Портата на дявола

Студени тръпки пробягаха по гърба на Кърт и това нямаше нищо общо с лошото време. Стоеше, без да помръдва. Помаха леко на Джо да се приближи.

– Откри ли нещо? – попита той малко по-високо от необходимото.

– Не! Няма го – отвърна Джо.

Кърт кимна леко към вратата зад гърба си. Джо погледна натам и видя, че е открехната. Кимна. Беше разбрал.

– Добре – каза Кърт, – да се махаме оттук.

Но вместо да си тръгне, той отново сложи ръка на кръглата дръжка. Пое си дълбоко дъх и отвори рязко вратата с едно движение на китката.

Чу се някакво писукане и после шум от стъпки, но вътре нямаше никого. Кърт видя клетка, пълна с тукани и някакви други шарени птички. Зад нея имаше още една клетка – с огромна игуана, колкото голямо куче.

Докато птиците се успокоят, във въздуха вече хвърчаха пера.

– Дотук с елемента на изненадата – измърмори Джо.

Кърт беше съгласен, но мокрите стъпки по пода му подсказаха, че са по следите на Йон.

– Това е магазин за домашни любимци – каза той, макар че не можеше да си представи как някой ще разхожда гигантската, подобна на динозавър игуана.

Озърна се към вратата. Дървената каса бе счупена и нацепена от ритник. Йон сигурно я беше затворил веднага, но веднъж разбита, тя не можеше да се залости отново.

Кърт извъртя очи нагоре. Там имаше надпис: „Редки и екзотични” – очевидно имаха предвид животните.

В дългия тесен магазин имаше две пътеки. В центъра се издигаше лавица, отрупана с клетки; отстрани имаше големи отделения, някои с резета, други с прозрачни пластмасови врати и стени.

Кърт посочи надясно и Джо тръгна към пътечката. Кърт пое по другата.

Докато вървеше, видя един комодски варан да спи под слаба светлина. Лемури, маймуни и ленивци спяха в големи клетки в центъра на помещението. Един каракал, дива котка с кафеникава козина и черни уши, заемаше средно голяма клетка до тях.

Като вървеше съвсем тихо, Кърт се ослушваше за движение. Чу шумове, но те бяха предимно похърквания или от движенията на животните. После чу подрънкване, като при удар на метал в метал. Последва тишина и подрънкването се чу отново.

Последваха стъпки, но не от два крака – а от четири.

Кърт и Джо спряха и дочуха ниско ръмжене. От клетките последва съскане и рев.

Маймуните се събудиха стреснати, запищяха и заудряха по пречките на затворите си, а една голяма котка изрева силно.

Кърт изтича зад ъгъла и видя Джо свит в тясното пространство над клетката на маймуните и тавана. Млад леопарт замахваше с лапи към него, оголил зъби и наострил уши.

Кърт сграбчи нещо като купа за храна, хвърли я по леопарда и го удари по рамото. Животното се извърна изненадано към него, изрева отново и хукна към предната част на магазина. Кърт видя, че се шмугва в процепа на една открехната врата.

– Напомни ми да се обадя на службата за защита на животните, когато приключим – каза той, когато Джо слезе от скривалището си.

Преди да получи отговор, една сянка се раздвижи в задната част на магазина. Този път вървеше на два крака.

Кърт хукна натам. Йон бе стигнал до задния изход и дърпаше стоманената врата, но тя беше заключена. За разлика от предната, тази беше поставена за сигурност, не за красота. Той дърпаше и блъскаше с рамо, накрая се обърна и се втренчи в Кърт.

Отчаян, Йон се опита да се шмугне покрай него. Кърт го сграбчи и го блъсна към вратата. Йон се втурна към другата пътека, но видя Джо и спря.

В отчаянието си той изблъска един аквариум от рафта към Кърт. Аквариумът се стовари на земята и се пръсна сред дъжд от стъкла, вода и риби, като покри пода с малки сини камъчета.

