Портата на дявола

Ресторантът се казваше „Ескарпа”, което означаваше „скален връх” на португалски. Името му подхождаше, защото ниската, широка сграда от камък и хоросан се намираше на хълм над Санта Мария, на три четвърти от пътя към върха Пико Алто. Тринайсет километра шофиране по лъкатушещо планинско шосе отведе Кърт и Катерина до входа.

По пътя минаха покрай поля и разкошни гледки, покрай място, където се отдаваха под наем парапланери и безмоторни самолети на туристите. Малкият нает форд на Катерина само десетина пъти заора в чакъла на завоите. Ако трябваше да е честен, Кърт прецени, че само три от тях бяха наистина опасни, тъй като никъде по пътя не се виждаше мантинела.

Но докато гледаше как младата жена управлява умело и натиска газта в точния момент, Кърт реши, че тя е отличен шофьор. Очевидно беше обучена и най-вероятно се опитваше да му опъне нервите.

Той реши да не реагира, спокойно отвори люка на покрива и заговори колко красива е долината и какъв прекрасен изглед се открива оттук.

– Наслаждаваш ли се на пътуването? – попита тя.

– Изключително! – отвърна той. – Само не удряй крави.

Като не изтръгна никаква реакция от него, тя започна да шофира още по-яростно. А Кърт едва сдържаше смеха си.

Когато седнаха на масата пред очите им се откри поразителната гледка на слънцето, което се скриваше в океана. Катерина остави Кърт да поръча храната. Той избра местен специалитет – португалска осолена треска с картофено пюре, както и пресни местни зеленчуци.

Кърт хвърли поглед на листа с вината. Въпреки че имаше няколко отлични френски и испански вина, той смяташе, че местното ястие трябва да бъде придружено от местно вино. На Азорите вино се произвеждаше още от шестнайсети век и се славеше като много добро. Кърт беше чувал, че гроздоберът все още се извършва на ръка. Щеше да е срамота трудът на хората да отиде напразно.

– Ще вземем бутилка „Тераш де Лава” – каза той, като избра бяло вино за рибата.

Катерина кимна одобрително.

– Аз ще избера десерта – настоя тя, усмихната като търговец, който е сключил най-добрата част от сделката.

Той ѝ се усмихна в отговор.

– Звучи честно.

Като предположи, че ще приключат с десерта, преди да е научил тайната ѝ, той избра друга тема.

– Значи ти си изпратена от правителството. Тази тема като че ли малко я изнервяше.

– Казваш го, сякаш е нещо лошо. Сякаш ти не си изпратен от твоето правителство.

– Всъщност не съм – отвърна той. – С Джо сме тук заради състезанието. Просто се наложи да останем по молба на португалското и испанското правителство, за да пазим мира между тях.

– Голяма разлика – няма що – каза тя, като хапна от ордьоврите. – Сигурна съм, че следващия път, когато влязат в спор, ще се наложи папата да удари една черта през света, за да уреди проблема.

Кърт не можа да се сдържи и се засмя.

– За нещастие ние нямаме такава власт.

Виното дойде, той го опита и кимна одобрително.

– И защо те изпратиха тук?

– Мислех, че ще си по-дискретен – засмя се тя.

– Ами дискретността не ми е силната черта.

– Работя за един научен съвет – обясни тя. – Разбира се, те се интересуват от откритието, което сте направили. Няколко откачалки смятат, че останките на дъното са паднали там заради мощния магнетизъм на онази скала. И кой не би си го помислил?

Това звучеше логично, въпреки че някои от другите ѝ действия не бяха точно логични.

– Никой не предполага, че те са завлечени на дъното от магнетизма – каза той. – А че по време на и след потъването им, течението и магнетизмът са се комбинирали и бавно са ги привлекли към скалата.

– Да – каза тя. – Знам. Но по-романтично е да си представиш този стълб като сирена от гръцката митология?

– По-романтично, но не така точно – рече той.

В очите ѝ заблестя пламъкът на приключението.

– Сигурен ли си? Все пак в тази част на океана са потънали доста кораби и самолети.

