Портата на дявола

Кърт и Катерина стигнаха до същото стълбище, по което Кърт бе слязъл тук преди часове. Той погледна нагоре. Нямаше начин Катерина да изкачи осем нива.

– Има ли друг изход? – попита той. Тя кимна.

– Насам – и го поведе покрай стълбището.

След двайсетина метра стигнаха до друга врата. Кърт я отвори и се озоваха пред басейн, до металния пристан имаше три подводници. Две от тях подозрително много приличаха на XP-4, която бе спасил преди седмица. Имаше и една доста по-голяма, вероятно Автобусът.

Кърт забеляза, че към двете страни на подобната на XP-4 са закачени торпеда, като понтони.

До тях се издигаше осемнайсетметровата моторна яхта, на която Катерина бе държана като затворница.

– Ето оттук дойдохме – каза тя.

Кърт погледна към контролния панел на вратата.

– Над ватерлинията ли сме? – попита той. Тя кимна.

Той натисна един превключвател, но не се случи нищо. Все още нямаше захранване. Откри един лост и го завъртя. Подобно на шпил колело започна да се върти, докато вратата се спускаше от силата на гравитацията.

След секунди Кърт и Катерина вече бяха в една от подводниците, подобни на XP-4, и се движеха към мрака на нощта.

Андрас беше мъртъв, подаването на високо напрежение бе преустановено, а течният азот изпълваше тунела на ускорителя. Кърт предполагаше, че се е доказал като истински гремлин, но все още бе останало нещо за уреждане.

Той обърна малката подводница и описа кръг до кърмата на кораба.

Изстреля двете торпеда към витлата на кораба и кормилната система.

Експлозията беше ослепителна. Почти веднага след това Кърт видя как килватерът се превръща в истинска каша. Витлата бяха напълно унищожени и водата заливаше най-долната палуба.

Самият кораб нямаше да потъне. Торпедата бяха относително малки, а съд с размерите на „Оникс” можеше да поеме огромни количества вода, преди да потъне. При тези повреди на кърмата това нямаше да се случи, но пък и нямаше да могат да идат никъде. Нито в Русия, нито в Китай, нито в друга неприятелска държава.

Щом свърши и тази работа, Кърт обърна подводницата и започна да се отдалечава от кораба. Пред следващите часове двамата се бориха със съня, но скоро след зазоряване един военен хеликоптер ги забеляза, спусна се и ги прибра.

Кърт попита за новини.

Медикът му разказа за паниката във Вашингтон, но че нищо не се е случило. Кърт попита за Сиера Леоне и узна, че с конструкциите до брега е свършено. Бяха дадени жертви, но заплахата бе елиминирана. Кърт попита дали не са чули и за мистериозни катастрофи на руски реактивни самолети, и със задоволство разбра, че няма такива.

Продължи да разпитва за отвлечените учени, когато лекарят вдигна ръка.

– Ще се оправите – каза той, – но сега трябва да замълчите.

Кърт разбра.

Погледна към Катерина, докато прелитаха над димящия корпус на „Оникс”, който сега гъмжеше от американски морски пехотинци. Оттам извиха на запад и започнаха деветдесетминутното пътуване към фрегатата, от която бе излетял хеликоптерът.

След като научи новините, за първи път от седмици Кърт почувства покой. Това усещане, изтощението и ритмичното пърпорене на перките на хеликоптера го успокояваха и приспиваха. Той затвори очи и се унесе.