Портата на дявола

Източен Атлантически океан, 24 юни

Удари по вратата на каютата събудиха Джо Дзавала. Полусънен той се втурна към вратата, сякаш бе прозвучал сигнал за сбор, а после си спомни, че вече не е във флота.

Чукането се повтори.

– Капитанът те иска на мостика, Дзавала! – извика нечий глас.

– Кажи му, че идвам веднага – каза Джо, грабна панталоните си и ги навлече.

Чу как морякът изтича по коридора. Чак тогава Джо осъзна, че „ Арго” се движи – не се обръща, не прави маневра, нито пък е на котва близо до аномалията, а пори водата, устремен нанякъде.

Джо навлече ризата през главата, нахлузи на босо гуменките, които никога не развързваше, и изтича навън.

След минута беше на мостика. „ Арго” наистина се движеше с пълна скорост, носът се издигаше и снишаваше, като пореше все по-големите вълни.

– Капитане! – каза Джо по устав, въпреки че не беше от екипажа.

– Къде за бога е Остин? – излая капитанът.

Все още леко сънен, Джо успя да смотолеви:

– Вероятно се буди за нещо много по-приятно.

– За какво говориш?

– Имаше среща – каза Джо.

– Среща ли? – Хейнс поклати глава. – Как може някой да има среща насред океана.

Джо се почеса по главата.

– Това е добър въпрос. Ще ми се да можех да отговоря, защото, честно да си кажа, става доста самотно, когато…

– Дзавала! – извика капитанът. – Събуди се, човече! Това не е сън. Искам пълното ти внимание. С кого е Остин?

За секунда Джо наистина се зачуди дали не е сън. Капитанът се държеше много странно. Кърт беше голям мъж, а Джо беше докладвал за излизането му на вахтения още щом се върнаха с лодката.

– Той е с една рускиня, учен, която спаси от останките на потънал самолет – каза Джо. – Тя му каза, че има информация, която може да го заинтересува.

– И по кое време възнамеряваше да се върне?

– Ами, предполагам, че зависи как е протекла срещата… сър. Капитанът присви очи и Джо избухна в смях.

– Съжалявам, но звучите точно като баща ми, когато брат ми вземеше семейната кола без разрешение и не се прибереше до вечерния час. Какво толкова е станало?

Капитанът обясни за нападението над групъра, за състоянието на Пол Траут и за теорията на НАМПД, че някакво електромагнитно оръжие е било използвано срещу „Кинджара Мару”. Явно сметна за нужно да обясни и че при атаката над подводницата са използвани торпеда.

– И какво правят сега? – попита Джо.

– Насочили са се на запад с пълна скорост – каза капитанът. – Някъде по това време утре ще са в обсега на една военна фрегата, която разполага със самонасочващи се ракети. Тогава ще са в безопасност и Пол ще бъде прехвърлен в болничен кораб.

– Ами ние? И ние ли сме тръгнали натам?

– Директорът смята, че е твърде опасно да стоим тук сами – каза капитанът. – Ако някой се е прицелил в хората, които знаят нещо за инцидента, ние и Остин ще сме следващите. Той ще се свърже с испанците и португалците утре и ще поиска подкрепление. Но дотогава трябва да сме прибрани и в пълен състав. Ето защо се притеснявам. Защото Кърт цяла нощ не си вдига проклетия телефон.

– Свързахме ли се с местната полиция?

– Да – каза капитанът. – Обяснихме им кой е Кърт, как изглежда и че се опитваме да го открием. Те ни казаха за стрелба, за преследване с коли, което свършило с две катастрофи в пропастта на един по принцип мирен остров. Мъж, който отговаря на описанието на Кърт, е бил замесен, но не е открит сред мъртвите.

Слава богу, помисли си Джо. Загледа се през предните прозорци на „ Арго”. Светлините на Санта Мария се виждаха пред тях.

– Ще стигнем до пристанището след двайсет минути. Искам дотогава да си измислил как ще го намериш – каза капитанът. – Не ми пука дали ще ползваш телефон, димни сигнали, или пък ще наемеш проклет самолет и ще прелетиш над острова с плакат, на който пише: „Кърт Остин, обади се в НАМПД”. Просто го намери, преди всичко останало да се е прецакало.