Преди да успее да я прекъсне, тя започна да изброява:

– През хиляда осемстотин и осемдесета британският кораб „ Атланта” потъва в тези води. Оцелелите докладват за прилошаване и замайване, виждали странни неща. Тези признаци по-късно били сметнати за халюцинации и приписани на епидемия от жълта треска на борда. Но тъй като било деветнайсети век и диагнозата била поставена постфактум, никой не знае истината. През хиляда деветстотин трийсет и осма товарен англо-австрийски кораб и екипажът му изчезват безследно близо до този архипелаг. Не са открити никакви останки. През хиляда деветстотин четирийсет и осма един самолет, наречен „Звезден тигър” изчезва, след като излита оттук. Няма сигнал за помощ, нито обаждане за проблеми. Не са открити останки. През хиляда деветстотин шейсет и осма година, след необясними радиосмущения, една от вашите подводници „Скорпион” изчезва недалеч оттук. Както разбрах, останките ѝ предполагат, че се е взривила отвътре.

Кърт знаеше някои от тези истории. „Звезден тигър” всъщност беше изчезнал на запад от Азорите, вероятно на хиляда и петстотин километра оттук, а за „Скорпион” се смяташе, че е получила фатална повреда на голяма дълбочина. Имаше хора от флота, които настояваха, че е била ударена от руско торпедо заради случаен сблъсък с руска подводница в Тихия океан. Той обаче не беше привърженик на тази теория.

– Това място е нещо като Бермудския триъгълник – каза тя. – Нека го оставим потънало в тайнственост поне за миг, става ли?

– Разбира се – отвърна той. – Но ти трябва да знаеш, че американската брегова охрана не е установила значителна разлика в броя на изчезналите кораби и самолети в Бермудския триъгълник и където и да било другаде в морето. Океаните са опасно място по принцип.

Тя отново изглеждаше разочарована. Бавно отпи от виното.

– Знаеш ли, наричат го Портата на дявола.

– Кой го нарича така?

– Другите учени. Може би и пресата. Той чуваше това за първи път.

– Не съм чел вестници, откакто съм тук. Не съм сигурен, че разбирам връзката.

– Заради останките на дъното – каза тя. – Образуват нещо като клин, който се стеснява от запад на изток и сочи към кулата. Най-близо до нея има тесен процеп, през който течението се ускорява и после се излива в по-дълбоки води. В другия край, предполагаемия вход, има по-широк процеп между две издигнати части от скалата, които приличат на колони.

– И това ли е портата?

Тя кимна.

– „Защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел.” Това е от Евангелие на Матей, седма глава, тринайсети стих. Теорията, която чух тук, е, че корабите, самолетите и другите машини са били повлечени през широката и извита порта и не са могли да минат през правата и тясна порта. Гробище на прокълнатите: Портата на дявола.

Кърт трябваше да признае, че звучи по-вълнуващо от Северно централноатлантическа магнитна аномалия, или както и да беше официалното име.

– Значи корабите са влезли, но не са могли да излязат – отбеляза той.

– Точно така – усмихна се тя.

– Нищо от това не обяснява защо се гмурна в падналия самолет при входа на портата – каза той.

– Така е. – Дори не се опита да защити действията си или да ги обясни по някакъв начин. – Нито пък обяснява защо самолет, направен от алуминий – не от желязо – ще бъде привлечен от тази магнитна аномалия.

Имаше право, Кърт не се беше сетил за това. Тя отново отпи от виното.

– Много хубаво вино. Ще ме извиниш ли? Ще ида да се освежа.

Да се освежи? След като бе пробвала три различни тоалета, тя прекара половин чаS в банята на хотелската си стая, за да си направи прическа и грим. Колко по-освежена можеше да бъде?

Кърт стана любезно, докато тя напускаше масата. Всъщност Катерина изглеждаше фантастично в семплата черна коктейлна рокля и червени обувки с високи токчета. Особено в сравнение с неговия доста раздърпан външен вид. Той още беше с дрехите, които бе облякъл сутринта, като ги бе сменял само с водолазния костюм, и не си беше взел душ.

