Портата на дявола

Континенталният шелф до бреговете на Сиера Леоне , 23 юни

Джема Гаранд седеше в кабината за пътници на ЕС155 „Юрокоптер”. Елегантният модерен дизайн включваше опашен винт, тип фенестрон5, изцяло стъклено приборно табло, а интериорът беше тапициран с кожа, ушита от компанията, която правеше и тапицериите на „Ролс-Ройс”.

Хеликоптерът беше бърз, а в кабината бе относително тихо, символ на лукса за всеки уважаващ себе си милиардер или диктатор на малка страна.

И въпреки тона Джема мразеше тази машина. Предпочиташе да плава или да пътува с кола. От опита си като войник знаеше колко уязвими са малките хеликоптери при стрелба. Избухнал наблизо снаряд можеше да свали повечето хеликоптери, да не говорим за директно попадение. По-малките оръжия също вършеха работа.

Но дори да оставеше настрани подобно нападение, Джема знаеше, че малките самолети и хеликоптери често претърпяват необясними инциденти, които като че ли сполитат предимно лидери на малки, разкъсвани от войни страни,

Самолетните катастрофи обикновено не оставяха свидетели, особено ако са в планините или пък в джунглата. Ако нямаше криминалисти, които да пресеят останките, беше почти невъзможно да се каже защо е паднала машината, дали е ударена от ракета или заради стрелба, или пък се е взривила на парченца от бомба на саботьор.

Обикновено Джема не пътуваше така. Но в този случай направи изключение, защото сега бързината беше от съществено значение. Събитията и дори доверените му съюзници като че ли заговорничеха срещу нещо, а ако някой разкриеше плана му, той трябваше да знае дали оръжието е готово.

Хеликоптерът прекоси бреговата линия и се насочи към Атлантика. На шестнайсет километра от брега на хоризонта се появиха четири малки точици. С приближаването на хеликоптера, те се превърнаха в огромни нефтени платформи, подредени в съвършен квадрат, на няколко километра една от друга. Поне десетина лодки патрулираха във водите около платформите, огромни баржи с оборудване бяха закотвени до една от тях.

– Кацнете на номер три! – нареди Джема.

Пилотът прие заповедта и след няколко минути Джема вече сваляше шлема си и излизаше от сияещия в червено и бяло хеликоптер. После закрачи по платформата.

Главният надзорник и екипът му чакаха, строени в редица.

– Господин президент – започна надзорникът, – за нас е чест да ни…

– Спестете ми го! – сряза го Джема. – И ме заведете при Кокрейн.

– Веднага!

Джема последва мъжа по площадката за кацане към главния блок на петролната платформа. Влязоха вътре, прекосиха помещение, изпълнено с охлаждащи тръби, покрити с конденз и скреж, и после минаха през климатизирана зала, в която имаше компютърни екрани и плоски видеопанели.

На централния монитор се виждаше някакъв странен дизайн. Приличаше на схема на състезателна писта или на железопътно депо. Най-доброто описание беше издължен овал, свързан с по-широк кръг, от който излизаха двайсетина прави линии, подобно на допирателни.

Ситни букви и цифри, които не се четяха дори отблизо, явно отчитаха условията във всяка секция, описана от допирателните. Секциите бяха обозначени с различен цвят. Джема забеляза, че повечето са осветени в зелено. Това му хареса.

– Всички секции от примката ли имат захранване?

– Да, господин президент – отвърна надзорникът. – Активирахме ги тази сутрин. Сега оперираме само на тестови нива, но Кокрейн потвърди, че отговарят на спецификациите.

– Отлично! – похвали ги Джема. – Къде е той?

– В един от тунелите – отвърна надзорникът. – Надзирава последната фаза от изграждането.

– Покажете ми – нареди Джема.

Прекосиха климатизираната зала и стигнаха до асансьор, който едва побираше двама души. Той ги отведе надолу – под платформата и после в плексикласова тръба, подобна на използваните в увеселителните паркове и места като „Подводен свят”.

Ярки светлини блещукаха и танцуваха във водата. Навсякъде се щураха рибни пасажи, както често става близо до петролни сонди и други създадени от човека структури. Под тях по морското дъно минаваше дълга линия – от изток на запад.

Тя изглеждаше права само защото извивката ѝ бе съвсем постепенна; но ако бе възможно да се пресуши океанът, щеше лесно да се забележи от космоса, че тази линия описва съвършения овал, който видяха в контролната зала. Отсреща мъже с водолазни костюми и подводници с размерите на автомобил работеха по изграждането на последния участък.

Още по-нататък, в самия край на видимостта под водата,

Джема забеляза една подводница, легнала на дъното. Тя не беше малка като останалите, а огромна, корпусът ѝ зееше като изкормен кит. Тази гледка го вбеси.

