Портата на дявола

Напрежението в залата за извънредни ситуации в Пентагона бе огромно. Карфица да паднеше, щеше да гръмне като оръдие.

Един от служителите предаваше съобщение, притиснал с ръце слушалките на главата си.

– Потвърждаваме енергийно изтичане от Четириъгълника – каза той. – Продължително изтичане… С времетраене поне шейсет секунди.

Никой не помръдна. Всички се взираха в екрана и чакаха неизбежното. За разлика от балистичните ракети, на които им трябваха седемнайсет минути, за да се приближат, това щеше да стане за миг.

След десет секунди обаче светлините още не бяха изгаснали, а компютрите работеха.

Всички започнаха да се оглеждат.

– Е? – попита президент Сандекър. Една жена заговори:

– Всички мрежи в града все още функционират. Няма признаци за удар или повреди.

Лицето на Бринкс започна да добива цвят. Той се обърна към Дърк.

– Твоят човек е успял – рече обнадежден той.

– Казва се Остин – отвърна Пит.

– Е, предай му моите благодарности и благодарностите на цялата страна – каза Бринкс. – Както и извиненията ми, че бях такъв устат идиот.

Пит кимна, предположи, че Кърт Остин ще се зарадва и на трите. Обърна се към военните от флота:

– Ще трябва да му осигурим начин за изтегляне от кораба.

– Вече са на път – отвърна усмихнат единият.

Това зарадва Пит, но все още не всичко беше приключило. На монитора иконите, указващи „Мемфис” и „Провидънс”, просветваха. Това показваше нов статус. Подводниците влизаха в битка.

„Мемфис” се появи от дълбините точно до ръба на континенталния шелф. Зае позиция и мощният сонар на носа ѝ се включи.

Това не беше обичайна процедура, тъй като издаваше позицията на подводницата, но планът бе да привлекат малките подводници на Гаранд и да позволят на двамата Траут и Рапунцел да се промъкнат зад тях.

Друг ефект на сонарните емисии щеше да е всяването на объркване и дори ужас в част от силите на врага.

В контролната зала на подводницата сонарният оператор виждаше, че планът им работи дори прекалено добре.

– Пет цели приближават – извика той. – От Браво едно до Браво пет.

– Имаме ли разрешение за стрелба? – попита капитанът.

Офицерът, който отговаряше за оръжейните системи, се колебаеше. Компютърът му ту просветваше в зелено, ту в червено.

– Подводниците са твърде малки и непрекъснато сменят посоката, компютърът не може да създаде траектория.

– Тогава стреляйте в акустичен режим – нареди капитанът.

– По моя заповед!

– Готови сме, сър!

– Огън от всички отсеци!

В течение на пет секунди компресираният въздух изстреля шест торпеда „Марк” 48 от отсеците в средата на „Мемфис”.

Сред секунди сонарният оператор чу друг звук.

– Приближават торпеда – извика той. – На нула-четиритри и три-пет-пет. Поне четири са.

Торпедата приближаваха от предния десен квадрант и от ляво. Това лишаваше подводницата от възможността да маневрира.

– Пълен десен на борд! – изкрещя капитанът. – Пълно завъртане, носът нагоре. Активирайте контрамините.

Подводницата се обърна, ускори и се издигна към повърхността. Контрамините, които трябваше да привлекат приближаващите торпеда, бяха изхвърлени във водата зад подводницата.

Подводните битки бяха много по-бавни от въздушните. А очакването на торпедо можеше да изглежда безкрайно.

Минаха десет секунди, после двайсет.

– Хайде! – изсумтя капитанът.

Подводницата се издигаше бързо.

– Едното пропусна – докладва сонарният оператор. След секунди добави: – Избягахме им.

Бяха успели да избегнат торпедата, но „Мемфис” не бе така пъргава като малките подводници, с които се сражаваше. Подобно на мечка, нападната от глутница вълци, тя нямаше да издържи дълго. И сякаш за да докаже това, сонарният оператор извика отново.

– Нови цели, на нула-девет-нула.

– Потапяне! – нареди капитанът.

В дълбините отекнаха няколко експлозии, когато две от торпедата на „Мемфис” откриха целите си в бърза последователност. Но нямаше тържествуване, защото неприятностите не бяха свършили.

– Приближаваме бързо дъното, капитане – докладва кормчията.

– Изравни! – нареди капитанът. – Още контрамини!

Носът се изправи. Друга експлозия в далечината ги разтърси, но сонарният техник изглеждаше стреснат.

Той се извърна към капитана и поклати глава.

– Лоша работа!

След миг „Мемфис” беше ударен. Всички, които не бяха закопчани с колани по местата си, паднаха на пода. Главните светлини изгаснаха. В цялата подводница зави аларма.

Капитанът стана, успя да огледа панела, на който бяха регистрирани щетите, и нареди:

– Аварийно издигане!

„Мемфис” се освободи от всичкия си баласт и започна да се издига.