Той я гледаше как се отдалечава, замислен над думите ѝ.

Използва възможността да изпрати съобщение на Джо.

Започна да набира бясно по клавиатурата.

Научи всичко възможно за Катерина Луская. Защо е тук? За кого е работила в миналото? И всичко за стария самолет, в който я намерих. Трябва ми бързо!

След секунди дойде отговор.

Сигурно съм медиум. Вече го направих. Ето няколко линка. Самолетът е обявен за паднал близо до Санта Мария през 51-ва. Има файл в Борда на гражданската авиация и доклад за катастрофата. Има и връзка с ЦРУ, но не мога да се добера до тази информация.

Връзка с ЦРУ. Кърт реши, че не бива да се изненадва. Започна да преглежда линковете, изпратени от Джо, като ту поглеждаше към вратата на тоалетната, ту към телефона.

В дамската тоалетна Катерина се задържа пред огледалото, надвесена над мраморната мивка. Не гледаше грима, нито косата, а телефона си.

– Хайде де! – прошепна тя, свалянето на данните ставаше твърде бавно.

Накрая екранът се смени и биографията на Кърт Остин се появи. В нея имаше доста повече от очакваното, доста повече от това, което имаше време да прочете. Тя погледна само най-важното, изпрати отговор до командването, за да потвърди, че е получила файла, и пъхна телефона в чантичката си.

Огледа косата си и реши, че по-добре не може да стане. После се обърна и излезе.

Кърт поглеждаше към вратата на тоалетната, после телефона си, после пак към тоалетната. Видя вратата да се отваря, прочете още един ред и пъхна телефона в джоба си.

Изправи се и дръпна стола ѝ, щом тя се приближи.

– Изглеждаш много освежена – усмихна ѝ се той.

– Благодаря! Понякога не се чувствам достатъчно хубава.

Кърт усети, че думите ѝ са искрени. Отдаде го на живота ѝ като състезател в спорт, в който те оценяват в сравнение с друг, когото превъзхождаш или не. Твърде голямата субективност правеше хората несигурни в себе си.

– Изглеждаш зашеметяващо – каза той. – Всъщност всички тук се чудят защо вечеряш с такъв оръфляк като мен.

Тя се усмихна и Кърт забеляза лека червенина по бузите ѝ. Слънцето вече беше залязло. Те поговориха още малко, докато дойдат предястията, а после, след още една чаша вино, Кърт реши да се върне отново към предишната тема.

– Имам един въпрос. Защо се гмурна сама в онзи самолет? На борда имаше два комплекта кислородни бутилки. Нямаш ли партньор?

– Това са два въпроса – отвърна тя и отново се усмихна.

– Дойдох на Санта Мария с друг представител на правителството. Но той не е от Научния съвет. Задачата е само моя – добави тя. – А бутилките си вървят с лодката.

Кърт предположи, че този друг представител е нещо като секундант, грижи се за нея, снабдява я с информация и я пази от проблеми.

– Твой ред е – каза той, като лапна хапка от рибата.

– Мисля, че тази игра ще ми хареса – отвърна тя, после изстреля: – Изглеждаше ужасно ядосан, когато се срещнахме. Какво те вбеси така? Моето нахлуване във вашата скъпоценна „ограничена зона”, или фактът, че не съм се регистрирала?

– Нито едно от двете. Не ми харесва хората да рискуват живота си излишно. Можеше да умреш в онези отломки. Още пет минути и с теб щеше да е свършено.

– О, значи Кърт Остин е добър човек?

– Абсолютно! – каза той и грейна в пресилено топла усмивка.

– Затова ли се занимаваш с този бизнес?

– Нещо не схванах.

– Всеки глупак може да взриви лодка и тя да потъне на дъното – каза тя. – Но се искат умения, решителност и доста по-голям кураж да я извадиш оттам. Мисля, че ти го вършиш по следните причини: защото е по-трудно и защото е по-хубаво. А и очевидно, защото обичаш да спасяваш разни неща.

