Портата на дявола

Дори и Джо да беше казал още нещо, Кърт не го чу. Той се измъкна от „Баракуда”, както човек се измъква от отвор на пещера и заплува с мощни движения на ръцете и краката.

Плавниците бяха малки, но пък много помагаха, а с маската виждаше ясно във водата. Но все още не знаеше къде точно се намира. Беше взел един уред от контролното табло на „Баракуда” – магнитния компас.

Той представляваше просто циферблат в запечатано топче, наполовина пълно с керосин. Ако не го счупеше или пукнеше, той щеше да изпълнява единствената си функция. А тя беше да сочи към най-силния източник на магнитно поле. Обикновено това беше северният магнитен полюс, но в случая щеше да сочи към магнитната скална кула.

Макар Кърт да беше доста сигурен, че цялата тази история е някаква измама, магнетизмът на кулата си беше факт. Нямаше значение дали бе създаден от някакво устройство, вградено в скалата, или беше просто резултат на високозаредени минерали, поставени на правилното място.

Запали една от светещите пръчки и вдигна компаса към очите си. Той се завъртя и лека полека показа посоката. Скоростта, с която се ориентира, подсказа на Кърт, че реагира на нещо много силно, а той бе сигурен, че това е скалната кула.

Знаеше, че с Джо се бяха движили в общи линии на изток, преди да ги заловят, триангулира в главата си посоката и пое към констелейшъна.

След пет минути се натъкна на един от корабите в подводното гробище. След две минути забеляза тройната опашка на стария самолет. Риташе силно с крака, знаеше, че няма много време и трябва да се движи по-енергично, за да забави настъпването на хипотермията.

Пъхна се в дупката в корпуса на самолета и заплува напред, обграден от мехурчетата, които издишаше. Стигна до кабината.

На пилотската седалка седеше скелет, все още закопчан за нея и лишен от всичките си тъкани. По него бяха останали само пластмасовата спасителна жилетка, чифт ръждясали военни плочици на врата и направеният от найлон и метал предпазен колан. Още няколко години и дори костите щяха да изчезнат.

Кърт огледа отново скелета и осъзна, че присъствието на този самолет тук бе част от онова, което го бе въвлякло в този хаос.

Скелетът на пилотската седалка, записите на ЦРУ за тайната мисия, отпътуването от Санта Мария и последвалата след девет минути катастрофа, всичко това бе придало някаква официална достоверност на мистерията.

Той прогони тази мисъл от ума си, посегна надолу и освободи катарамата, която задържаше кислородната бутилка към пода. Взе бутилката и огледа клапана за следи от корозия. По гърлото на бутилката се бе образувал пръстен от водорасли, но не изглеждаше повредена. Надяваше се този дебел стоманен цилиндър все още да съдържа чист кислород.

Джо Дзавала бе в капана на собствената си подводница. Главата и раменете му се намираха в кабината и в спасителния въздушен джоб. Ръцете му, изтеглени неудобно напред и присвити в лактите, се подаваха изпод ръба на кокпита. Той вече не ги усещаше, нито тях, нито краката си. Но все още можеше да мисли и осъзна, че бе грешка да изпускат въздуха на пълна струя.

Излишъкът просто изтичаше от кабината, без никаква полза. Успя да протегне крак отново и с голите си пръсти избута ключа.

Струята мехурчета спря. Кабината притихна съвсем, Джо продължи да диша съвсем бавно и да брои секундите до завръщането на Кърт, с онова, което беше намислил.

Беше само въпрос на време, казваше си той. Кърт ще се върне при всички положения. Джо познаваше приятеля си, той никога не се отказваше, докато буквално не остане никакъв изход. Просто се надяваше онова, което е намислил, да проработи, и то бързо.

Докато чакаше в тишината, Джо установи, че броенето е изключително досаден метод за измерване на времето. Всъщност, ако трябва да бъде честен, смяташе, че то дори забавя времето по някакъв начин.

Реши вместо това да си попее. Така щеше да се пребори с тишината и да се ободри, няма да допусне страхът да превземе тялото и ума му.

Първо реши да попее за топлина, но „Гореща вълна” на „Сюприйм”, или пък нещо подобно, щеше да влоши нещата в тази смразяваща обстановка.

Затърси друга песен, нещо по-подходящо. Отне му секунда да си спомни думите, но вече беше готов.

– Ние всички живеем в жълта подводница... – започна той. И сам трябваше да признае, че по-скоро нарежда думите, отколкото пее, но все пак беше някаква занимавка. А и му даде някои идеи.