Джо кимна. Щеше да започне с рускинята. Надяваше се, че все някой в хотелите на острова ще я разпознае.

Докато „ Арго” се устремяваше към брега, Кърт и Катерина се спускаха към светлините на Вила ду Порту. Усещането беше необичайно за Кърт.

Отвореният кокпит бе проектиран за употреба само през деня и в топло време. Нямаше светлини, за да се вижда ограниченият набор от уреди по панела. Освен това, въпреки че малкият самолет така и не можеше да развие повече от 50 възела, влажният планински въздух ги връхлиташе с осемдесет километра в час и ги смразяваше до кости.

През деня Кърт би могъл да сниши до по-малка височина, но в нощния полет се криеха различни опасности. Пилотирането на такъв самолет през планините в тъмното беше като да вървиш из непозната стая на изгасено осветление, само дето „удрянето в мебелите” тук щеше да е доста по-фатално от насинен пръст на крака.

По едно време той забеляза светлините на кола, която завиваше по шосето долу. Насочи се към тях, защото знаеше, че пътят минава през планинските проходи. Следва колата, като оставаше високо над нея и отзад, и така бе в състояние да следва самия път. Но вероятно не беше изненадващо, че колата се оказа доста по-бърза от летящата градинска косачка, която той пилотираше.

Когато фаровете на колата почти избледняха в далечината, се появиха други светлини: относително ярко осветените улици на Вила ду Порту. Кърт насочи самолета към тях, знаеше, че ако ги вижда, значи пред него не се издига връх, в който да се разбие.

Катерина също ги забеляза.

– Да не би да пристигаме? – попита тя. Зъбите ѝ тракаха. Седеше зад него в двуместната машина. Кърт си спомни с каква къса рокличка е облечена. Не беше особено подходяща за ветрове със скорост петдесет възела и температура от пет градуса по Целзий.

– Студено ти е – отбеляза той.

– Замръзвам – уточни тя.

Сигурно вече беше посиняла.

– Мислех си, че руснаците сте свикнали със студа.

– Да, и знаем как да се обличаме, за да не мръзнем – с няколко ката дрехи и кожени шапки. Не си ли скрил някоя тук, а?

Той се засмя, представи си я с огромна кожена шапка на главата.

– Наведи се напред. Притисни се към мен и ме обгърни с ръце.

– Надявах се да го кажеш – отвърна тя.

След миг вече беше притисната към него, ръцете ѝ обгръщаха кръста му. Беше много по-топло и по-приятно така.

Продължиха през последния проход в планината, като гледаха как Вила ду Порту се разгръща пред тях. Градът имаше около петдесет хиляди жители, но в момента им приличаше на мегаполис.

– Къде ще кацнем? – попита Катерина.

Кърт мислеше по този въпрос през целия път дотук. Утралекият самолет имаше нужда от дълга шейсет метра писта, за да кацне и да спре. През деня щяха да открият поне петдесет места за безопасно приземяване, но през нощта не всичко беше осветено. Можеше, докато се спуска към нещо, което смята за равна поляна или пък открито пространство, да налети на телефонен стълб, на къща или на дървета.

Трябваше да кацнат на осветена площ. Единственият проблем беше, че над повечето от осветените площи се простираха електрически кабели. И тогава Кърт забеляза гледка, която му се стори така великолепна, сякаш виждаше светлините на писта на летище „Кенеди”. Открито футболно игрище, осветено за нощен мач.

Сто метра гладка, затревена площ, без никакви кабели, които да препречват пътя му. Идеално! Той се насочи натам, като се спусна леко. Откъм океана идваше насрещен вятър и Кърт трябваше да наклони малкия самолет на трийсет градуса, за да не бъде отвят към вътрешността на острова.

След сто и петдесет метра видя тълпа около игрището, но нямаше играчи на полето. Катерина се притисна по-силно към него.

– Ръцете ще ми трябват – отбеляза той.

– Съжалявам. Не обичам да летя. Особено мразя излитането и кацането.

– Не се притеснявай. Това ще е лесна работа.

Не мина и минута, след като каза това, и пожела да си беше държал устата затворена. Играчите излизаха на полето, може би мачът започваше или пък беше началото на второто полувреме.

