Портата на дявола

П Р О Л О Г

Летището на остров Санта Мария, Азорски острови, 1951 г.

Хъдсън Уолъс стоеше на рампата пред сградата на терминала в мразовитата влажна нощ. Коженото му яке не успяваше да го опази от студа, както и от смесицата от ситен дъжд и мъгла, която обгръщаше летището, а и целия остров.

Сините лампички на такситата сияеха стоически в тишината, но не сгряваха кой знае колко пейзажа Над тях из мъглата се люлееше лъч бяла светлина, следван от мигащ зелен проблясък, когато фарът на летището се завърташе бавно и ритмично.

Хъдсън се съмняваше, че в небето има някой, който може да види фара, не и при тези гъсти и ниски облаци, но ако имаше – Бог да му е на помощ. Летището бе обградено от три страни с планини, а самият остров беше просто петънце на картата насред тъмния Атлантик. Дори през 1951 г. не беше лесна задача да откриеш подобно място. А ако някой успееше да намери Санта Мария в тази гъста супа от мъгла и дъжд, вероятно щеше да се удари в планинските върхове много преди да види светлините на пистата.

Да се добереш до острова беше едно, да го напуснеш обаче – съвсем друго. Въпреки времето Хъдсън искаше да тръгва. Всъщност нямаше търпение да го направи. Поради добре известни му причини оставането на Санта Мария не беше безопасно. Но въпреки този факт и въпреки че беше пилот и собственик на самолета „ Локхийд”, който го чакаше до рампата, той пак нямаше последната дума.

Не му оставаше друго, освен да гледа и да чака, затова извади сребърна табакера от джоба на якето си. Извади една цигара „ Дънхил” и без да обръща внимание на надписите: „Пушенето забранено!”, прикри с шепа запалката „Зипо” и запали.

Беше на стотина метра от най-близкия самолет или горивопровод, а и цялото летище беше прогизнало от дъжда. Вероятността да създаде проблем беше почти нулева. А вероятността някой да си направи труда да излезе от топлата и суха сграда, за да му направи забележка? Е, тя беше още по-нищожна.

След едно дълбоко и сладостно дръпване той издиша със задоволство.

Топлият сив облак дим тъкмо се разсейваше, когато вратата на терминала зад гърба му се отвори.

Показа се мъж с дрехи, които определено не му бяха по мярка. Кръглото лице на мъжа беше частично скрито под кафява шапка. Сакото и панталоните му бяха от груба вълна и изглеждаха като остатъци от зимната колекция на Армията на спасението. Тънки ръкавици без пръсти допълваха вида му на селяк пътешественик, но Хъдсън знаеше, че не е такъв. Този мъж, този пътник, скоро щеше да бъде богат. Е, ако успееше да оцелее достатъчно дълго, за да се добере до Америка.

– Дали времето ще се оправи? – попита мъжът.

Още едно дръпване от дънхила, още едно облаче дим преди Хъдсън да заговори.

– Не – отвърна той обезсърчено. – Не и днес. Може би не и до края на седмицата.

Пътникът на Хъдсън беше руснак на име Тарасов – беглец от Съветския съюз. Багажът му се състоеше от два стоманени сандъка, които сякаш бяха пълни с камъни. Сега те стояха заключени и овързани с вериги на пода на самолета на Хъдсън.

Хъдсън не знаеше какво има в сандъцитe, но наскоро основаната Централна разузнавателна агенция му плащаше цяло състояние, за да ги откара в САЩ, заедно с Тарасов. Предполагаше, че са платили на руснака доста повече, за да избяга от родината си и да вземе тези сандъци със себе си.

Дотук добре. Американски агент беше успял да отведе Тарасов до Югославия, също комунистическа страна, но под властта на Тито, който никак не се погаждаше със Сталин. Един тлъст рушвет направи възможно самолетът на Хъдзън да кацне в Сараево и да отлети, без местните власти да задават въпроси.

Оттогава пътуваха на запад. Но явно вече се беше разчуло за бягството на Тарасов, последва покушение и сега той куцаше с куршум в крака.

Хъдсън получи заповед да го отведе в САЩ възможно най-бързо и безпроблемно, но без да му кажат как и откъде да мине. А това беше добре, защото не се налагаше да следва определен маршрут.

