Портата на дявола

Джема Гаранд стоеше в контролната зала на своя велик проект на петнайсет етажа над морето. Беше съвсем наясно, че премерването на сили с американците е достигнало критичната си точка. Вече бе разрушил два техни сателита и бе обявил пространството над Африка за забранено за шпионските самолети на всички държави, но последните новини от неговите главнокомандващи показваха, че играта загрубява.

– Американски самолетоносач е на сто двайсет и пет километра от брега – каза единият от тях. – Нашият главен радар е засякъл поне двайсет и четири самолета на борда му.

– Имат ли подводници? – попита Джема.

– Засега не – отвърна командващият на военноморските сили. – Американците са доста тихи, но щом навлязат в плитчините, ще ги чуем и ще нападнем.

Джема очакваше точно това.

– Вдигнете торпедните мрежи и излъчвателя.

Под платформата патрулиращите лодки включиха шумните си двигатели и се понесоха към устието на залива. Междувременно хеликоптерите, натоварени с противоподводни ракети, се издигнаха от платформите на Четириъгълника.

Хубава гледка, но те щяха да бъдат просто мишени за американците, ако енергийното оръжие не проработи.

На километър и половина от платформа номер 4 от водата започна да се издига дълга наклонена рампа, подобно на оживяла огромна змия. Тя достигна до деветдесет метра над водата и телескопичните кули застанаха на местата си, като подпори под мост.

Дълга тръба лежеше в центъра на рампата. Тя бе наполовина пълна с неговите свръхпроводници, които можеха да насочват потока от частици във всяка посока.

– Излъчвателят е включен, енергийните нива са на деветдесет и четири процента – каза един от техниците.

Наблизо Кокрейн преглеждаше данните, после кимна и каза:

– Всички индикатори са включени.

– Ракети – докладва радарният оператор. – Шест от юг, десет от запад. Осем от северозапад.

– Включете лъча и ги унищожете! – нареди Джема.

Превключвателите бяха натиснати и се стартира компютърна кодираща програма. Мощната радарна система беше включена, засече американските ракети и ги проследи. Автоматичната система за стрелба се включи.

Найсетне битката бе започнала.

Джема знаеше, че няма да е лесна. За да победи, трябваше да отблъсне американската атака, после да ги удари тежко на родна земя. Трябваше да направи това, което никоя друга страна не бе успяла да стори през последните двеста и петдесет години – да накара американците да отстъпят.

Докато наблюдаваше множеството експлозии, озарили тъмния хоризонт, Джема Гаранд знаеше, че е пуснал първата капка кръв на врага.

На четири хиляди и триста километра оттук в залата за извънредни ситуации на Пентагона, същите хора, които се бяха събрали там и преди дванайсет часа, чакаха и наблюдаваха атаката над Сиера Леоне в реално време.

Дърк Пит не помнеше да е бил така напрегнат, вероятно защото събитията бяха извън неговия контрол, а и защото поне двама от хората му, Пол и Гамей, бяха там.

След като две ескадрили „Томахоук” бяха унищожени и заглушаващият радарите самолет също беше свален още щом се озова на позиция, започна втората вълна на атаката.

На екрана Пит наблюдаваше движещите се точки, които представляваха ескадрила F-18 „ Хорнетс”. Изтребителите приближаваха към брега на Сиера Леоне от различни посоки. Те бяха подредени в линия по хоризонта на събитията. Смяташе се, че енергийното оръжие може да порази всичко, което пресече тази линия, но те бяха длъжни да се уверят в това.

На няколко километра от линията на хоризонта, хорнетите изстреляха ракети „ Харпун”, най-бързите крилати ракети на флота. Като атакуваха от различен ъгъл по едно и също време, те се надяваха системата да не може да реагира, но ракетите започнаха да спират една след друга и Пит започна да предчувства провала на втората вълна.

На дъното на огромния екран вървеше видео от бордова камера, записваща полета на една от ракетите, приближаващи от юг. Три други летяха пред нея, всяка насочена по леко различен курс.

В далечината, вляво от ракетата, се появи експлозия. Започна като проблясък, после се превърна в облак, а накрая в горяща арка от ракетно гориво. След секунди последваха две подобни експлозии, този път отпред и вдясно. Накрая екранът потрепна и почерня.

– Какво стана? – попита Бринкс, въпреки че всички знаеха отговора.

– Ракетите бяха унищожени – каза операторът на телеметрията.

Съобщения по радиото потвърдиха, че пилотите са видели същото. После изведнъж един от тях докладва за проблеми и сигналът внезапно прекъсна.

Втори пилот докладва същото и неговият сигнал изчезна.

– Големи експлозии на едно-пет-пет – каза трети пилот. – Свалени са два, може би три самолета…

Командирът на ескадрилата се включи:

– Връщайте се, обръщайте!

Лицето на Бринкс бе зачервено и вените по шията му бяха така изпъкнали, сякаш главата му щеше да експлодира. Всички в залата бяха разтревожени.

Следващата атака щеше да е с подводниците, тя включваше и мисията на двамата цивилни на Дърк. Но подводното нападение щеше да е много бавно.

Докато чакаха, един асистент влезе в залата и каза нещо на вицепрезидент Сандекър, а после му даде бележка.

Сандекър я погледна и стана още по-тревожен.

– Какво е това? – попита Бринкс.

– Съобщение от Москва – каза Сандекър.

– От Москва!? – удиви се Пит. Сандекър кимна.