– Да си отбележа – каза той. – Следващата подводница ще я боядисам в жълто. И ще инсталирам нагревател, който работи под вода, дори и цялата кабина да е наводнена. И ракети ще има, о, да, определено ще има!

Продължи да пее, като с всеки куплет ставаше все по-гръмогласен. На третия наистина започна да му хваща цаката и установи, че акустиката на обърнатата подводница е изключително приятна за ухото. Тогава осъзна, че изпада в делириум. Въздухът започваше да се замърсява.

Той протегна крак и натисна ключа на контролния панел. Стъпалото му бе така вкочанено, че усещаше удара по-високо, на пищяла, и все пак знаеше, че е на правилното място. Натискаше отново и отново, докато въздушната струя най-сетне се появи.

Джо пак запя под съпровода на шепота на въздушните мехурчета.

И тогава, по средата на един куплет, Кърт Остин се появи сред пяна и мехурчета и грубо прекъсна изпълнението му.

Кърт изплю регулатора и вдигна маската си.

– Е, явно се забавляваш доста повече, отколкото очаквах.

– Упражнявам се за „Мюзик Айдъл” – каза Джо. Зъбите му тракаха. – Ти какво си помисли?

– Е, няма да те вземат в Холивуд, но мисля, че поне ще те измъкна от тази подводница.

Кърт вдигна някаква зелена метална бутилка.

– Сто процента чист кислород – каза той. – Ще те освободя! Джо опита да се усмихне. Колкото по-скоро, толкова подобре, помисли си той.

Кърт вече работеше, изстъргваше с отвертка ракообразните от клапана на бутилката. Успя да го почисти донякъде и спря.

Показа дупката на Джо.

– Мислиш ли, че ще е достатъчно.

– Пробвай.

Кърт натиска дръжката на клапана цяла минута, дори я удари в рамката на кабината, докато не започна да се движи. Найсетне поддаде. От отвора се изстреляха малки парченца нанос. Кърт го задържа под водата. От тясната дюза започнаха да излизат мехурчета.

Кърт грабна още една светеща пръчка от аварийния комплект и откъсна парче алуминиева лента от контролния панел. Тънката метална ивица щеше да му трябва. Погледна към Джо:

– Ще стане горещо.

– Не звучи зле – отвърна Джо.

За разлика от Кърт, той не беше помръдвал от цели двайсет минути, а да стоиш неподвижен във вода с температура петнайсет градуса без непромокаем костюм беше напълно достатъчно да ти докара хипотермия. Той вече се приближаваше към този момент.

– Ще внимавам – каза Кърт и си сложи маската.

– Кърт – обади се Джо съвсем сериозно. – Няма да умра тук. Ако трябва, отрежи ми ръката. И без това не я усещам.

– И да лиша света на бокса от твоите умения? – отвърна Кърт. – Забрави!

– Кърт, казвам само, че…

– Защо не попееш още малко. – Кърт вдигна бутилката. – Аз имам музикално желание: „Запали огъня ми” на „ Дорс”.

След това сложи мундщука в устата и се потопи.

Джо знаеше, че Кърт ще стори всичко по силите си, но знаеше и че ще изпълни молбата му, ако се наложи. Не би му го казал предварително, за да му спести черните мисли.

За да се разсее, той направи онова, което бе предложил приятелят му… е, почти. Този път щеше да даде всичко от себе си и направо зарева:

– Ние всички живеем в жълта подводница…

Извън „Баракуда” Кърт чу боботещия глас на Джо и беше доволен, че не се намира в кабината на подводницата. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Добра се до дръжката за изтегляне. Ръцете на Джо бяха свити в юмруци от студ. Той издърпа дясната му ръка колкото можеше по-далеч от лявата. После запали нова пръчка и извади алуминиевата лента.

Притисна края на лентата към тесните брънки на веригата от неръждаема стомана, която свързваше ръцете на Джо. После извади непохватно бутилката с чист кислород и завъртя клапана.

Веднага се появи струя мехурчета. Той я насочи към алуминиевата лента, веригата и горящия край на светлинната пръчка. На мига лумна огнена струя.

Това беше трудна работа. Кърт имаше чувството, че му трябват поне три ръце, но като държеше пръчката и алуминиевата лента в едната, а бутилката с кислород в другата, все пак успяваше да работи с импровизираната си горелка.

Изглеждаше, че гори самият кислород, но Кърт знаеше, че той всъщност е окислител. Не гореше. Той караше други неща да горят силно и бързо. В този случай това беше алуминият и щом се появи малък процеп във веригата – самата стоманена брънка.