Асансьорът доближи пясъчното дъно и после продължи под него, в тръба в мрака, поне още дванайсет метра, преди да спре. Тъмнината бе прогонена, когато вратите се отвориха към бетонна зала, осветена от флуоресцентни лампи.

Надзорникът излезе и Джема го последва. Забеляза, че залата не е квадратна, а има овална форма, подобно на арките в римските акведукти, които помагаха на тунела да издържи налягането, оказвано от скалите и водата. Забеляза и нещо друго.

– Тук е влажно – каза той, по пода имаше локвички вода и мокри петна по стените.

– Бетонът е порьозен – обясни надзирателят. – Третирахме го и го изградихме на дванайсет метра под морското дъно, но все още има течове. Ще се оправи след месец, месец и нещо.

Джема се надяваше надзирателят да е прав. Продължиха през тунела, докато не стигна до пресечна точка.

Стръмна стълба водеше надолу.

Джема слезе и се озова в друг тунел. Този беше съвършено кръгъл в пресечния участък, достатъчно широк, за да мине малка кола през него, и опасан със захранващи кабели и охлаждащи тръби, подобно на тези, които бе видял горе. Светодиоди и сияещи метални правоъгълници се нижеха от три страни, докъдето поглед стигаше.

В другата посока той забеляза Кокрейн.

– Почти си приключил – каза Джема. – Това ме радва повече, отколкото факта, че те виждам.

– Конструкцията е почти готова – отвърна Кокрейн. – Все още я тестваме. Но ако си мислиш, че ще ме принудиш да ти осигуря мощността, на която се надяваш, най-добре да разполагаш с някой фокус. Защото по всичко личи, че мога да ти осигуря шейсет процента от това, което искаш.

– Вече не се изненадвам от провалите ти, и не се ядосвам – каза Джема. – Започнах да свиквам. Чу ли за Портата на дявола до Азорските острови?

– Тук долу няма как да съм в течение на новините – каза Кокрейн. – Но да, все пак чух. Някакъв естествен феномен – свръхпроводник.

– Така твърдят – каза Джема. – Имам хора там. Смятам, че това е отговорът.

Кокрейн остави на пода някакъв фиброобтичен тестов уред и избърса потта от челото си.

– Не съм сигурен, че те разбирам. Тъкмо се справихме с тристата тона материал, който подводницата докара от товарния кораб. Не мисля, че има пространство за повече.

– Пространство ли? – учуди се Джема. – Интересно, че използваш тази дума. Защото аз се притеснявам именно за пространството, за космическото пространство, и за онова, което може да се види оттам.

– За какво говориш? – попита Кокрейн.

– За руската подводница, от която взехме реакторите. Беше ти наредено да бъде разглобена и частите разпилени. Не искам някой да я види със сателитите.

– Тя е на дъното, на петнайсет метра под повърхността, покрита с маскировъчна мрежа – защити се Кокрейн. – И никой не я търси. Руснаците я продадоха. Не им пука какво става с нея. А единствените подводници, от които се интересуват американците, са пренасящите балистични ракети. Само ти и другарят Горшков знаете къде е тази и дори Горшков не знае какво си направил с нея.

– Довърши разглобяването! – нареди Джема. – И не ми противоречи повече, иначе ще разглобя теб… парче по парче!

Кокрейн потри лице с ръка и каза:

– Имаме единайсет конструиращи подводници и четирийсет водолази, няма ресурси и за тази работа. Така че избирай. Или довършваме инсталацията, или започваме да разглобяваме онази ръждясваща бракма?

Джема едва сдържа гнева си. Искаше и двете задачи да бъдат изпълнени, и то от човек, който е по-компетентен и не така безочлив като Кокрейн. Но като се имаха предвид докладите на Андрас, американците, които душеха около „Кинджара Мару”, както и все повечето въпроси от Световната банка и кредиторите му – той наистина нямаше време и за двете задачи.

Реши изкормената подводница да си остане на мястото. Щом пуснеше в ход плана си, вече нямаше да има значение дали някой знае за нея. Това щеше да е последната грижа на света.

– Приключвай с инсталацията и излъчвателите! – нареди той. – Вашингтон, Лондон, Москва и Пекин. Те трябва да са готови до седмица, иначе ще си имаш проблеми.

Зачака следващия порой от оплаквания и извинения от страна на Кокрейн, но за първи път от векове такъв не последва.

– Ще бъдат готови – каза Кокрейн. – Обещавам ти!

5 Витло за управление на вертолета, поставено в специален кожух в опашката и то в огромен процент – ако се има предвид колко време прекарваха във въздуха.