Досега успя да избегне всички по-големи европейски градове. Отправи се директно към Азорските острови, където можеше да зареди и да продължи без прекъсване към Щатите. Планът му беше добър, но не бе предвидил времето, нито страхът на Тарасов от летенето.

– Тук рано или късно ще ни открият – проговори Хъдсън. Обърна се към пътника си и добави: – Имат агенти навсякъде, поне на всички пристанища и летища.

– Но ти каза, че тук няма да ни намерят.

– Така е – отвърна Хъдзън. – Но когато не ни намерят там, където „могат да ни намерят”, ще започнат да търсят навсякъде. Вероятно вече са започнали.

Хъдсън отново дръпна от цигарата. Не беше сигурен дали руснаците ще ги търсят на Азорските острови. Но двама американци и един чужденец, които кацат със самолет за международни полети и после се мотаят цели три дни, без да говорят с никого, определено не могат да останат незабелязани.

– По някое време ще трябва да решиш от кое се страхуваш повече – продължи той, като кимна към самолета, който си стоеше самотно под ситния дъждец. – От малко турбуленция, или от нож в корема.

Тарасов вдигна очи към разпененото тъмно небе. Сви рамене и протегна ръце напред, с дланите нагоре, като човек, който се опитва да покаже на света, че няма пари.

– Но не можем да летим в такова време, нали? – попита с надежда в гласа.

– Не можем да кацнем – уточни Хъдсън. – Не можем да кацнем в такова време! – натърти отново и направи движение с ръка, сякаш самолет се снижава и захожда към пистата. – Но със сигурност можем да излетим – продължи той и издигна ръката си. – А после можем да се отправим на запад. По пътя ни няма планини. Само океан… и свобода.

Тарасов поклати глава, но Хъдсън видя, че руснакът започва да се колебае.

– Проверих какво е времето в Ню Йорк – продължи да натиска пилотът с поредната лъжа. Не беше правил такова нещо, не искаше някой да се досети за дестинацията им. – Ще е ясно през следващите четирийсет и осем часа, но след това…

Тарасов като че ли разбра.

– Или тръгваме сега, или оставаме тук за цяла седмица.

Като че и двата варианта не се харесаха на руснака. Той погледна към земята, а после към големия сребрист самолет с четири масивни бутални двигателя и елегантна тройна опашка. Втренчи се в дъжда и в пелената на нощта.

– И ще можеш да се справиш?

Хъдсън хвърли цигарата на земята и я стъпка с ботуша си. Успя.

– Да, мога да се справя – отвърна той. Тарасов кимна неохотно.

Хъдсън погледна към самолета и махна с ръка. Чу се рязък звук от запалване на мотор и двигател номер три избълва черен дим. Свещите дадоха искра и големият радиален двигател се съживи. След миг огромното витло се завъртя с хиляда и петстотин оборота в минута, като разсичаше дъжда и го пръскаше зад самолета. Секунди по-късно оживя и двигател номер едно.

Хъдсън се надяваше да убеди пътника си да полетят, затова остави Чарли Симпкинс, втория пилот, в самолета и му каза да подготви машината за полет.

– Хайде! – каза Хъдсън.

Тарасов пое дълбоко въздух и тръгна към чакащия самолет. Не бе стигна и средата на пътя, когато се чу гръм. Изстрелът отекна над мократа писта, Тарасов полетя напред и се извъртя на една страна.

– Не! – изкрещя Хъдсън.

Хукна към Тарасов, сграбчи го, вдигна го на крака и го повлече към самолета. Чу се още един изстрел. Куршумът пропусна целта и ожули бетона вдясно от руснака.

Тарасов се препъна.

– Хайде! – извика Хъдсън и се опита да го изправи.

Следващият куршум уцели него, улучи го в рамото и го завъртя. Той падна на земята и се претърколи. Куршумът дойде отгоре, явно стреляха отвисоко. Хъдсън предположи, че стрелецът е на покрива на терминала.

Той присви очи от болка и извади Колт 45-калибър от нараменния си кобур. Завъртя се и се прицели към покрива на сградата. Стреляше на сляпо в посоката, където предполагаше, че се намира снайперистът.

След като стреля четири пъти, му се стори, че вижда приведена фигура на ръба на покрива на терминала. Стреля отново, сграбчи Тарасов и го задърпа заднишком към самолета. Влачеше го по земята, докато не стигна до стълбата в предната част на самолета.

