Портата на дявола

Гамей Траут стоеше до съпруга си в оперативния център на „Тръкстън”. Активността на борда на този и на други кораби от бойната група се бе повишила до трескаво темпо през последните няколко часа.

Корабът беше готов за битка и не само той. Хеликоптери излитаха както от „Тръкстън”, така и от флагманския кораб в групата, самолетоносача „Ейбрахам Линкълн”. Малко по-късно Гамей чу и писъка на излитащи изтребители. Този звук не можеше да се сбърка, въпреки че „ Линкълн” бе на осем километра от тях.

Досега с Пол не бяха информирани официално, но Гамей предполагаше, че са на път да открият онова, което търсеха.

Капитанът на кораба, Кийт Лауден, пристъпи напред. Беше среден на ръст, с къса сива коса и остър ястребов поглед. Бе петдесетинагодишен и в добра форма.

– Сигурен съм, че сте наясно – започна той, – че предприемаме удар срещу врага. Враг, който вече е унищожил два от нашите сателити с оръжие, подобно на ускорител на частици.

Гамей си пое дълбоко дъх.

– В безопасност ли сме тук? – попита тя, като си спомни телата, които бе видяла на „Кинджара Мару”, почернели и обгорели.

Капитанът кимна.

– Според експертите от Пентагона това оръжие действа само по права линия. Това означава, че стреля подобно на лазер. За разлика от артилерийски снаряд или за разлика от балистична ракета с бойна глава, то не може да порази нищо отвъд кривата на земята. Затова би трябвало да сме в безопасност на настоящата си позиция. Но ако кораб или самолет се подаде над хоризонта, нещата ще се променят.

Капитанът започна да обяснява ситуацията, като им предаваше новините от Сиера Леоне, заплахите на Джема Гаранд и планирания военен отговор.

Докато говореше, той тръгна към един сензорен екран. На него се виждаше част от крайбрежието на Сиера Леоне, където се намираха оръжието и нефтените платформи. Извита линия минаваше през екрана и мигаше в червено.

– Това е хоризонтът – каза капитанът. – Всичко, което мине отвъд тази линия, кораб, самолет или ракета, вероятно ще бъде унищожено за секунди.

Гамей оглеждаше линията, която се извиваше в протежение на около шейсет и четири километра.

– Мислех, че хоризонтът се простира на двайсет и пет километра – каза тя.

Капитанът се обърна към нея.

– Зависи къде сте. Това е една от причините всеки войник да се стреми към по-висока позиция, тя му позволява да вижда по-далеч. В този случай, госпожо Траут, зависи къде сте и от каква височина стрелят.

Той докосна екрана и се появи снимка на една от нефтените платформи.

– Главната структура на тези платформи се издига на сто метра над повърхността. Обръчът на ускорителя на частици е с диаметър двайсет и четири километра. Изстрел от предната платформа, или от предната част на обръча на ускорителя, може да достигне много по-надалеч в океана, отколкото от най-близката до брега платформа. В допълнение височината им позволява да стрелят надолу към нас.

– Като стрелци от крепостна кула – каза Пол.

– Точно така – потвърди капитанът. – Колкото по-високо сме, толкова по-отдалеч могат да ни уцелят.

– Например? – попита Пол.

– Имаме доста нисък профил за разрушител – каза Лауден.

– Но все пак се издигаме на осемнайсет метра над повърхността. Те могат да ударят надстройката ни от четирийсет и осем километра, а радарната мачта – от петдесет и шест километра.

– Ами самолетите? – попита Гамей.

– Те са изложени на същата опасност – каза капитанът.

– При излитането от палуба има известен вертикален компонент. Пилотите, които срещнат проблеми, са обучени да се издигнат веднага, защото така е по-добре, отколкото да летят над палубата или над океана. Но тук това ще ги изложи на риск от директен огън. А за самолет, който лети високо, подобно на пътническите самолети, опасната зона се увеличава с триста и деветдесет километра, и дори повече.

Гамей си пое дълбоко дъх и погледна към Пол.

– Истината е – продължи капитанът, – че досега не сме имали работа с подобно нещо.

– Какви са възможностите ви? – попита Пол.

– Нормалната процедура е да ударим от въздуха – отвърна капитанът. – Като започнем със самонасочващи се ракети. И „Томахоук”, и „Харпун” летят със скорост, по-ниска от тази на звука. Ф-18 развива до два маха, но на палубата не е така бърз.

Обърна се към екрана и линията на хоризонта.

– Ускорител като този може да изстреля поток от частици, който се движи почти със скоростта на светлината. Това означава, че най-бързата ни ракета ще измине не повече от шейсет сантиметра за времето, за което лъчът ще измине осемдесет километра.

В ума на Гамей просветна образ. Тя си спомни войниците от Първата световна война, които излизат от окопите в безсмислена атака срещу картечниците. Не беше експерт по военна история, но разбираше защо тогава е било такава касапница. Повечето от войниците при тези атаки са били покосявани, преди да изминат и десет метра. Сегашната ситуация ѝ напомняше на нещо подобно.

– Щом свръхзвуковите самолети и ракети са твърде бавни, за да атакуват подобно нещо, тогава какво ще правим? – попита тя.

