Портата на дявола

Сиера Леоне, 5 юли

Джема Гаранд седеше с Александър Кокрейн в своя луксозен палат с мраморен под. Кокрейн бе прекарал цяла нощ в преглеждане на предложенията, дошли от техните гости учени.

– В общи линии – каза той – всички излизат с едно и също решение. Не виждам големи различия.

Кокрейн изглеждаше изморен. Обичайната му раздразнителност бе заменена от изтощение и вероятно от страх.

– А как оценяваш тяхното решение? – попита Джема, нетърпелив да минат към същността.

– Всъщност фактът, че всички независимо един от друг стигат до това, говори, че вероятно е правилно. Не виждам грешки в изчисленията им.

– А приложението? – попита Джема.

– В общи линии можем да използваме ускорителя какъвто е сега – каза Кокрейн. – Трябва само да генерираме по-тежка заредена частица, която да изстреляме през него. То е като да заменим двайсет и втори калибър с четирийсет и пети. Всичко друго си е същото. Частиците ще се движат малко по-бавно, но недостатъчно, че да се отрази на операцията, но пък ще ударят три пъти по-мощно. – Той остави бележките. – Доста просто е всъщност.

– Жалко, че не можа да го измислиш още преди месеци – каза Джема, като процеди думите с отвращение.

– Това е теоретична работа, не е по моята специалност – каза Кокрейн.

– Разбира се, все пак ти си просто механик. Интеркомът на Джема изжужа.

– Господин президент – каза секретарката му, – един посетител иска да говори с вас. Американският посланик.

– Отлично, изпрати го! – отвърна Джема. Кокрейн стана.

– Трябват ми двайсет и четири часа да направя промените.

– Тогава по-добре се захващай – нареди му Джема и посочи към задния изход. – Излез оттам!

Благодарен, Кокрейн тръгна бързо към изхода, защото предната врата на кабинета на Джема се отвори и американският посланик влезе. Друг път Джема би станал да го посрещне, но сега остана на мястото си, покани го да седне срещу него, на стола, освободен от Кокрейн.

– Президент Гаранд – започна посланикът с лек тексаски акцент, – сигурен съм, че знаете по какъв тъжен повод съм тук.

– Какво имате предвид, господин посланик? – попита Джема.

– Ние празнуваме нашия Четвърти юли. Е, с ден закъснение.

Посланикът успя да изобрази усмивка, но поклати глава.

– Това, което вие наричате независимост, не е нищо повече от чиста агресия, кражба и нарушаване на международните закони. Ако трябва да съм честен, не мога да си спомня друг подобен акт.

– Тогава сте слаб по история – отвърна му подигравателно Джема. – През петдесета, под заплахата да национализира всички активи на „Стандарт Ойл”, саудитското кралско семейство получава половината от нефта в Арабия. Този нефт им е донесъл три и половина милиарда долара за последните шейсет години. През 2001 г. Уго Чавес във Венецуела прави буквално същото. През 1972 г. Чили национализира своите медни мини под ръководството на Салвадор Алиенде. През 1973 г. Индия национализира цялата си въгледобивна индустрия. През 1959 г. Фидел Кастро превзема Хавана, но първо търпеливо изчаква да довършат хаванския „ Хилтън”, за да може да го използва за щаб на комунистическата партия. Той заграбва всички чужди авоари и така и не ги връща. Не си ли спомняте всички тези събития, господин посланик?

Посланикът си пое дълбоко дъх.

– Разбира се, че си ги спомням, но това е различно.

– Така е. Но вие дори все още не знаете колко е различно. Междувременно, ако говорим в цифри, моите действия са относително нищожни в сравнение със събитията, за които току-що ви припомних. Честно да ви кажа, изненадан съм, че ви виждам. Очаквах китайския посланик да дойде пръв, те губят много повече от вас.

Последното изявление беше удар по гордостта на посланика, но той не реагира.

– Аз съм тук и от тяхно име – каза той. – От името на всички държави, които са недоволни и имат претенции. Ще ви кажа извън протокола, че се подготвяме да обсъдим преразглеждане на условията за изплащане на вашите дългове, но няма да ви опростим нищо от главницата. Преди каквито и да било преговори вашите сили трябва да се изтеглят от индустриалните институции, собственост на чужди компании.

