Портата на дявола

Насочил беретата пред себе си, Кърт Остин се промъкваше по тесния коридор, който след дванайсет метра свършваше със стълбища. Едното водеше нагоре, другото – надолу.

Като погледна над перилата, видя докъде се простират и в двете посоки, беше доста път. Вероятно чак до върха на жилищния отсек и може би дори до покрива, където бяха антените и радарите. Цели десет нива нагоре.

А надолу…

Може би до самото дъно на корпуса. Предположи, че Андрас и Катерина са тръгнали нагоре. Въпреки голямото си желание да открие Андрас, той погледна надолу.

Каквото и да представляваше „Оникс”, Кърт нямаше да открие истината в каютите на кораба или на мостика. Тайната на кораба лежеше долу, където бяха резервоарите с гориво, помпите и всички машинарии.

След две нива той откри неизползвано помпено помещение. Промъкна се вътре.

Танкери с размерите на „Оникс” имаха огромни помпени помещения; кораб, който можеше да превозва милиона барела петрол, трябваше да може да ги натовари и разтовари бързо. Кърт бе прекарал известно време на танкери, чиито помпени помещения бяха големи колкото машинните им отделения. Тук не беше по-различно, само дето…

Той се приближи до главните тръби. По тях имаше слой скреж, който се бе разпрострял и по стената. Кърт почука по едната тръба с пръсти. Беше много студена.

Със сигурност не изпомпваха петрол.

Откри контролни пултове и компютърен екран. На него пишеше:

Управлявана от мостика система

Прекъсване да/не

Парола:

Каквото и да ставаше тук, то се контролираше отгоре. Той не смееше да се намеси. Вероятно нямаше и да може, дори да опита, защото на мостика щяха да разберат за присъствието му.

Тръгна обратно към вратата и залепи ухо върху студения метал. Чу само жуженето на двигател и генератори. Отвори я.

Тръгна обратно към стълбището и заслиза още надолу. Реши да прескочи няколко нива и да стигне буквално до дъното на нещата.

Мина още две нива. Внезапно чу някакво подрънкване, което го спря насред крачка.

Погледна бързо над перилата и видя ръка на две нива отдолу, плъзгаше се по тях и се изкачваше. Чу гласове и бавни стъпки.

- …доколкото знам, той иска да развием пълна мощност и да я поддържаме – каза мъжки глас.

– Но дори няма друг кораб наблизо – отвърна втори глас.

– Ако питаш мен – каза първият, – става нещо. Никога не сме били на пълна мощност досега.

Кърт искаше да чуе още, но не можеше да чака тук. Тръгна към най-близката площадка и влезе през вратата, като я затвори бързо и тихо след себе си.

На тази палуба шумът беше по-силен и Кърт установи, че е точно над машинното отделение. Притисна се до стената, като не изпускаше от поглед вратата вдясно от него, както и коридора вляво.

Стъпките продължиха към това ниво. Той чуваше, че мъжете още разговарят, но не можеше да различи думите. Почувства облекчение, когато стъпките завиха и продължиха нагоре.

Тогава внезапно вратата се отвори и остана така.

– Не казвай на никого – каза мъжът. Държеше вратата и явно говореше на другия, който бе продължил нагоре, – но съм готов да се махна от този кораб още на първото пристанище.

Мъжът на стълбите се засмя.

– Поне докато не ти свършат парите, нали? Кърт се бе втренчил във вратата.

Мъжът стоеше на прага, с ръка на дръжката и с гръб към него, като продължаваше да говори с другия на стълбите. Кърт искаше той да се върне назад или да влезе в коридора. Само да не стои на прага.

Като се смееше на шегата на приятеля си, мъжът се обърна, пристъпи в коридора и се озова точно пред дулото на заглушителя на беретата на Кърт.

– Дори не мигай! – прошепна Кърт и му махна да се приближи.