Капитанът посочи обръча на ускорителя.

– Те явно са решили да изградят тази система под повърхността, за да не бъде забелязана. Това обаче ги прави уязвими: могат да бъдат атакувани под водата, защото плътността на водата ще направи лъча от частици по-малко ефикасен.

– Имаме ли подводници наблизо? – попита Пол. Капитанът кимна.

– Всяка бойна група самолетоносачи си има по няколко невидими приятелчета. Ние имаме две бойни подводници клас „Лос Анджелис” – „Мемфис” и „Провидънс”. Възнамеряваме да ги пуснем в действие. „Мемфис” е на двайсет и четири километра от целта. Сонарите им улавят цял куп сигнали със сигнатура, подобна на записаната от вашия екип.

– Цял куп? – попита Гамей. Капитанът кимна.

– Те имат поне десетина малки подводници, които патрулират около зоната. Всички са с въоръжение, има дори по две торпеда във всяка, а това е голям проблем.

– Със сигурност две подводници клас „ Лос Анджелис” могат да се справят с тях – каза Пол.

– Можем да навлезем там и да се намесим, но нашите подводници са проектирани за лов на големи руски и китайски подводници в дълбоки води. Това оръжие е в плитки води до континенталния шелф. Дълбочината на Четириъгълника е средно около осемнайсет метра. На три километра малко се увеличава и дори има нещо като каньон…

Той посочи към тънка линия, която се разширяваше и се превръщаше в процеп в океанското дъно, отдалечавайки се от зоната на целта.

– …Но ако изключим това дефиле, дълбочината не надвишава шейсет метра цели шестнайсет километра. Това ограничава способността за маневриране на нашите подводници и дава предимство на врага.

Капитанът се изправи и си пое дъх, свали си шапката, приглади късата си коса и пак сложи шапката на главата си.

– Част от работата на командващия е да не разполага частите си на незащитими позиции, както и да не ги изпраща на обречени мисии. Друга част е да знае кога трябва да наруши тези принципи. Ако тези хора могат да заплашат нашата родина, то ние нямаме избор, освен да поемем риска да ги обезвредим.

– Имам чувството, че ни казвате това по някаква причина – обади се Гамей.

Капитанът кимна.

– Може да се нуждаем от помощта ви. Очите ѝ се разшириха.

– От нашата помощ?

Пол изглеждаше изненадан.

– Какво можем да направим за американския флот? – попита той.

– Можете да влезете дълбоко в онзи каньон с вашата малка подводница – той се простира на хиляда и двеста метра – и да се промъкнете към тях, без да ви забележат.

Гамей щеше да припадне. Главата ѝ се замая, стомахът ѝ се сви.

Пол заговори вместо нея:

– И защо не вкарате някоя от вашите подводници в каньона?

– Твърде тесен е. Близо до върха е просто процеп, широк е не повече от шест метра. Дори на дълбокото има участъци, през които не би могла да мине голяма подводница.

Пол погледна към Гамей. Тя трепереше и клатеше глава. Едва бе издържала да изслуша записа, та те бяха само цивилни.

– Не мога да ви нареждам – каза Лауден. – Но ви моля. Никой от хората ми не може да управлява тази подводница, а дори да успеем да ги обучим бързо, ключът е вашата Рапунцел.

Пол поклати глава. Той беше нейният любим, нейният защитник.

– Съжалявам, капитане! Сигурен съм, че разбирате през какво преминахме. Преди да се качим на борда, обещах на жена си, че няма да се излагаме на никакъв риск. Честно да ви призная, не си представях подобни обстоятелства и както казваше моят старец: „Не обещавай нещо, ако не можеш да го изпълниш.”

Капитанът изглеждаше разочарован.

– Разбирам защо ни молите за това – продължи Пол. – Но няма да наруша обещанието си пред нея.

Капитанът пое дъх, изглежда не му беше леко, но ги разбираше.

– Тогава ще информирам…

– Чакайте! – обади се Гамей. Капитанът погледна към нея.

– Колко души има в онези подводници? – попита тя.

– Двеста шейсет и един.

Двеста шейсет и един души, помисли си тя. Зачуди се колко от тях имат семейства. Съпруги, съпрузи или деца. Ако бяха готови да рискуват всичко, защо да не го направи и тя? Това беше и нейната родина.

Погледна към Пол. Той кимна и се обърна към капитана:

– Какво трябва да направим?

– Докато ние се опитваме да привлечем огъня – започна капитанът, – вие ще минете през процепа и ще освободите робота. Ще прикрепим към рамката му сто и десет килограма силен експлозив. Ще я преведете до пръстена на ускорителя и ще потърсите слабо място, някъде, където се осигурява захранване или пък където тунелите се издигат към повърхността. Ще я вмъкнете там и ще включите детонатора.

– А после? – попита Гамей.

– Оттам поемаме ние – отвърна капитанът.

Гамей си пое дълбоко дъх. Не можеше да си представи да се върне в подводница. От тази мисъл буквално ѝ омекваха коленете. Но щеше да го направи, защото само двамата с Пол можеха да го свършат.