрическите мрежи.

Ако бъде настроено правилно, това оръжие можеше да функционира като огромен микровълнов лъч, да загрее органичната материя, да свари жертвите си отвътре навън и да ги възпламени, дори ако са скрити зад стоманени и бетонни стени.

Оръжието на Кокрейн можеше да свали самолет на повече от триста километра разстояние или пък да покоси приближаваща армия, като помита бойното поле, както градински маркуч би помел мравки.

В най-усъвършенствания си вариант оръжието на Кокрейн би могло да унищожи цял град, не като атомна бомба, не с мощта на пожар или експлозия, а с прецизността на хирургически скалпел, като превръща улица след улица в пустош.

Можеше да убие хората или пък да ги остави живи – както решат Кокрейн или Джема. Но дори да бъде настроено така, че да унищожава само електрониката и електрическите системи, то можеше да направи града необитаем, като разруши за секунди всички модерни технологии. Без компютри, телефони, електрическа мрежа и течаща вода всеки съвременен град би потънал в анархията.

Но за да стане всичко това, оръжието трябваше да проработи, а засега резултатите бяха неубедителни.

– Казах ви, че има нужда от още изпитания – запелтечи Кокрейн.

– Това трябваше да е последното – отбеляза Джема.

– Какво стана с лодката?

– Имаш предвид „кораба” – поправи го Джема.

– Да, кораба, за мен няма разлика.

– Тази липса на прецизност ме безпокои – отвърна Джема, в думите му се усещаше гаден подтекст. – Съд с тонаж деветдесет хиляди тона не е лодка.

– Какво стана с кораба? – попита Кокрейн, беше му писнало от унизителното отношение на Джема. Генералът се държеше така, сякаш бе поискал от него да му сглоби телевизор или компютър от готови части.

– „Кинджара Мару” е отишъл в… как го наричате вие американците? А, да в „морските дълбини”.

– А товарът? – попита Кокрейн. Нямаше как да въведе подобрения без този товар.

– Сто метрични тона покрит с титан итриево-бариев меден оксид – каза Джема. – Задигнат по твое настояване.

Кокрейн въздъхна с облекчение.

– Е, това е добра новина.

– Не! – сопна се генералът и изплющя с камшика по писалището. – Добра новина щеше да е, ако твоето оръжие бе действало според очакванията, ако беше поразило кораба напълно и бе унищожило целия екипаж. Оказва се, че корабът е продължил да се движи с частична мощност и е имало оцелели, за които е трябвало да се погрижат допълнително.

Кокрейн беше започнал да свиква с променливите настроения на Джема, но сега се стъписа от внезапния му гняв. Подскочи при изплющяването на камшика, но въпреки това увереността му не изчезна.

– И какво от това? – попита той.

– Нашите хора са били разкрити – отвърна Джема. – Група американци опитали да се намесят. Привлекли сме нежелано внимание. И всичко това благодарение на теб и на твоята липса на прецизност.

Кокрейн се размърда на стола си. Притеснението му щеше да се превърне в страх, ако не знаеше нещо със сигурност

– Джема можеше да нареди смъртта му само с щракване на пръстите си, но не и докато искаше оръжието да заработи.

Засега Кокрейн бе постигнал всичките си искания – от настояването изчезването му да прилича на отвличане, за да може да се върне в индустриалния свят някой ден – до начина, по който искаше да бъде конструирано оръжието.

Беше проектирал всичко сам, сам направи чертежите и лично наблюдаваше изпълнението. Беше станал толкова важна част от проекта, че Джема не можеше да си позволи да го изгуби, освен ако не е готов да се откаже от надеждата да притежава финалната версия на оръжието.

Щом си припомни това, Кокрейн заговори с по-голяма увереност.

– Всички системи имат нужда от време за настройка – настоя той. – Нали не мислите, че ускорителят заработи веднага след като го конструираха. Просто натиснаха копчето и готово… Разбира се, че не. Минаха много месеци на изпитания и настройки, преди да въведат в експлоатация дори най-основното оборудване.

