Портата на дявола

Пол Траут седеше в болничното си легло. Жена му стоеше до него. Тя го прегръщаше, целуваше го, стискаше ръката му вече час. Беше му хубаво, въпреки болките по цялото тяло.

Гърбът го болеше. Главата го болеше, мислите му течаха бавно, като на човек, прекалил с лекарства или пък изпил повече чашки червено вино. Въпреки всичко се чувстваше изненадващо добре, като се имаше предвид какво му разказа Гамей.

– Не помня нищо от това – каза той, след като чу как са се измъкнали от подводницата и че е бил в кома цели четири дни.

– А какво си спомняш? – попита тя.

Той затърси в мрака на спомените. Откакто се беше събудил, в главата му се раждаха само случайни мисли. Подобно на компютър, който се е рестартирал сам след неочаквано забиване, и неговият ум като че ли преподреждаше всичко. Ароматът на храна изтика една странна мисъл напред.

– Спомням си един Ден на благодарността в Санта Фе, когато ти изгори пуйката и после призна, че аз съм бил прав за начина на приготвяне.

– Какво? – засмя се тя. – Това ли си спомняш?

– Ами… Да се окажа прав за нещо и ти да го признаеш още същия ден, си е доста рядко събитие.

Тя сви устни.

– Чух, че хората с травма на главата понякога се събуждат с нови умения. Това не се е случило с теб, любов моя. Никога не си бил комедиант и все още не си.

Този път той се засмя. Главата му като че ли се прочистваше все повече с всяка секунда.

– Помня, че слънцето озаряваше морето – каза той. – И се готвехме да се спуснем с групъра. Мислех си, че не бива да отиваме двамата.

Все пак бяха го направили заедно и почти бяха стигнали до повърхността. Не помнеше това, но Гамей бе отбелязала, че ако не е бил там, тя е щяла да загине.

– Какво ще правим сега? – попита той.

Тя го осведоми за подробностите, като завърши със следващата си задача.

– По това време утре ще летя към една противоподводна фрегата в Атлантическия океан. Ще работим по сонарните записи.

Пол се вгледа в нея. Разбираше, че дългът я зове, и не искаше да ѝ пречи, но имаше усещането, че може да я загуби, ако не успее да си припомни всичко.

Отхвърли завивките и каза:

– Идвам с теб! – и понечи да стане от леглото. Гамей го спря с ръка.

– Пол!

– Вече съм добре – настоя той. – Докторът го каза. Освен това съм работил със сонар много повече от теб. Особено с този на „Матадор”.

Виждаше, че тя не е съгласна и се тревожи. Кой не би се тревожил след случилото се? Но нямаше да я остави сама!

Стана с усилие от леглото и се изправи, беше малко нестабилен. Бе толкова висок, че болничната роба му стоеше като минижуп.

– Не правят ли по-дълги? – учуди се той. Гамей продължаваше да се цупи.

– Ще бъдем на боен кораб – каза той. – Брониран, с ракети, оръдия и торпеда. В пълна безопасност.

Тя поклати глава и издиша рязко.

– Хубаво! Никога не съм успявала да ти налея ум в главата. Той се засмя, натисна бутона, за да повика сестрата и започна да се оглежда за халат или друго, с което да се покрие.

– Още нещо – каза Гамей сериозно. Пол се обърна.

– Няма да се върна във водата – каза тя. Той наклони глава и попита:

– Какво?

– Няма да се върна във водата – повтори тя. – Нито с подводница, нито с водолазен костюм, никак. Не съм готова за това.

Гамей никога не се беше страхувала от нищо, но сега в гласа ѝ личеше именно страх.

– Ти не си спомняш – каза тя. – Мисля, че си късметлия. Беше ужасно!

– Ще си стоим на борда – обеща той. – Или пък в климатизираните каюти. Да се надяваме, че ще сме близо до камбуза и до машината за сладолед.

Ухили се с надеждата да получи усмивка, но тя не му отвърна. Той започна да се тревожи за нея така, както не се бе тревожил никога досега.