Портата на дявола

Корабът „Тръкстън”, 1 юли

Пол Траут седеше със сонарния оператор в климатизираната затъмнена контролна зала на кораба „Тръкстън”. Наоколо имаше плоски монитори и компютърни панели. Част от тях напомняха студио за миксиране на звук, което беше съвсем обяснимо, тъй като звуците се разпокъсваха и се снаждаха отново в сегменти.

Част от проблема при получаването на някаква разбираема информация от сигнала се криеше в самото естество на сонарната система на „Матадор”. Тя беше на двайсет години и бе проектирана да картира морското дъно на обширни участъци за различни екипи за наблюдение. Когато бе в активен режим, звуковата вълна се изпращаше от звънец на дъното на „Матадор” и отскачаше от морското дъно, управлявана от системата от хидрофони. В пасивен режим системата просто слушаше и улавяше обкръжаващите ги шумове.

Друго ограничение беше, че всеки хидрофон бе насочен надолу, покриваше тънка, но разширяваща се към дълбините ивица, подобно на конус светлина под улична лампа. Проблемът бе, че подобно на метафоричната улична лампа в невероятно тъмна нощ, не се виждаше нищо отвъд конуса светлина.

Там беше и един от операторите на системите за антиподводните операции на „Тръстън”, мичман Колиър. Жилав млад мъж със спокойно поведение, Колиър вече от часове анализираше записа заедно с тях. За Пол това беше скучно, но младият офицер като че ли се ентусиазираше и от най-дребното нещо и от безкрайните повторения на този процес.

– Добре, да започваме – каза той за петнайсети път.

Пол си сложи подплатените слушалки и ги притисна към ушите си. Видя как Гамей щраква химикалка и накланя глава в очакване. Младият офицер натисна бутона за включване и Пол чу познатите звуци от записа за незнайно кой път. Но пък всеки път имаше малка разлика, защото мичманът и неговите компютри филтрираха фоновия шум и другите звуци. Този път дори беше добавил нещо.

– За да се ориентираш по-добре какво точно чуваш – каза офицер Колиър, – добавихме и записи на вашите гласове от комуникацията ви с повърхността.

Този път Пол чу гласове – неговият и на Гамей, говореха с „Матадор” и помежду си.

Беше почти сюрреалистично. Това беше той, знаеше, че е той, но не можеше да си спомни да е изричал това. Не можеше да си спомни какво е правил, докато е казвал тези думи.

Гамей го гледаше.

– Как е?

– Дали си спомням? Тя кимна.

– Не...

Тя погледна към бележките си, а записът продължаваше. Найсетне стигнаха до момента на първото нападение.

Пол притисна отново слушалките към ушите си, но не сваляше очи от Гамей. Всеки път, щом стигнеха дотук, тя ставаше нервна. И сега не беше различно. Вече бе започнала да почуква неспокойно с химикалката.

– Ще я вкарам навътре в кораба – чу се гласът на Гамей, говореше за Рапунцел.

Забелязаха лека промяна във фоновия шум, която бе отразена с отклонения в кривата на компютърния екран.

След няколко секунди се чу гласът на диспечера от „Матадор”.

– Пол, улавяме нещо на сонара.

– Какво?

– Неизвестно. На запад от вас, много е слабо. Но се движи бързо.

Пол се заслуша в звука. Сега беше по-доловим, тъй като бе усилен.

Чу собствения си глас да пита дали източникът е механичен или естествен, а после, когато сигналът се засили, диспечерът също повиши глас поне с половин октава:

– Механичен или естествен?

– Неизвестно… Малко е… Торпедо е! Две са, насочват се към вас!

– Спри записа – каза Пол. – Върни последните двайсет секунди.

– Не мисля, че има нужда, Пол, безсмислено е – намеси се Гамей.

– Не, чух нещо! Нещо, което не чух предишния път. Върни го! Гамей се извърна, изглеждаше ядосана, но примирена. Ноктите ѝ бяха изгризани до дъно, тя продължаваше да се озърта наоколо, като се взираше ту във вратата, ту в часовника, като дете по време на последния час в последния училищен ден.

Пол предположи, че непрестанното превъртане на записа я кара да преживява отново случилото се, и разбираше как може да ѝ се отразява това, но въпреки настояванията му тя не искаше да го остави сам.

Записът започна отново и Пол се вслуша напрегнато. Когато приключи, помоли за още едно връщане.

Видя, че Гамей преглъща с мъка, когато пуснаха записа отново.

– Пол, уловихме нещо на сонара.

– Какво?

– Неизвестно. На запад от вас, много е слабо. Но се движи бързо.

– Спри! – каза Пол. – Тук е.

Гамей си свали слушалките и ги остави на масата.