– Ставай! – извика Хъдсън и се опита да вдигне руснака.

– Не… мога – отвърна омаломощено Тарасов.

– Ще ти помогна – каза Хъдсън. – Просто трябва да…

Докато се опитваше да изправи Тарасов на крака, изтрещя още един изстрел и руснакът се стовари по очи на земята.

Хъдсън се скри зад стълбата и изкрещя към отворената врата на самолета.

– Чарли!

Не последва отговор.

– Чарли! Какво е положението?

– Готови сме за излитане! – чу се глас отвътре.

Хъдсън чу как и последният двигател заработи. Сграбчи Тарасов и го преобърна. Тялото на руснака се отпусна в ръцете му като парцалена кукла. Последният изстрел го беше улучил във врата. Очите му се взираха безжизнено в небето.

– По дяволите! – не се сдържа Хъдсън.

Едната част от мисията се беше провалила, но поне още имаха стоманените сандъци – каквото и да съдържаха те. ЦРУ може и да беше тайна организация, но все пак имаха офиси и адреси. Хъдсън нямаше да остави нещата така, щеше да ги открие и да чука на вратата им, докато някой не му отвори и не му плати.

Той се обърна и стреля отново към терминала. И в този миг забеляза фаровете на две коли, които се приближаваха от другия край на рампата. Не беше предполагал, че са и моторизирани.

Хъдсън се втурна по стълбата и се шмугна през вратата точно когато един куршум рикошира в гладката обшивка на самолета.

– Давай! – изкрещя Хъдзън.

– Ами пътникът ни?

– Твърде е късно за него!

Помощник-пилотът натисна контролния лост напред, а Хъдсън затръшна вратата и завъртя дръжката надолу точно когато самолетът се плъзна по пистата. Трясък от счупено стъкло надмогна бученето на двигателите.

Той се обърна и видя, че тялото на Чарли Симпкинс се е свлякло върху централното табло, все още придържано от колана.

– Чарли?

Самолетът продължаваше да се движи. Хъдсън се стрелна напред. Влезе в кабината и в този миг прозвучаха още два изстрела.

Хъдсън се хвърли на пода. Без да става, той протегна ръка и натисна лостовете напред. Двигателите зареваха, а той пропълзя под пилотското кресло и натисна силно десния педал. Големият самолет започна бавно да завива. Макар да се движеше тромаво, той все повече набираше скорост.

Още един куршум удари металната повърхност зад Хъдсън Последваха още два. Хъдсън реши, че вече е завил достатъчно и самолетът се насочва далеч от терминала. Седна на креслото и насочи самолета към пистата.

Сега вече нямаше връщане назад. Самолетът се движеше в правилната посока и Хъдсън не възнамеряваше да чака разрешение за излитане. Той натисна лостовете докрай и големият самолет започна да ускорява.

За секунда-две се чуваше как куршумите пробиват дупки в металната кожа на машината, но скоро самолетът излезе от обхвата на стрелците и се понесе с рев по бетона.

Заради лошото време и строшеното вляво стъкло, Хъдсън едва виждаше червените светлини, които бележеха края на пистата. Приближаваха се бързо.

Хъдсън свали задкрилките с пет градуса, изчака да останат стотина метра до края на пистата и рязко дръпна щурвала към себе си. Самолетът вдигна нос, поколеба се една дълга, влудяваща секунда и се отлепи от земята. Колесникът премина през високата трева.

Самолетът започна да набира височина. Хъдсън го насочи на запад, прибра колесника и се протегна към другия пилот.

– Чарли? – разтърси го той. – Чарли!

Симпкинс не реагира. Хъдзън попипа пулса му. Пръстите му не откриха успокояващото туптене.

– По дяволите! – изпъшка той.

Още една жертва. Преди половин десетилетие, през войната загуби много приятели, но тогава имаше причина. Сега не беше сигурен дали е така. Дано онова в сандъците си заслужава живота на двамата мъже.

Той облегна тялото на Симпкинс назад в седалката и се съсредоточи върху пилотирането. Насрещният вятър беше силен, имаше и доста сериозна турбуленция. Хъдсън се взираше в стената от тъмносива мъгла, докато самолетът се издигаше през облаците. Знаеше колко коварно и опасно е това.