– Ти имаше месеци – отбеляза Джема. – Не искам повече експерименти. Следващият тест ще бъде в пълен мащаб.

– Оръжието не е готово – настоя Кокрейн. Джема го погледна изпепеляващо.

– По-добре да бъде готово! Иначе ще изгориш заедно с мен, когато дойдат за нас.

Кокрейн замълча. Думите на Джема го объркаха. Защо ще изгарят? През цялото време Джема бе твърдял, че ще продаде оръжието не само на една световна сила, но на всички. Нека го насочат едни срещу друг, както насочват ядрени ракети от петдесет години. Никога няма да го използват, но Кокрейн и Джема ще бъдат богати. В това нямаше никаква опасност. И нямаше нужда от бързане.

– За какво говорите? – попита Кокрейн.

– Промених си решението – каза Джема. – Моля за извинение, че заблудих такъв благороден човек.

Сарказмът в гласа на Джема показваше какво всъщност мисли за Кокрейн и въпреки съблазънта, която представляваха богатството и дори тайната слава, Кокрейн внезапно се почувства много по-зле, отколкото се бе чувствал някога в ЦЕРН.

Джема издърпа една папка и я прелисти.

– Ти дойде в страната ми със собствен план – каза той. – План да изпечеш своята баница и да я изядеш. Да проектираш оръжие за масово унищожение, да депозираш милиони на Бахамите и в швейцарски банки, а после да се върнеш обратно към почтения живот, като разтягаш лъжи за бедите, през които си минал, и рискованото бягство.

– Имахме договорка...

– Договорките се променят, Кокрейн! – заяви хладно африканският лидер. – А ти ме улесни в това.

Той извади една снимка от папката и я плъзна по писалището към Кокрейн. Беше полицейска снимка на Филип Ревоар, който лежеше мъртъв в снега. В малко каренце в горния десен ъгъл се виждаше пистолет, положен върху бяла кърпа. Стори се ужасно познат на Кокрейн.

– Ти си убиец, господин Кокрейн. Кокрейн потръпна.

– Не се стеснявай – каза Джема, – така си е. Единствено благодарение на малкото охранителни камери светът не е узнал това досега. Ако се опиташ да си тръгнеш или да ми се противопоставиш, или пък да продължиш да се мотаеш, ще се погрижа тази история да види бял свят. Имам доказателство – пистолетът с твоите отпечатъци по него.

Лицето на Кокрейн се изопна. Беше в капан. Каквото и да бе научил Джема, явно се налагаше той да свърши работата, защото животът му беше залогът в тази сделка.

След като помълча известно време, Кокрейн заговори:

– Знаеш, че няма да ти се противопоставя. За мен е важно да приключа работата си.

– Но засега се проваляш.

– Само по твоя график. Джема поклати глава.

– Той не може да се промени.

Кокрейн се страхуваше точно от това. То означаваше, че ще трябва да се придържа към истината.

– Добре, ще направя каквото мога, но има само два начина да се увеличи мощността на оръжието. Нуждаем се от по-добри материали или, ако искаш да стане по-бързо, ще ни трябва помощ.

Джема се усмихна и дори се засмя, сякаш признанието на Кокрейн му достави удоволствие.

– Найсетне си призна – каза той. – Обеща повече, отколкото можеш да дадеш. Малко се надцени, а?

– Нищо подобно – настоя Кокрейн. – Системата е…

– Имаше година и половина на разположение и толкова пари, колкото поиска! – изрева Джема. – Пари, с които можехме да купим храна и домове за народа ми!

Кокрейн се огледа. Дворецът беше огромен, построен от вносен камък и мрамор. Във всяка баня имаше позлатени кранчета. „ Ами тези пари?” – помисли си той.

– Това е невероятно сложна машина – заговори Кокрейн. – За да бъде конструирана правилно, е нужна помощ.

Джема погледна надолу към него, очите му сякаш прогаряха дупки в главата на Кокрейн.

– Вече знам това – каза африканският лидер. – Връщай се към работата си! Ще получиш материалите си, както и помощ. Толкова мога да ти обещая.