Портата на дявола

До бреговете на Сиера Леоне, 26 юни

Джема Гаранд стоеше близо до ръба на хеликоптерната площадка на фалшивата нефтена платформа номер четири. Тук се намираше контролният център на неговото оръжие и щеше да е командният му щаб, ако се наложи да го използва.

Контролният център беше на три нива над хеликоптерната площадка и представляваше стъклена конструкция, като главната зала бе издадена навън като мостик на кораб. Но в момента вниманието на Джема бе насочено другаде.

Той се облягаше на перилата в сенките, а очите му бяха скрити зад зелените стъкла на очила „Рей Бан”. В центъра на хеликоптерната площадка, под изпепеляващите лъчи на екваториалното слънце, стояха пленените учени от екипите, изпратени при примамката, заложена от него – Азорската магнитна аномалия.

Джема се усмихна на собственото си коварство. Дотук всичко вървеше според плана му.

Учените бяха накарани да се строят в редица за инспекция и той чакаше. Всеки път, щом някой от тях се опиташе да седне или да напусне редицата, Андрас или хората му го заплашваха с наказание много по-страшно от стоенето под изпепеляващото слънце. Неколцина мъже постоянно обхождаха групичката с автомати в ръце.

Накрая, когато стоновете и оплакванията започнаха да стихват, Андрас отиде при Джема и каза:

– Ако ги оставиш там още малко, мозъците им ще се изпържат. А ако не бъркам, не това беше целта ти.

Джема се обърна към него, не възнамеряваше да му отговаря.

– На Санта Мария имаше трийсет и осем експерти по свръхпроводимост, физика на частиците и електромагнетизъм – каза той. – Тук са само трийсет и трима. Обясни липсите.

Андрас извърна глава, изплю се от ръба на платформата и пак погледна Джема.

– Френският екип взе проба от скалата. Щяха да прецакат цялата операция, преди да предприемем нашия ход. Наложи се да ги елиминирам. Руският експерт се оказа шпионин. Опита се да избяга на два пъти. Убих и нея.

Андрас не мигна нито веднъж, докато говореше, но не изглеждаше да се оправдава.

– А Матиас? – попита Джема.

– Твоят малък ключар забрави къде му е мястото – каза Андрас. – Оспорваше авторитета ми пред останалите. Не можех да позволя това.

За миг Джема се вбеси. Беше изпратил Матиас да наблюдава Андрас и да го държи под контрол. Без съмнение Андрас го беше убил именно по тази причина.

Все пак Джема не можеше да покаже гнева си. Вместо това започна да се смее.

– Че кой водач ще позволи такова безочие, нали?

Отблъсна се от перилата и тръгна към учените на нагрятата от слънцето площадка.

Докато стигне при тях, от слепоочията му вече се стичаха струйки пот. Учените изглеждаха на ръба на припадъка.

Повечето бяха от земи с по-студен климат – Америка, Европа, Япония. Като видя колко са слаби, той свали очилата си, искаше да видят силата и огъня в очите му.

– Добре дошли в Африка – започна Джема. – Всички сте интелигентни хора, така че ще ви спестя игричките и секретността. Аз съм Джема Гаранд, президент на Сиера Леоне. Ще работите за мен.

– Какво ще работим? – попита един от учените. Очевидно не бяха успели да прекършат всички.

– Ще ви бъдат предоставени спецификациите и изискванията на ускорителя на частици, който конструирам – каза Джема. – Ще имате еднаединствена задача – да го направите по-мощен. Разбира се, ще ви се плати за работата повече, отколкото навремето ми плащаха в мините. За усилията си ще получавате по три долара на ден.

Вдясно от него един от учените, мъж с къса сива коса и неравни зъби, се изсмя.

– Няма да работя за теб, дори за три милиона на ден!

Джема замълча. Този беше американец, разбира се. От всички хора на света единствено американците не бяха свикнали да бъдат безпомощни.

Андрас пристъпи напред и заби приклада на пушката си в корема на мъжа. Ученият се сви на земята и бе извлечен към ръба на платформата, откъдето безцеремонно го изхвърлиха в морето.

Писъкът му отекна и внезапно замлъкна. Водата беше на шейсет метра под тях.

– Проверете го – нареди Джема. – Ако е оцелял, подновете предложението ни за работа.

Андрас направи знак на двама от хората си и те тръгнаха надолу по стълбището. Останалите учени се взираха към ръба, от който бе изхвърлен колегата им. Неколцина бяха закрили уста с ръка, а един дори се беше свлякъл на колене.

– Междувременно – продължи Джема, доволен, че се е намерил глупак, който да окаже съпротива, – ще ви обясня нашата програма за поощрения. Сигурен съм, че ще я намерите за много щедра. Ще ви разделят на четири групи и ще ви дадат една и съща информация, с която да работите. Групата, която стигне до най-доброто решение, до най-добрия начин да се увеличи мощността на моята инсталация, ще оцелее.

Очите на всички бяха приковани в него.

– От всички останали групи ще загине по един член – довърши Джема.

Хората му започнаха да разпределят учените на групи.

– И още нещо – каза Джема толкова високо, че всички замряха. – Имате седемдесет и два часа за подготовка на първоначалното предложение. Ако не получа задоволителен отговор дотогава, ще умре по един човек от всяка група и започваме отначало.

Трийсет и двамата членове на световната научна общност вече бяха разделени и подкарани към чакащите асансьори в центъра на платформата. Джема Гаранд се усмихна. Виждаше шока и страха по лицата им. Знаеше, че повечето от тях, ако не и всички, ще отстъпят.

Обърна се към Андрас и един африканец в униформа, генерал от въоръжените сили.

– Върнете се на „Оникс” – каза той. – Разположете я на позиция.

Андрас кимна и се оттегли, а генералът пристъпи напред.

– Време е, стари приятелю – каза Джема. – Може вече да започнем да си връщаме онова, което ни се полага по право.

Генералът отдаде чест и се оттегли.