Той и Катерина бяха на трийсет метра над тях и на деветдесет метра от края на игрището. Сигурно вече ги чуваха. Разбира се, да чуеш самолет не беше точно повод да хукнеш да се спасяваш. Кърт предположи, че това ще се промени след няколко секунди.

Двигателят започна да кашля и да прекъсва.

– Горивото ни свършва – каза той.

– Просто кацай! – извика тя в отговор.

Той продължи напред, много му се щеше проклетото нещо да имаше клаксон.

– Жалко, че не си взех вувузела! – извика той.

Видя как играчите си стискат ръцете, а реферът стои в центъра на игрището с крак върху топката, готов да надуе свирката. Двигателят на самолета изпърпори отново и Кърт насочи носа надолу, за да набере скорост. Перката се завъртя по-бързо и той видя как футболистите поглеждат към него. Тълпата също се извърна.

Той профуча над зрителите и някакъв пилон или нещо подобно, което не бе забелязал, удари дясното крило. Рамката се огъна, дясната страна увисна и Кърт веднага изви вляво.

Играчите се затичаха към страничните линии, когато пърпорещото самолетче се снижи към осветеното игрище. Докосна земята и подскочи. Замалко да се превърти през носа, но Кърт коригира веднага и колелата твърдо поеха през средата на игрището, право към централната линия.

Посегна към спирачката, дръпна я и почувства как малкият самолет се плъзга по мократа трева. Един последен играч изтича пред тях, а самолетът се заби във вратата в другия край на полето.

Мрежата се уви около тях, перката замря, а малката машина най-сетне спря.

Кърт погледна нагоре и назад. Тълпата, играчите, съдията, всички се взираха в тях онемели от изумление. Гледаха него, после Катерина, накрая съдията. За секунда той не предприе нищо, после бавно вдигна ръка, наду свирката и извика:

– Гооооооооооол!

Тълпата закрещя, всички вдигнаха ръце, сякаш ставаха свидетели на триумф и мъничкият Вила ду Порту бе спечелил с този гол Световната купа. След малко играчите се втурнаха към Катерина и Кърт, смееха се, аплодираха и щом освободиха самолетчето от мрежата, го повлякоха към центъра на игрището.

Там помогнаха на Катерина да слезе от кабината, като междувременно се възхищаваха на формите ѝ. Съдията помогна на Кърт, после всички ги придружиха през полето до страничната линия.

Кърт обясняваше своята версия за случилото се и обещаваше да плати щетите, като обещаваше, че собственикът на самолетчето ще дойде за него на другия ден.

Мачът започна отново, а той и Катерина се отправиха към изхода на стадиона. Някъде наблизо трябваше да има такси или автобусна спирка. Спря им малък ван.

– Трябва да стигнем до пристанището – каза Кърт.

– Ще ви закарам – отговори шофьорът.

Кърт отвори вратата, Катерина понечи да се качи, но спря.

– Беше невероятно! – каза тя, като го гледаше в очите.

На три пъти за малко да ги убият, взетият под наем форд беше паднал в пропастта, където се взриви, а тя бе почти синя от студа, но очите ѝ блестяха, сякаш е преживяла най-прекрасните мигове в живота си. Той не можа да не се възхити на това.

Посегна към нея, придърпа я към себе си и я целуна по устните. Целувката продължи няколко секунди по-дълго, тя уви ръце около него – този път отпред, а шофьорът се покашля лекичко.

Те се разделиха и Катерина попита:

– Да ме стоплиш ли искаше? Той се усмихна.

– Получи ли се?

– По-добре, отколкото предполагаш – отвърна тя, обърна се и се качи в таксито. Той влезе след нея и малкият, подобен на мехурче ван пое към пристанището.

– Знаеш ли – каза Катерина, – само на километър и половина сме от къщата, където е отседнал френският екип.

– Така ли? – отвърна той, като си спомни какво му беше казала на вечерята. – Имаш ли адреса?

– Точно на брега е, в Прая Формоза. Най-луксозната къща под наем в града.

Това му звучеше съвсем по френски.

– Откарайте ни в Прая Формоза – обърна се Кърт към шофьора.