– Трябва да изляза на въздух.

Пол кимна и я проследи с поглед. По някакъв странен начин загубата на памет сякаш му помагаше, нямаше емоционална реакция на случилото се. Той просто изследваше, като всички останали. Това бе мистерия, която искаше да разреши, но тя не извикваше никакви чувства у него.

– Можеш ли да изолираш вибрацията и да отделиш гласовете? – попита той.

– Разбира се – отвърна мичманът.

Отне минути и когато бяха готови, пуснаха записа отново. Нещо друго блокираше звука. Пол погледна към екрана на компютъра. Кривата на честотата показваше няколко големи спадове във фоновия шум и два главни източника на вибрации. Единият беше в малко по-нисък сектор от другия.

– Какво е това? – попита Пол, като посочи отклонението.

– Това е сигнатурата на двигателя на „Групъра” – каза мичманът.

– Можеш ли да я отделиш?

Колиър кимна и след няколко секунди даде знак, че е готов.

– Давай! – каза Пол.

Този път Пол вече беше сигурен, че го чува. Не знаеше какво е, но не беше въображаемо.

Посочи към другото отклонение в честотата.

– Можеш ли да отстраниш целия фонов шум, да пуснеш само това и да го усилиш?

– Господин Траут – каза мичманът, – правителството се е погрижило да имаме най-доброто оборудване в света. Мога да го накарам да изсвири химна, ако пожелаете.

Пол се засмя.

– Просто усили тази звукова вълна и я забави малко.

Този път прозвуча малко като мотопед, засилен към него по празна улица. Нямаше друг шум, нямаше ги и писъците на торпедата, само виещата вибрация, която се засилваше леко и после се снижаваше, не веднъж, а два пъти.

– Дали е това, което си мисля? – попита Пол. Мичманът пусна записа отново и кимна.

– Компресия – каза той. – Първият звук е компресиран на по-висока честота, защото източникът идва към „Групъра”, а при последните три секунди от записа звукът се разтегля до по-ниска честота, защото източникът се отдалечава от групъра.

– Като свирка на влак – каза Пол – или като преминаваща по улицата кола. Издава все същия звук, но ти го възприемаш като различен. Значи не може да са торпедата?

– Не – отвърна мичманът. – Определено е съд. От звука бих казал, че са два съда.

Пол кимна, и той си мислеше същото.

– Но защо не сме ги чули преди?

– Заради изкривяването и заради торпедата. Всъщност сигнатурата се променя почти в същата честота като торпедата.

– Което какво означава?

– За мен, господин Траут, означава, че сте били атакувани от нещо малко и бързо. Подводници, които развиват високи обороти с малки пропелери, подобно на торпеда.

– Не една голяма подводница, а две малки – каза Пол. Не беше сигурен какво означава това, но предположи, че ще реабилитира теорията за кораб-майка. Поне отбелязваха някакъв напредък.

Колиър пусна записа още веднъж, за да са сигурни. Звукът беше едва доловим за няколко секунди, преди шумът на торпедата да го заглуши напълно.

Колиър свали слушалките си.

– Ще информирам капитана. И ще поработим още малко върху това.

– Тук ли искате да остана? – попита Пол.

– Мисля, че трябва и вие да свършите нещо, господин Траут. – Мичманът кимна нагоре, сякаш да му подскаже да се качи на палубата.

– Правилно – съгласи се Пол. Свали слушалките и тръгна към вратата.

След две минути излезе на задната палуба на „Тръкстън”. Там го посрещнаха слънце, свеж въздух и пърпорене на хеликоптер. Каменносив SH-60B „Сийхоук” се спускаше към хеликоптерната площадка, а под него висеше товар.

Видя Гамей да гледа към машината и отиде при нея.

– Мисля, че открихме нещо – надвика той шума.

Тя не отговори, само регистрира присъствието му.

– Мисля, че изолирахме акустиката на подводницата, която ни е нападнала – обясни той. – Всъщност са две подводници.

– Хубаво – отвърна тя, не звучеше въодушевена.

– Мислех, че ще се зарадваш. Няма повече да слушаме записа? Защо си така разстроена?

Тя го погледна и кимна към хеликоптера.

– Какво прави това тук?

Пол погледна – хеликоптерът снижаваше товара си към площадката. Сега беше достатъчно близо и Пол видя какво представлява: малък подводен апарат. Към задната му част бяха прикрепени механично оборудване и метална фигура с човешка форма – Рапунцел.

– Дърк я е изпратил – каза Пол.

– Знаеш ли нещо за това?

– Каза ми тази сутрин. Само за всеки случай, ако ни потрябва.

Гамей замълча, но поклати гневно глава и го изгледа за секунда. После мина покрай него и влезе вътре.