Портата на дявола

Кърт Остин плъзна вратата на вана и излезе на улицата пред Прая Формоза. Нощта беше тиха; почти се чуваше как вълните се разбиват в брега. Подаде ръка на Катерина, помогна ѝ да излезе от колата и плати на шофьора.

– Искаш ли да изкараш още малко пари? – попита го той.

– Разбира се – отвърна шофьорът, а кръглото му лице засия.

– Чакай в края на улицата с изключени светлини.

Кърт държеше стодоларова банкнота, разкъса я на две и подаде едното парченце на шофьора.

– Колко дълго да ви чакам? – попита той.

– Докато се появим – отговори Кърт.

Шофьорът кимна, запали колата и потегли.

– Сигурен ли си, че няма да го изложим на риск? – попита Катерина.

Кърт беше сигурен, че вече не ги следят.

– Няма опасност за него – каза той уверено. – Нито за нас, освен ако французите не решат да се бият за пробата от скалата, която са взели.

– Не и французите – засмя се тя.

– Коя е къщата? – попита той, по брега имаше няколко вили.

– Насам – каза тя, обърна се и като слезе от грубия паваж, тръгна по тревата. Кърт предположи, че там е по-удобно за босите ѝ крака.

– Трябва да ти намерим някакви обувки.

– А може да свалиш твоите и да се разходим по брега – усмихна му се тя.

Това звучеше доста по-примамливо, отколкото да събудят група учени и да ги обвинят в кражба.

Стигнаха до боядисаната в жълто вила.

– Тази е – посочи Катерина.

Кърт почука, после отново. И зачакаха. Никакъв отговор.

Вътре беше тъмно, дори външните лампи не бяха включени.

– Сигурна ли си, че е тази? – попита Кърт.

– Ами снощи имаха парти тук – отговори Катерина. – Всички се събрахме.

Кърт почука отново, този път по-силно, без да се притеснява особено, че ще събуди съседите. Докато удряше по вратата, се случи нещо странно. Външната лампа, която беше изгасена, присветваше при всеки удар.

– Какво е…

Той спря да блъска по вратата и се вгледа в лампата. Посегна към аплика и напипа крушката. Беше разхлабена. Завъртя я и тя светна. Врътна я още два пъти, за да я завинти добре.

– Ти да не си от поддръжката? – попита Катерина.

Кърт вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Клекна и огледа касата. Около ключалката личаха драскотини – лоши новини.

– Какво има?

– Някой е разбил ключалката. Развили са крушката, за да не ги види никой какво правят. Стар обирджийски навик.

Кърт пробва вратата – определено беше заключена.

Тръгна към другата страна на къщата, следван от Катерина.

– Стой тук! – нареди ѝ той.

– В никакъв случай!

Нямаше време за спорове. Провря се покрай живия плет от тропическа бугенвилия и тръгна към задната страна на къщата.

И отзад беше тъмно.

Отне му само три секунди да измъкне вратата от жлеба .

– Ти да не си бил обирджия? – прошепна Катерина.

– Дарби от юношеството – прошепна той в отговор. – Сега, моля те, стой тук.

– Ами яко някой пак те халоса? – попита тя. – А аз не съм наблизо да те спася?

Кърт предположи, че надали може да противостои на този аргумент. Промъкна се в къщата, а Катерина беше точно зад него. Веднага усетиха, че има нещо нередно. Мястото беше обърнато с главата надолу.

Катерина внезапно се сви и изписка тихо, после се смъкна на четири крака.

Кърт се присви до нея. Освен тях двамата, нищо в къщата не помръдваше.

– Какво стана?

– Стъкла – каза тя, докато измъкваше едно парченце от крака си.

– Дай ми две минути – каза Кърт.

Този път тя кимна и остана на мястото си.

Кърт бързо огледа останалата част от вилата, после се върна при нея със сериозно изражение.

Запали осветлението в дневната и видя, че стаята изглежда така, сякаш през нея е минало торнадо – канапетата бяха преобърнати, шкафовете – отворени, а всичко от тях бе пръснато по земята. Една стъклена настолна лампа беше строшена, като парченцата стъкло бяха разпилени по пода.

– Трябва да извикаме полиция – каза той. Огледа се за телефон и видя чифт сандали на пода, подаде ги на Катерина.

– Обуй ги!

Докато тя обуваше сандалите, той откри телефона и вдигна слушалката.

