Портата на дявола

Африканският континент е на кръстопътя на няколко морета и океана, но въпреки местоположението си винаги е бил по-скоро препятствие, отколкото търговска артерия. Огромната му площ, негостоприемните му обитатели, пясъците на Сахара и мрачните, непроходими джунгли в огромния централен регион правеха невъзможно доходното му прекосяване.

В миналото корабите били принудени да плават шестнай-сет хиляди километра, за да заобиколят Южна Африка, и то в най-опасните води на света, покрай носа с остроумното име Добра Надежда, макар първоначалното му название да е било много по-точно Носа на бурите.

Прокопаването на Суецкия канал направи това пътешествие ненужно, но не превърна Африка в част от модерния свят. Дори напротив. Сега корабите прекосяват само ръба на континента, минават през Суец и продължават по пътя си към Близкия изток и неговите петролни полета, към фабриките на Азия или към мините на Австралия.

Докато световната търговия процъфтяваше, Африка гниеше като зеленчуци, оставени на палубата под лъчите на прежурящото слънце.

Във вътрешността на континента геноцидът, гладът, болестите не бяха рядко явление, а по крайбрежието му бяха някои от най-райските места на планетата за хората, които предпочитаха да заобикалят закона. Сомалия във всяко отношение е страна на анархията, в Судан също не е много по-добре. Не така добре известни, но почти толкова окаяни са и западноафриканските държави като Кот д‘Ивоар, Либерия и Сиера Леоне.

Либерия се появяваше често в световните новини, защото лидерите ѝ потъваха в скандали и корупция, а страната бързо се носеше по пътя към анархията и хаоса. В Кот д‘Ивоар положението бе същото.

През по-голямата част от съществуването си Сиера Леоне бе изстрадала дори повече. Доскоро страната бе смятана за най-опасното място след Афганистан и имаше по-нисък стандарт на живот дори от Хаити и Етиопия. Всъщност Сиера Леоне бе толкова слаба държава, че малка група южноафрикански наемници успяха да завземат властта.

Тази група, действаща по „покана” на управляващия режим, успя да разгроми много по-голяма група бунтовници, които заплашваха да превземат мините – единственото истинско богатство на страната по онова време.

Наемниците останаха, за да защитават и контролират тези ресурси, учетвориха добива, като междувременно взеха голям дял за себе си.

В този нестабилен свят се появи Джема Гаранд. Той бе местен, обучен от същите тези южноафрикански наемници. Издигна се в армията на Сиера Леоне, като завърза важни познанства и се погрижи отрядите му да са добре тренирани и подготвени.

Минаха десетилетия, преди пред Джема да се отвори дългоочакваната възможност да завземе властта с безкръвен преврат. Оттогава укрепваше позициите си, повишаваше жизнения стандарт в страната и дори спечели неохотното одобрение на Запада. Неговият режим не бе демократичен, но беше стабилен.

Сякаш за да покажат одобрението си, западняците спряха да задават въпроси за състоянието и местонахождението на Натаниел Гаранд, брата на Джема и яростен привърженик на демокрацията, който от три години гниеше в един от затворите в страната.

Джема смяташе решението да затвори собствения си брат за едно от най-мрачните и едновременно с това едно от най-правилните в живота си. За него самия то бе много трудно, но щом издаде заповедта, се освободи от всякакви страхове относно способността си да направи онова, което е нужно за страната. Места като Сиера Леоне не бяха готови за демокрация, но при силно, безкомпромисно управление някой ден можеха да дораснат и до това.

Докато крачеше по мраморния под на двореца си, Джема приличаше на всеки друг африкански диктатор. Носеше военна униформа с половин килограм медали, които подрънкваха на гърдите му. Беше си сложил скъпи слънчеви очила и държеше бич за езда, с който обичаше да шиба по всяка повърхност, ако усетеше, че думите му не се приемат достатъчно сериозно.

Няколко пъти беше гледал филма „Патън” и се възхищаваше на генерала. Намираше за интересен и факта, че Патън се е смятал за преродения африканец Ханибал. Легендата за Ханибал и за неговите геройства бе любима и на Джема Гаранд.

Картагенският военачалник беше последният африканец, разтърсил света с меча си. Беше прекосил Алпите с армия и бойни слонове, години наред беше опустошавал самото сърце на Римската империя, беше побеждавал легион след легион и не беше успял да подчини империята само защото не е разполагал със стенобойни машини, за да атакува Рим.

След Ханибал останалата част от света просто наблюдаваше без всякакъв интерес онова, което се случваше на Черния континент – войни, преврати или каквото и да било. Тревожеха се за притока на минерали, нефт и благородни метали, но дори временното прекратяване на доставките, гражданска война или глад не ги трогваха особено.

След малко подрънкване на саби новите диктатори с готовност се съгласяваха да приемат статуквото – много за тях и трохи за бедните. Щом бизнесът вървеше, за какво да се тревожи светът?

Джема Гаранд виждаше това, живееше с него, дишаше го и възнамеряваше неговото управление да е нещо различно. Макар че се движеше с брониран ролс-райс и ескорт от хъмвита с въоръжени с автомати мъже, той се бе зарекъл да не бъде деспот. Искаше да остави наследство, което да изведе народа му към по-добро бъдеще.

Но за да го постигне, трябваше да направи нещо повече от това да промени условията на живот в страната си, трябваше да промени мястото на Сиера Леоне в очите на света. А за целта имаше нужда от оръжие, което да разтърси целия свят, имаше нужда от модерна версия на слоновете на Анибал.

И това оръжие почти беше в ръцете му.