Импровизираната инсталация започна да дими и пращи. За миг изглеждаше, че ще отиде по дяволите, но продължи да гори. След трийсет секунди той отдръпна горелката. Брънките на веригата сияеха в червено, но още не се бяха стопили. Той приближи горелката, за да ги нагрее отново. След още петнайсет секунди ръцете на Джо бяха свободни.

Приятелят му беше свободен.

Кърт спря кислорода, можеше да им потрябва, и се върна в подводницата.

Джо беше ухилен до уши.

– Бих те прегърнал – каза той, вдигнал свитите си юмруци, – но съм адски студен.

– От колко време сме тук? – попита Кърт.

– От трийсет минути.

Трийсет минути на трийсет метра под водата. Трябваше да спрат поне веднъж за декомпресия. Бутилката с въздух на Джо беше все още недокосната, а и в тази на Кърт бе останал въздух, както и в зелената бутилка с кислород. Кърт беше сигурен, че ще успеят да стигнат до повърхността без проблеми.

Сложи маската на лицето на Джо и нахлузи плавниците на краката му. Стисна под мишница надуваемия сал и аварийният маяк и поведе Джо нагоре.

Щом се озоваха извън подводницата, той завъртя маяка, докато не започна да примигва, пусна го и го загледа как се издига към повърхността.

Обърна се към Джо и посочи нагоре. Джо кимна и заплува, като риташе бавно.

Кърт погледна за последно към „Баракуда” и забеляза нещо да блещука на дъното под светлините. Ножът. Пак този нож. Още една подигравка от страна на Андрас.

Ядосан, Кърт посегна и го сграбчи, после заплува след Джо към далечната примигваща светлина на маяка.

Излязоха на дневна светлина след десет минути. Кърт се опитваше да поддържа издигането им до трийсет сантиметра на секунда, по стандартните правила на флота. Но за по-сигурно спряха на дванайсетия метър за две минути, а на деветия за още три.

Накрая излязоха под лъчите на слънцето – прелестно усещане. Кърт издърпа кордата за надуване на сала. Въглеродният двуокис изпълни малкия сал за секунди.

– Готов е за пасажерите – обяви Кърт.

Помогна на Джо да се качи, после се качи и той.

Беше препоръчително да лежат неподвижно. Кърт беше съвсем сигурен, че не може да стори нищо друго.

Лежаха, дишаха тежко, измъчвани от болки и напълно изтощени. Изненадващо, но сега му беше по-студено и дори се чувстваше по-скован, отколкото на дъното.

След няколко минути, в които се чуваше само плисъкът на водата в борда на сала, Джо заговори:

– Къде ли е най-сухото място на земята?

– Не знам – каза Кърт и се замисли. – Пустинята Атакама вероятно.

– Мисля следващата ни мисия да е там – каза Джо. – Или някъде другаде, но на топло и сухо.

– Не съм сигурен, че Националната агенция за морско и подводно дело има някакви дела в сухи и топли региони – отбеляза Кърт.

Джо поклати глава.

– Дърк и Ал са прекарали известно време в Сахара.

– Вярно е. Но не съм сигурен, че биха ни я препоръчали.

– Горещо и сухо! – настоя твърдо Джо. – Не приемам „не” за отговор!

Кърт се засмя. Наистина в момента това никак не му изглеждаше лош избор.

Беше болезнено наясно колко близо бяха до смъртта. И двамата бяха на косъм. Кърт знаеше, че причина за това би неговата самоувереност .

Погледна към Джо, чието лице най-сетне започваше да добива цвят.

– Сбърках – каза Кърт.

Джо обърна бавно глава към него.

– Какво?

– Сбърках за Сейнт Джулиън – добави Кърт. – Той е ценител. Никога не би ял от шведска маса.

Джо се втренчи в него за момент и започна да се смее, като кашляше. Кърт също се засмя. Знаеше, че Джо разбира какво се опитва да му каже.

– Всички прецакахме работата, Кърт – каза той. – Ти само малко повече от останалите.

Кърт кимна. Така беше.

Погледна към повърхността на водата. На трийсетина метра от тях се виждаше спасителният им маяк, носеше се по вълните и примигваше. Кърт се надяваше, че спасителите ще дойдат скоро, защото имаха още много работа за вършене.

Така както виждаше нещата, Андрас се бе прецакал най-много от всички. Беше го оставил жив и бе разровил горчивите въглени на отмъщението в сърцето му.