– Твърдят, че току-що са получили информация, според която Вашингтон ще бъде нападнат. Заплахата идва от енергийното оръжие. Очевидно същото, което току-що не успяхме да унищожим. Те настояват, че информацията е напълно достоверна и заплахата е реална. Твърдят, че трябва да се защитим или евакуираме.

– Какво за бога… – започна Бринкс. Сандекър вдигна поглед.

– Ако информацията е точна, атаката ще бъде през следващите десет минути.

– Десет минути!?

– Много мило от тяхна страна, че ни предупредиха отрано – каза някой.

– Не можем да евакуираме цял град за десет минути – каза друг. – Нека всички намерят убежище. Мазета, подземни гаражи, метрото. Ако това е истина, там ще са в по-голяма безопасност.

Бринкс поклати глава.

– Ако това е истина – повтори той саркастично. – Това е шега! Ако започнем да крещим, че небето ще се срути над главите ни, хиляди хора ще умрат в паниката. Вероятно това е целта на руснаците, както и да накарат американците да се чудят дали сме в състояние да ги защитим.

– Ами ако не можем да ги защитим? – попита Пит. – Нима ще ги оставим да умрат в щастливо неведение?

Бринкс се изсмя.

– Вижте, Гаранд може да спечели този рунд, но няма начин да ни удари тук. Всичките ни експерти са категорични. Това оръжие стреля само в права линия. Не може да порази нищо отвъд хоризонта. Дори нашите F-18 бяха в безопасност, щом се оттеглиха на няколко километра.

Вицепрезидентът огледа присъстващите.

– Някой да има да добави нещо? Сега е моментът.

За миг настъпи тишина, после друг служител от АНС заговори, беше слаб мъж с очила без рамки.

– Има една възможност – каза той.

– Казвай! – нареди Сандекър.

– Лъчът на ускорителя на частици се насочва и направлява чрез магнити – обясни мъжът. – Едно проучване стигна до извода, че ако се разположи изключително мощно магнитно поле по траекторията, лъчът може да се огъне и да бъде пренасочен.

На Пит това не му хареса. Пристъпи напред, макар че не се чувстваше съвсем на мястото си.

– Какво им трябва, за да ни ударят тук? Мъжът намести очилата си и се прокашля.

– Енергийна мощност, колкото за малък град, насочена към мощна магнитна система.

– И къде трябва да е тази магнитна система? – попита Пит. Мъжът не се поколеба.

– Трябва да е приблизително на половината път между оръжието и целта.

Това вече звучеше по-малко вероятно. На половината път нямаше никакви острови и със сигурност не и достатъчно голямо място, което да генерира подобно количество енергия. Но пък…

Пит се обърна към служителя на Пентагона, който работеше с тактическия дисплей.

– Разшири екрана, за да видим целия Атлантически океан – каза той.

Никой не възрази и нареждането бе изпълнено с две бързи натискания на клавиатурата.

Отляво на големия екран се появи познатият профил на Американското Източно крайбрежие. Африка и Западна Европа заеха местата си вдясно.

Бойната група и Четириъгълникът бяха маркирани от мънички икони в долния десен край, точно под извивката на Западна Африка.

– Покажете местоположението на либерийския танкер „Оникс” – каза Пит. – Според последните данни от Кърт Остин.

Отне няколко секунди и на екрана се появи нова синкава икона, толкова бледа, че изглеждаше почти бяла. На малко флагче до нея пишеше: „Оникс: Либерия”.

Дърк Пит се вгледа в иконата заедно с всички останали в залата.

Тя бе почти в самия център на екрана, точно на половината път между Четириъгълника и бреговете на Сиера Леоне.

– Трийсет минути са ни нужни само за да влезем в обсег. Не можем да ги спрем.

Сандекър сграбчи асистента.

– Отведете президента в бункера. Дайте сигнал за тревога по аварийната система. Свържете се с всички сили на реда, служби за извънредни ситуации и с електроцентралите. Нека хората им да потърсят прикритие и да са готови. Ще ни трябват след атаката.

Докато Сандекър говореше на асистента, един бригаден генерал от военновъздушните сили бе на телефона и говореше с „ Андрюс”, предаваше бързо заповедите. Други хора из залата издаваха същите команди, лично или по телефона. Обикновено тихата зала за извънредни ситуации внезапно заприлича на стокова борса на Уолстрийт.

Пит извади своя мобилен телефон и изпрати съобщение на всички служители на НАМПД в околността. След това се обади и в офиса.

Стреснатият Бринкс също набираше на мобилния номера на жена си. Дърк разбра това и бе благодарен, че съпругата му Лорен и децата им, Съмър и Дърк Джуниър, са на Западното крайбрежие тази седмица, иначе и той щеше да изпълнява същия трескав танц.

Бринкс затвори и тръгна нестабилно към Пит, именно към него.

– Гласова поща – каза той сякаш в транс. – За колко време се получава гласова поща.

– Не спирай да звъниш! – нареди му Пит.

Бринкс кимна, но продължи да се държи като дрогиран. Шокът го бе сковал напълно.

Погледна Пит със странно блеснали очи.

– Твоят човек успя ли да се добере до кораба? – попита тихо той.

Пит кимна.

– Доколко знам, да.

Бринкс преглътна, вероятно гордостта си.

– Предполагам, че сега той е единствената ни надежда.

Дърк кимна. В ръцете на единединствен човек на танкер насред Атлантическия океан беше съдбата на хиляди хора, дори на стотици хиляди.