Джема се усмихна.

– Ще ви направя контрапредложение – каза той. – Ще задържа това, което вече взехме, и ще поискам само двайсет милиарда на година от вашата страна.

– Моля!? – не повярва на ушите си посланикът.

– Бих поискал нови заеми – каза Джема, – но се страхувам, че тъй като не съм платил старите, никой няма да ги отпусне. Затова ще трябва да са безвъзмездни. Не се тревожете, ще поискаме същото от Китай и Европа.

– Сигурно се шегувате! – сопна се посланикът. – Крадете имуществото ни и после настоявате колективно да ви даваме шейсет милиарда на година безвъзмездно?

– Това е малка сума – увери го Джема. – Дадохте на вашите банки седемстотин милиарда преди години. Харчите трилиони в Ирак, двайсет милиарда на месец. Аз искам съвсем малка част от това и никой няма да пострада. В замяна ще позволим на американските корпорации да поемат много от строителните проекти. Може да го сметнете дори за програма за стимулиране на инвестициите.

Джема вече се усмихваше като луд човек. Досега бе слушал как европейци и американци учат бедните нации на фискална отговорност. Лицемери, помисли си той. Най-добре да видят себе си. Щеше да им натрие носовете.

Лицето на посланика почервеня.

– Този залък не е за вашата уста, господин президент! – просъска той. – Няма да стане!

– При саудитците стана – усмихна се Джема. – При Чавес стана. При Кастро също. Ще видите, че така преговорите ще се улеснят. А ако не отпуснете парите… предупреждавам ви, че ще има последствия.

Това беше първият намек за заплаха, който правеше. Трябваше да е завоалиран, но внезапното напрягане на лицето на посланика му показа, че е не е бил чак толкова завоалиран. Когато посланикът се закикоти, Джема усети как гневът му се събужда.

– Какво ви е толкова смешно?

Посланикът се успокои, но усмивката на лицето му остана.

– Имам чувството, че гледам филма „Мишката, която ревеше като лъв” – каза той. – Мога да превзема тази страна с група бойскаути и няколко пехотинци, а вие си мислите, че сте в състояние да ни заплашвате?

Той пак започна да се смее, а Джема изплющя с камшика, който извади над писалището си със стряскаща бързина. Посланикът отскочи назад шокиран.

– Вашата арогантност ви провали, господин посланик! – рече студено Джема и се изправи в пълния си ръст. – Твърде дълго вие и другите богати държави се подигравате със страни като моята. Без значение дали ви се вярва, или не, дойде краят на тези дни. Индустриализираният свят ще ни подкрепи, не с трохи, а със значителни суми. Можете да ни помогнете да се изправим, или ще ви повлечем с нас в блатото! Само тогава ще видите истината. Ние не сме мишки, с които можете да си играете. Сиера Леоне е земята на лъвовете! И ако не внимавате, може да усетите зъбите им на своите меки и изнежени шии.

Джема не изчака отговор от посланика. Натисна бутона на интеркома и група охранители влязоха в кабинета.

– Погрижете се посланикът да стигне до летището – нареди им той. – Ще бъде депортиран незабавно.

– Това е нечувано! – изкрещя посланикът.

– Отведете го! – нареди Джема.

Посланикът бе изведен и вратата се затръшна зад него. Джема остана сам, беше вбесен от високомерието и пренебрежението на посланика. Не беше очаквал това да се случи толкова скоро, но бе още по-ядосан от самия себе си, задето бе захапал стръвта и бе изрекъл заплахата си. Не възнамеряваше да го стори толкова рано. Сега нямаше да има преговори. Освен ако…

Нямаше избор. Беше направил искане, което американците щяха да приемат за блъф. Той трябваше да демонстрира сила, иначе и те, и целият свят щяха само да се смеят с пренебрежение, докато той се гневи: още един луд диктатор в бананова република.

Щеше да отприщи своето оръжие в цялата му великолепна мощ и да не им остави друг избор, освен да му покажат уважение.