В аквариума вероятно имаше пирани или други тропически риби, но на Кърт в момента не му пукаше за това. Той отскочи назад, избегна удара и вдигна очи точно навреме, за да види, че Йон е хукнал към предната врата. Сграбчи неуловимия дребосък и го тръшна на пода.

Замаян и победен, Йон вдигна очи, заобиколен от сини камъчета и мятащи се рибки.

– Можеше да стане много по-лесно – каза Кърт, хвана го за реверите и го вдигна на крака.

– Няма да ти кажа нищо! – обяви Йон.

– Ти дори не знаеш какво търся – отвърна Кърт.

– Търсиш Андрас – каза Йон. – Знам, че го търсиш. Може би затова бе оказал такава съпротива.

– Ще ме убие, ако говоря с вас – обясни Йон.

– Ако аз не го убия пръв – отвърна Кърт.

– Ти няма да го убиеш. Той винаги е една стъпка пред теб.

– По-добре се надявай да грешиш – каза Кърт. – Защото ще ми кажеш къде е.

– Каквото и да ми направиш, няма да е толкова лошо като онова, което ще ми стори Андрас.

Самата истина. Недостатъкът да си почтен човек бе в това, че и в най-лошите обстоятелства не можеш да стигнеш до дъното на низостта. А това означаваше, че хора като Йон винаги ще се страхуват повече от такива като Андрас, отколкото от теб.

Кърт хвърли поглед към кървящата ръка на Джо, по която личаха драскотини от ноктите на леопарда, и внезапно му дойде идея. В този магазин за „редки и екзотични” животни сигурно имаше и не така еволюирали като него същества.

Той сграбчи Йон за врата и го повлече по пода.

– Къде да те сложа? – мърмореше, като спираше пред клетките. – Маймуните са твърде умни за теб. Ленивецът може да те нашамари, но няма да го чакаме цяла нощ.

Йон го гледаше така, сякаш смяташе, че е откачил. Кърт го повлече към клетката на комодския варан. Огромният гущер не бе помръднал изобщо въпреки суматохата.

– Е, това приятелче може да свърши работа – каза Кърт и вдигна ръка към вратата, за да отключи двойното резе.

– Какво? Да не си откачил? – извика Йон.

Кърт успя да отвори вратата, а гущерът изстреля език, за да опита въздуха. Отвори едното си око, ала не помръдна.

Йон се опита да се откопчи от хватката на Кърт, но той свали един нашийник от рафта, към него бе закачена дълга дръжка. Приличаше на устройство за дресиране на животни, което позволяваше да дърпаш животното, но пък държеше опасните зъби на звяра далеч от дресьора.

Йон също имаше опасна уста, но Кърт искаше тя да пропее.

Нахлузи нашийника на главата му и го намести на врата, като го дръпна напред с пръчката и притисна Йон към отворената врата на клетката.

– Не знам дали това е добра идея – намеси се Джо. Кърт го погледна.

– Имам предвид варана – поясни Джо.

– Да не го ли слагам при него? – попита Кърт.

– Лошо хапят – обясни Джо. – Отровни са, но не чак като кобри. Хапят и оставят жертвата си да умре. Отнема дни.

– Уф! – изпъшка Кърт. – Ти си пълен с изненади Джо. Откога знаеш толкова за вараните?

– Едно лято работих в зоопарк.

– В тази история има ли замесено момиче?

– Кайли Романо – призна Джо.

– Разбира се.

Кърт дръпна пръчката на нашийника назад и Йон бе повлечен по пода почти по лице. Кърт затвори вратата, комодският варан затвори око и заспа отново.

– А ти какво предлагаш? – попита Кърт, вече започваше да се забавлява.

Джо тръгна бавно покрай клетките.

– Какво ще кажеш за този?