Гаранд се настани зад внушителното махагоново писалище, внимателно остави слънчевите очила в края му и зачака телефона да зажужи. Найсетне лампичката светна.

Той вдигна слушалката внимателно, без да бърза.

– Андрас, дано имаш добри новини.

– Намират се – отвърна язвителен глас.

– Не очаквах такъв отговор – каза Джема. – Обясни!

– Твоето оръжие не работи, както се очакваше – започна Андрас. – Наистина повреди кораба, но не мина по-добре от последния път. Порази навигацията и повечето от контролните уреди, но корабът продължи да се движи с частична мощност, а половината от екипажа оцеля – тези, които бяха на долните нива. Вашето изобретение не функционира според очакванията.

На Джема това не му хареса. Малко неща можеха да го извадят така лесно от равновесие като новините, че точно този негов проект, собственото му Оръжие за масово унищожение, отново се е представило под очакванията.

Той покри с длан микрофона, щракна с пръсти към един помощник и надраска някакво име на лист хартия.

– Доведи ми го! – нареди Джема, като подаде листчето на помощника.

– Колко души от екипажа оцеляха? – попита после в слушалката.

– Около половината – отвърна Андрас.

– Надявам се, че вече не са сред живите.

– Не, не са.

Лекото колебание в гласа на Андрас притесни Джема, но той продължи по темата:

– Какво стана с товара?

– Разтоварен е и пътува към вас – отговори Андрас.

– А с кораба?

– Ръждясва на дъното.

– Тогава какво не ми казваш? – попита Джема, беше се изморил да вади с ченгел информация от устата на най-високо платения си наемник.

Андрас се прокашля.

– Опитаха се да ни спрат. Американци. Предполагам, че бяха тюлени. Чудя се дали тайната ти не е разкрита.

Джема обмисли тази възможност и я отхвърли. Ако беше изтекла информация, щяха да ги спрат още преди нападението. Тези вероятно бяха само шепа спасители с автомати.

– Справи ли се с тях?

– Измъкнах се и покрих следите – отвърна Андрас. – Нямаше какво друго да сторя.

Джема не беше свикнал да чува, че някой е оцелял след сблъсък с Ножа.

– Не искам да си мисля, че си се размекнал.

– Не и в този живот. Тези мъже бяха корави. Най-добре да разбереш кои са.

Джема кимна. Поне за това беше съгласен.

– А какво стана с твоята операция… – попита Андрас. – „Питон” се казваше, нали? Ще я пуснеш ли в ход?

Операция „Питон” беше големият удар на Джема. Ако успееше, щеше да донесе на страната неизчерпаемо богатство, стабилност и просперитет. А ако се провалеше… Джема дори не искаше да мисли за тази вероятност. Но ако оръжието не работи, както бе планирано, провалът се превръщаше в реална възможност.

– Не може да бъде отлагана повече – каза Джема.

– Искате ли да дойда да помагам? – предложи Андрас. Гласът му бе пропит с цинизъм. Вече ясно бе дал да се разбере, че смята Джема за луд заради този му план. И дори за още по-луд, задето се бе доверил на собствената си армия да го осъществи. Но Андрас беше външен човек, той не познаваше войниците на Джема така, както ги познаваше той, техният водач и генерал.

Джема се усмихна. Беше направил Андрас невероятно богат, но не се съмняваше, че той ще го последва заради още по-големи облаги. Бездънните му джобове нямаха напълване.

– Там, където израснах – каза генералът, – стариците имат една поговорка. Змия в градината е хубаво нещо, тя изяжда плъховете, които опустошават насажденията. Но змия в къщата е опасност. Тя ще убие господаря, ще изяде бебето и къщата ще потъне в скръб.

Замълча, после поясни:

– Ще си получиш парите Андрас, вероятно ще ти стигнат да си купиш собствена държава. Но ако някога стъпиш в Сиера Леоне, ще заповядам да те убият и ще дам костите ти на кучетата в двора ми.

Линията притихна, след малко се чу смях.

– ООН явно грешат за теб – каза Андрас. – Ти си безскрупулен. На Африка ѝ трябват повече хора като теб. Но междувременно, докато плащаш, аз ще работя за теб. Само гледай да не ти свършат парите, както твърдят вестниците. Не обичам да си взимам дължимото по неприятния начин.

Явно се разбираха добре. Ножа не се страхуваше от Джема, въпреки че би трябвало. Ножа не се страхуваше от нищо. Ето защо Джема го беше избрал.

– Върви на Санта Мария – нареди генералът. – Ще ти дам по-нататъшни инструкции, щом пристигнеш.

– Ами „Кинджара Мару”? – попита Андрас. – Ако някой реши да го търси?

– Знам какво да правя, ако се случи – отвърна Джема. Андрас отново се засмя.

– Ти имаш план за всичко. Разсмиваш ме, Гаранд. Желая ти успех в безумните начинания, безстрашни водачо. Ще следя пресата и ще ти стискам палци.

Чу се изщракване и връзката прекъсна. Джема остави слушалката. Наля си вода в чаша от фин кристал и вдигна очи, щом вратата на кабинета се отвори.

Помощникът се връщаше, следван от двама от личните охранители на Джема. Те ескортираха бял мъж, който никак не изглеждаше щастлив от това посещение.

Охранителите и помощникът излязоха. Високите три и половина метра врати се затвориха с тътен. Джема и белият се взираха един в друг.

– Господин Кокрейн – започна Джема, – вашето оръжие се провали… отново.

Александър Кокрейн се взираше невинно в него, както смъмрено дете се взира в баща си. На Джема не му пукаше. Той искаше успех, иначе щеше да има последствия.