Нямаше сигнал. Откри розетката на стената и видя, че кабелът е откъснат, а розетката повредена. Трябваше да намерят друга розетка и да го включат. Кърт тръгна към кухнята.

– Какво е станало тук? – попита Катерина.

– Навикът на французите да говорят твърде много, им е изиграл лоша шега – каза Кърт. Беше намерил друга телефонна розетка близо до мивката. Пъхна в нея кабела, получи сигнал и започна да набира.

Докато чакаше някой да вдигне, той забеляза едно отворено чекмедже. По пода бяха пръснати сребърни прибори и други кухненски принадлежности, включително доста зловещ на вид нож. Изглежда, французите бяха дали отпор.

Вниманието му бе отклонено и не видя как Катерина започна да обикаля из къщата. Когато вдигна поглед, тя стоеше до прага на друга стая и посягаше да включи осветлението.

– Недей! – каза той.

Твърде късно. Ключът изщрака и стаята бе осветена.

Катерина ахна и се извърна. Кърт остави телефона и я грабна, защото изглеждаше, че ще припадне.

Тя се озърна пак към стаята и зарови лице в гърдите му.

– Мъртви са!

– Съжалявам! – каза той. – Не исках да виждаш това.

Целият френски екип беше избит. Четири тела лежаха в стаята, захвърлени като боклук до стената. Единият мъж бе нашарен с дупки от куршуми, друг явно беше удушен, защото по врата му имаше белези. Останалите бяха по-страшна гледка и Кърт не се беше приближил, но дори от прага разпозна мъжа, когото бе извадил от океана, защото бе сложил твърде много тежести на колана си.

Катерина трепереше в прегръдката му, сложила длан на устата си, очите ѝ бяха стиснати. Кърт я обърна и я поведе към дневната. Изправи канапето и я накара да седне.

– Трябва да се обадя в полицията – каза той. Тя кимна, не можеше да продума.

Кърт се върна в кухнята, като не изпускаше Катерина от очи. Тази нощ вече бяха умрели хора. Но те бяха хора, готови да ги убият, а и бяха паднали в пропастта в кола, невидими за тях. Това беше различно.

Тези мъже тук бяха просто учени. Катерина със сигурност бе пила по питие с тях предишната вечер.

– Как може полицията да не е разбрала досега? – попита тя.

– Вероятно е станала бързо – каза Кърт, като се надяваше да е било точно така, заради мъртвите. – Нападателите вероятно са имали оръжия със заглушители и са изненадали французите.

– Но защо? – попита тя. – Защо някой ще…

– Имали са проба от скалата – каза Кърт. – Доколкото разбрах, тя може да се окаже изключително ценна. Затова сме тук, докато испанците и португалците се разберат чия е и до каква степен. Тези момчета бяха достатъчно дръзки да вземат проба нелегално, но и достатъчно глупави да говорят за това.

– От виното е – каза тя. – Мъжете обичат да се хвалят, когато пийнат твърде много вино.

Полицията най-сетне отговори на обаждането и обещаха да изпратят следователи и съдебен лекар. Докато чакаха, Кърт затърси пробата, но напразно. Намери само дълга правоъгълна кутия, пълна с пяна, в стая, където имаше оборудване. Кутията беше отворена и обърната. Той предположи, че пробата е била в нея.

Следващият час мина в разговори с полицаите, а после Кърт и Катерина бяха свободни да си тръгнат.

– Какво ще правиш сега? – попита Катерина.

– Трябва да се свържа с моя кораб – отвърна той, като вдигна очи към пристанището и се изненада от видяното.

– Имам радио на лодката – каза тя. – Можеш да го използваш.

– Май няма да се наложи.

Тя също вдигна очи.

– Ето това там е моят кораб – каза Кърт. – Онзи, който е осветен като коледна елха.

Докато Кърт се чудеше защо „ Арго” е закотвен в пристанището с включени всички възможни светлини, той започна да се оглежда наоколо с надеждата, че ще убеди някое от ченгетата да ги закара. Изведнъж се появи един мъничък ван.

Кърт веднага позна кръглото и ухилено лице на шофьора.

– Мислех си, че полицаите няма да ви пуснат? – каза шофьорът. – Готови ли сте?

Кърт реши, че два часа чакане са повече от достатъчно човек да си изкара сто долара, затова извади другата половина от банкнотата от джоба и му я подаде.

– Готови сме!