Кърт никога не беше мислил по този начин, но имаше известна истина в думите ѝ. Светът беше пълен с хора, които унищожаваха разни неща и ги изхвърляха. Той се гордееше с това, че възстановява старите си вещи, вместо да ги изхвърля.

– Предполагам, че трябва да ти благодаря – добави тя. – Предполагам, че се гмурна, за да ме спасиш.

Когато скочи във водата, той не беше сигурен, че тя е в опасност, но бе доволен, че я извади жива, а не мъртва. Замисли се за мотивацията ѝ да предприеме такъв риск.

– А ти си състезател – каза той, като пое по посоката на аматьорския си анализ.

– Това си има плюсове и минуси.

– Национални състезания, световни шампионати, Олимпийски игри – заизрежда той. – Прекарала си целия си живот в опит да докажеш на треньори и съдии, както и на публиката, че заслужаваш техните точки, че имаш право да си на леда. Въпреки частично разкъсаното сухожилие, за малко да спечелиш бронза в Торино.

– За малко да спечеля златото – поправи го тя. – Паднах на последния скок. Приключих програмата на един крак.

– Доколкото си спомням, не си могла да ходиш два месеца след това – каза той, факт, който беше прочел току-що. – Но въпросът си остава. Друг фигурист би се отказал, би си опазил крака, за да излезе на другия ден на леда.

– Понякога няма друг ден – отвърна тя.

– Това ли те движи?

Тя сви устни, гледаше го, като въртеше вилицата в спагетите. Накрая заговори:

– Не мислеха, че ще взема медал. За малко да ме сменят с друга фигуристка. Най-вероятно нямаше да имам втори шанс.

– Искала си да докажеш нещо – отвърна той. Тя кимна.

– И цялата тази история – мисията извън лабораторията – предполагам е съвсем нова за теб. Сигурно трябва да впечатлиш някого у дома, може би мислиш, че трябва да им докажеш нещо. Или пък няма да имаш друг шанс.

– Може би – призна тя.

– Няма нищо лошо в това – каза той. – Всички искаме да впечатлим началството. Но има места на земята, където не бива да се поемат рискове. А останките на самолет на четирийсет и два метра под повърхността са точно такова място.

– Искал ли си да покажеш на някого, че не е прав за теб? Кърт замълча, после изрече една полуистина:

– Опитвам се да не се обръщам внимание на това, което хората мислят за мен.

– Значи никога не си искал да се докажеш на някого? – попита тя.

– Не казах това.

– Е, значи има такъв човек. Кой е той? Жена ли е? Госпожа Остин или бъдещата госпожа Остин, която те чака у дома?

Кърт поклати глава.

– Нямаше да съм тук, ако беше така.

– Тогава кой е?

Той се изсмя. Разговорът определено беше обърнал посоката си.

– Кажи ми тайната си и ще ти отговоря. Тя изглеждаше разочарована.

– Предполагам, че вечерята ще свърши, щом я научиш. Кърт не искаше вечерята да свърши, но все пак…

– Зависи от тайната.

Тя взе вилицата, сякаш да го забави още малко, а после я остави обезсърчено.

– Вчера ти си спасил един френски водолаз – каза тя.

– Точно така. Имаше сто фунта тежести на колана си. Ако ти си безразсъдна, той е направо идиот.

– Може и да не е.

– Какво искаш да кажеш?

– Било е постановка – каза тя. – Докато ти и партньорът ти сте го вадили от водата, друг член на френския екип е взел проба от скалата на дълбочина метър и двайсет. Вече се хвалят с това.

Кърт почувства как гневът му се надига. Издиша рязко, сграбчи салфетката и я хвърли на масата.

– Права си! Време е да тръгваме!

– По дяволите!

Той стана, остави няколко банкноти на масата и я хвана за ръката. Насочиха се към изхода.

– А каква е твоята тайна? – попита тя.

– По-късно!

Следван от Катерина, Кърт отвори вратата и излезе навън. Нещо се движеше в сенките. Нещо се стрелна към него. Той се напрегна за миг, а после една бата, тояга или тръба се заби в стомаха му.

Ударът му изкара въздуха. Той се преви на две и падна на колене.