Мъжът беше бял, слаб, явно от Средиземноморието. Косата му бе къса и къдрава, лицето загоряло и осеяно с бръчки от слънцето, но надали имаше повече от трийсет и пет години.

Мъжът изпълни заповедта и затвори вратата зад гърба си.

– Кой си ти? – попита той.

– Гремлин – отвърна Кърт. – Не си ли виждал гремлини?

– Какъв гремлин?

– Ами такъв, промъкваме се наоколо и прецакваме нещата. Определено създаваме неприятности.

Мъжът преглътна нервно.

– Ще ме убиеш ли?

– Не, стига да не ме принудиш – отвърна Кърт. – Хайде!

– Кимна надолу по коридора. – Нека си намерим спокойно местенце.

Мъжът мина пред него и тръгна бавно. Не правеше резки движения, но Кърт знаеше, че това ще се промени скоро. В края на коридора имаше друга врата.

– Отвори я! – нареди Кърт.

Мъжът изпълни нареждането и влезе вътре. Кърт го последва и спря. Стоеше в огромно помещение, таванът бе висок поне дванайсет метра.

От паропроводите се излъчваше жега и Кърт усети как влагата се пропива в тялото му. Странно хармонично жужене се носеше от няколко генератора, които вибрираха в ниска октава. Големи бели тръби минаваха в една посока, пресечени от сини, които съдържаха електрически кабели. Сините тръби продължаваха по едно мостче, което се извиваше нагоре и около бледозелена цилиндрична структура на три нива, издигаща се в центъра на помещението.

Кърт тръгна натам, като буташе мъжа пред себе си. От едната страна на огромния зелен цилиндър имаше надпис – цифра и дума на руски: „Акула”, която потвърди страховете му.

– Това ли е реакторът? – попита той. Мъжът кимна.

Сякаш за да потвърдят факта, надписи на английски, френски и испански носеха международния триъгълен символ за радиоактивност.

Кърт надзърна покрай огромната структура и видя още една такава, на шейсетина метра от първата.

– Липсващият „Тайфун” – прошепна той на себе си.

Всички доказателства сочеха, че някой е купил подводницата и я е накарал да изчезне. Сега излизаше, че Кърт е прав в подозренията си, макар да не знаеше каква е целта. Подводницата наистина бе изчезнала и Андрас, или който и да бе неговият съучастник, бяха новите ѝ собственици, но очевидно се интересуваха по-скоро от реакторите, а не от корпуса.

Защо, зачуди се Кърт. Какво, за бога, ще прави един петролен танкер, който развива само седем възела, с два ядрени реактора? Беше усетил дим от дизелово гориво, което означаваше, че не използват реакторите за задвижване, тогава за какво?

– За какво са ви? – попита той.

– Не знам – отвърна мъжът.

Кърт го удари по лицето с цевта и насочи пистолета към окото му.

– Не ме лъжи!

– За ускорителя – призна мъжът.

– За ускорител на частици? Тук на кораба? Мъжът мълчеше.

– Казвай! – настоя Кърт, като свали предпазителя на беретата. – Чух да говориш с приятеля си, че някой искал пълна мощност. Затова дойде на това ниво. Но като гледам как си облечен, сигурно си инженер, а не матрос. Знаеш какво става тук. Или ще ми кажеш, или ще отнесеш тайната в гроба.

Мъжът се взираше в пистолета. Облиза устните си и заговори:

– Използват реакторите, за да захранват ускорителя. Енергията се провежда до предната част на кораба. Може да порази кораб.

– Може да направи много повече – каза Кърт. – Видях тела на мъже, които са се сварили живи, а мозъците им са се изпържили от вашата малка играчка.

– Аз само поддържам реакторите – оправда се мъжът.

– Голямо извинение. Накъде се беше запътил?

– Към контролната зала.

– Заведи ме там! – нареди Кърт.

Мъжът погледна към пистолета в ръката на Кърт и кимна. Тръгна по мостчето и започна да се изкачва. Кърт го последва.