Спря пред най-голямата клетка в малкия магазин. Беше дълбока метър и шейсет и имаше дори растителност, малко басейнче с вода и кафява пръст по пода. Точно до клетката имаше кутия с решетка отгоре – в нея се бяха свили два големи плъха.

Кърт погледна по-голямата клетка и видя, че нещо, което бе взел за дърво, се размърда.

– Мрежест питон – обясни Джо, като гледаше надписа на прозрачната пластмасова врата. – Нощни ловци. Могат да достигнат до почти десет метра дължина, макар че този е едва шест и половина.

– Удушвач – каза Кърт на глас. – Шест метра и половина дълъг, сто и двайсет килограма тежък. Идеално.

– Нали няма да…

Преди Йон да довърши изречението, Кърт вдигна резето на вратата, издърпа Йон до отвора и го пъхна вътре. Мъжът се стовари право в басейнчето на питона.

Кърт отвори нашийника, изхлузи го през главата на Йон и го издърпа. Джо затръшна вратата и затвори резето.

– Много удобно нещо – отбеляза Кърт, докато оставяше нашийника на земята.

Йон се изправи и се огледа. Змията вече се беше размърдала, но засега не беше агресивна, само заинтригувана.

– Бил съм в един-два зоопарка – каза Кърт. – Честно да си призная, никога не съм виждал такива твари да помръдват.

– Да, питоните в зоологическите градини ядат постоянно и стават толкова дебели, че не правят почти нищо. Но виж този колко е строен.

Според Кърт змията не изглеждаше особено слабичка, но той продължи играта.

– Направо е кльощав.

– Вероятно го държат гладен от месеци – продължи Джо. Йон се промъкваше към вратата.

– И защо го държат гладен? – попита Кърт.

– Собствениците на такива магазини ги продават на богати колекционери, които искат да гледат тези змии в действие, как душат и ядат – каза Джо. – Затова ги държат гладни, докато не се появи купувач. Затова са и плъховете.

Кърт нямаше представа дали Джо говори сериозно, или прави постановка, но представлението беше добро.

Змията също им съдействаше, плъзна се от подиумчето в задната част на клетката и започна да се развива.

Йон се добра до вратата.

– Изкарай ме оттук, Остин!

Кърт не му обръщаше внимание, гледаше към някакъв плакат с описанието на питона. После се обърна към Джо.

– Тук пише, че могат да изядат дори коза.

– О, да!

Кърт погледна в клетката.

– Не е много по-голям от коза. Чудя се дали ще го налапа.

– Не зная. Главата му е големичка. Кърт се обърна.

– Наистина има голяма кратуна. Обзалагам се, че вратът му се изморява да я носи.

Йон понечи да заговори, но замръзна. Змията бе поела към него, езикът ѝ се стрелкаше навън и докосна бедрото му.

Кърт се зачуди дали първо ще го ухапе или ще започне да се усуква около него. Реши да даде шанс на Йон.

– Ще ми кажеш ли за Андрас? – попита той, шеговитият тон беше изчезнал.

– Не мога! – прошепна Йон.

– Щом тази змия се увие около теб, вече няма да мога да направя нищо, освен да си тръгна – каза Кърт, – Затова говори, преди да е станало късно.

Йон беше притиснат до пластмасовата врата. Изглеждаше, сякаш едва си поема дъх. Змията се плъзна покрай краката му и започна да се извива.

– Дали го усеща? – обърна се Кърт към Джо.

– О, разбира се. Този език долавя топлината.

Змията започна да се надига като за нападение.

Йон усети това и затрепери, но не проговори. После змията се хвърли, събори го и се уви около него.

Кърт не бе очаквал подобно нещо.

Йон запищя и започна да се бори. Това беше голяма грешка, защото му костваше въздух, а щом гръдният му кош се свиеше, удушвачът се затягаше.

– Остин – успя да изрече Йон, като освободи едната си ръка и сграбчи змията под главата. – Остин…

Йон не можа да каже нищо повече, очевидно нямаше и да каже нищо повече, ако умреше. Затова Кърт отвори вратата, нахлузи нашийника на главата на змията и го затегна.