Не виждаше нищо – нито хоризонт, нито каквото и да било друго, по което да прецени къде се намира самолетът и знаеше, че не може да разчита на сетивата и усещанията си. Много пилоти бяха забивали самолетите си право в земята в подобни условия, като през цялото време си бяха мислили, че летят напред и поддържат височина.

Не бяха малко и пилотите, които бяха обръщали надолу или настрани идеално изравнен самолет, защото сетивата им подсказвали, че се обръщат и падат. Беше като да си пиян и да имаш чувството, че леглото се върти – знаеш, че не е така, но не можеш да контролираш усещането.

За да избегне подобна опасност, Хъдсън гледаше само към уредите. Така беше сигурен, че крилете са изравнени, а наклонът на изкачване е закован на безопасните пет градуса.

На шестстотин метра височина и почти на пет километра от летището времето се влоши още. Турбуленцията разтърси самолета, силни възходящи и низходящи въздушни течения го дърпаха така здраво, че заплашваха да го разкъсат. Дъждът шибаше предното стъкло и металната обшивка скърцаше тъжно. Благодарение на ускорението водата не влизаше през дупката на предното стъкло, но все пак в кабината пръскаше влага, а постоянният шум напомняше на движещ се с пълна скорост товарен влак.

Заради строшеното стъкло и дупките от куршуми по корпуса, Хъдзън не можеше да херметизира самолета. Въпреки това се издигна до четири хиляди и двеста метра, без да стане нетърпимо студено. Посегна зад седалката и докосна зелената бутилка, пълна с чист кислород – щеше да му потрябва при по-голяма височина.

Още една вълна на турбуленция разтърси самолета, но при тази скорост и с четири работещи двигателя, Хъдзън се надяваше, че ще успее да мине през бурята.

„Констелейшън” беше един от най-модерните самолети. Проектирана от „ Локхийд” заедно със световноизвестния авиатор Хауърд Хюс, машината можеше да поддържа скорост от 350 възела и да измине четири хиляди и двеста километра с едно зареждане. Ако бяха отвели Тарасов малко по на запад, Хъдсън можеше да прелети от Нюфаундленд до Бостън, без да спира.

Той се обърна, за да провери курса. Беше се отклонил по на север, отколкото възнамеряваше. Зае се да коригира посоката, но усети леко замайване. След миг светна една от аварийните лампи.

Генераторът на първия двигател отиваше по дяволите и двигателят започна да тресе. След миг вторият двигател започна да прекъсва и светна аварийната лампа на електрическата система.

Хъдсън се опита да се концентрира. Бе замаян, сякаш беше дрогиран. Попипа раната на рамото си. Болеше го, но нямаше представа колко кръв е изгубил.

На контролното табло пред него изкуственият хоризонт – инструмент, който пилотите използват, за да изравняват самолета, когато нямат видимост – се въртеше. Жироскопът също се въртеше като бесен.

Като че ли и самолетът беше получил световъртеж.

Хъдсън погледна стария компас – древен инструмент, към който пилотите прибягваха само в краен случай, когато всичко останало излезеше от строя. Според показанията му самолетът завиваше наляво. Хъдсън опита да изправи курса, но изви машината твърде много в противоположната посока. Прозвуча сигналът за загуба на скорост, а след миг по цялото контролно табло светнаха аварийни лампички. Алармата за скоростта отново избуча в ухото му. Чу се и предупредителният сигнал за колесника.

Съвсем наблизо проблесна мълния и го заслепи, той се зачуди дали е ударила самолета.

Грабна радиото, превключи на късовълновата чистота, дадена му от ЦРУ, и започна да предава:

– Мейдей, Мейдей, Мейдей1! Тук е…

Самолетът подскочи надясно, а после наляво. Мълнията удари отново. Милионволтовата искра мина точно пред очите му. Хъдсън почувства удара през радиото, хвърли микрофона като горещ картоф и той се залюля на кабела си под таблото.

Хъдсън посегна към микрофона, но не успя да го хване. Наведе се още напред и се протегна. Пръстите му го напипаха. Издърпа го, готов да предава отново.

Погледна нагоре точно когато облаците изчезнаха и черните води на Атлантика изпълниха хоризонта.

1 Международен сигнал за помощ. – Бел. ред.