На километри от тях Пол и Гамей Траут нямаше как да следят развитието на бойните действия, но океанът пренасяше звука много по-ефективно от въздуха и ехото от експлозиите достигаше до тях в бърза последователност, като при далечна гръмотевична буря.

И двамата мълчаха, разменяха само информация за навигацията.

Накрая Пол забави подводницата. Бяха спуснати от военен хеликоптер в другия край на каньона и сега следваха процепа в посока към платформата.

– На шейсет метра сме – каза Пол. – Ако инерционната система е права, платформите са на по-малко от километър и половина оттук.

Гамей вече активираше програмата на Рапунцел. Искаше това да свърши възможно най-скоро.

– Отделям пъпната връв – каза тя.

Чувстваше как се поти въпреки студа. После усети ръката на Пол на рамото си, масажираше я леко.

Още една серия експлозии изтътна в дълбините – този път бяха по-силни и по-наблизо, по-страховити от предишните.

– Мислиш ли, че това беше някой от нашите? – попита тя.

– Не зная. Не мисли за това. Нека просто си свършим работата.

Тя се опита да се концентрира, въпреки че още един, по-слаб тътен стигна до тях. Във визьора ѝ се виждаше единствено мрак.

Секундите минаваха.

– Колко остава? – попита тя.

– Трябва вече да пристигаме – отвърна Пол. Нещо се беше объркало.

– Тя не се движи – каза Гамей.

– Какво?

Гамей прегледа данните, които идваха от малкия робот.

– Двигателят ѝ работи, но тя не се движи. Заседнала е.

– Как е възможно? – попита Пол.

Гамей включи с дясната си ръка външните светлини на Рапунцел и отговорът на въпросът на Пол стана очевиден.

– Оплела се е в мрежа...

Гамей обърна Рапунцел и я върна няколко метра назад. Мрежата не беше случайност, бе спусната отгоре.

– Антиторпедни мрежи – каза Пол. – Сигурно сме точно до платформата.

Гамей включи режещия инструмент на Рапунцел.

– Ще я прережем.

„Мемфис” излезе на повърхността, но бързо се пълнеше с вода. Беше издадена заповед за напускане на подводницата и екипажът се упъти към люковете и лодките, а някои от матросите направо скочиха в морето.

Но оцелелите бяха доста навътре от хоризонта на събитията. Ако врагът пожелаеше, можеше да ги изпръжи само с едно включване на оръжието си.

На борда на „Оникс” Кърт забеляза, че светлините се стабилизират. Беше благодарен, че двигателите на носа не заработиха отново. Надяваше се това да означава, че все още няма високо напрежение и Опорната точка няма да заработи.

Върна се при Катерина и седна в коридора.

– Готова ли си за още един спринт? – попита я той.

– Не мисля.

Огледа ръката ѝ. Кръвотечението бе намаляло и кръвта по раната вече се съсирваше.

– Хайде! – каза той. – Ти си шампион, докажи го!

Тя го погледна в очите и стисна зъби. Той ѝ помогна да се изправи и тръгнаха.

– Все още ли искаш да стигнем до охладителната зала? – попита тя.

Кърт кимна.

– Скоро ще възстановят захранването. Трябва да обезвредим това нещо напълно.

– Знам друг път натам – каза тя. – Няма да очакват да го използваме.

Тя го поведе напред, докато не стигнаха до друг люк. Беше затворен здраво.

Кърт коленичи до него и сграбчи колелото.

След два пълни оборота то започна да се върти по-лесно. Кърт отвори люка и видя стълба, която се спускаше в шахта. Смътна червена светлина осветяваше стъпалата, а отдолу го лъхна леден въздух. Той внезапно се сети за дантевия „ Ад”, там се казваше, че някои от външните кръгове на преизподнята са покрити с лед.

– Какво има долу? – попита той.

– Тунелите на ускорителя – отвърна Катерина.

Не звучеше като особено безопасно място, но звукът от стъпки по металната палуба над тях го накара да промени решението си.

Той помогна на Катерина да слезе по стълбата, последва я и затвори люка. Озоваха се в тунел.

Тунелът напомни на Кърт за платформа в метрото, но по-тясна. Познатите проводници на високо напрежение и тръбите се течен азот се точеха по стените, по тавана и по пода. Тук имаше същите редици искрящи сиви правоъгълници, за които знаеше, че са свръхпроводимите магнити. Те се нижеха в далечината и се извиваха леко там, докъдето стигаше погледът му.

Кърт издиша облак ледени кристалчета. Вече замръзваше до кости. Беше като в отделението с Опорната точка, но по-студено.

– Ако тръгнем натам – каза Катерина, – можем да излезем през задния люк за достъп. Едно ниво под охладителната зала.

Кърт тръгна по тунела, а Катерина се облегна тежко на рамото му. Планът беше страхотен. Екипажът никога не би ги търсил тук.

– Ами ако включат това нещо? – попита Кърт.

– Тогава ще умрем, преди да разберем какво става.

– Още една причина да побързаме.