Премести се, за да намери опора, и издърпа главата на змията нагоре и надалеч от Йон.

Кърт дърпаше здраво. Не можеше да повярва колко силна е тази змия. Тя се бореше с него, извиваше се и се мяташе, без да се отделя от Йон.

– Джо! – извика Кърт. – Ще ни трябва специализирана помощ! Джо вече беше вътре. Клекна до Йон и сграбчи змията за средата, като дърпаше с всички сили. Изви гръб и успя да създаде малко пространство в тясната намотка.

Слабичък, мокър и изплашен, Йон се измъкна, изпълзя от клетката и се свлече на пода.

Джо го последва, а Кърт пусна змията и затръшна вратата. Веднага нахлузи нашийника на главата на Йон, но този път той не се съпротивлява.

– Къде да открия Андрас? – попита Кърт.

Йон извърна очи към него, лицето му беше изпито, имаше пораженческо изражение.

– Не съм го виждал повече от година – прошепна той.

– Глупости! Ти си неговото момче за всичко. Всички го знаем.

– Той вече няма нужда от мен – каза Йон. – Има постоянна работа. Не е питал за работа от две години.

– А ти не си го виждал от една – отбеляза Кърт и пак стегна нашийника. – Коригирай си версията.

– Наистина го видях преди година – призна Йон. – Но той не търсеше работа, търсеше да наеме хора.

– Да наеме хора?

– Да, трябваха му хора, които разбират от експлозиви и от кораби. Повече хора, отколкото можеше да събере сам.

Кърт се замисли за това, сети се за пиратското нападение над „Кинджара Мару” и информацията на Дърк Пит за наемническа група, която натоварила свръхпроводимия материал на борда във Фрийтаун. Андрас явно бе събирал малка армия. Но защо?

– Как се свързваш с него? – попита той.

– По мейла – отвърна Йон. – Да не искаш да се биеш със сървър в някоя офис сграда някъде по света?

Един от проблемите на съвременния свят: хората можеха да изпращат и получават информация навсякъде и по всяко време. Времето на тайните срещи и микрофилмите бе отминало.

Кърт погледна надолу към Йон. Той още не му казваше всичко.

– Знаеш още нещо – каза Кърт. – Иначе щеше да ми кажеш това и без толкова съпротива.

Йон не отговори.

– Джо, ако обичаш, май пак е време за хранене – обяви Кърт.

Джо отвори вратата на клетката на змията и Кърт завлачи Йон натам.

– Чакай… Чакай!

– Говори, или ще си поговориш със змията.

– Той живее в морето – каза Йон. – Андрас живее в морето. Няма дом. Мести се от кораб на кораб. Ето защо никой не може да го открие. Ето защо може да влезе и да излезе от всяка страна, въпреки че няма нито поданство, нито паспорт и го търсят навсякъде. Слиза на брега като част от екипажа или дори като част от товара.

Това вече звучеше убедително. Всеки път щом ЦРУ, ФБР или Интерпол хванеха следите на Андрас, той сякаш се разтваряше във въздуха като призрак само за да се появи някъде другаде след месец. Това беше като международна игра на криеница. Но никой не можеше да разбере как го постига. Излизаше, че е нещо като зла версия на Хуан Кабрильо.

– И как се казва корабът? – попита Кърт.

– Може да е на всеки кораб. Кърт го дръпна към вратата.

– Кълна се! Нали не мислиш, че ми е казал? Кърт се отпусна. Имаше по-добра идея.

– Кога се появи за последно в Сингапур? На кои дати?

– Последно го видях на четвърти февруари – отвърна Йон.

– Знам, защото беше ден след китайската Нова година, тук е празник.

Кърт усети, че му казва истината.

– Ние си тръгваме – започна той. – А ти дори не помисляй да предупреждаваш Андрас. Ако го направиш, ще разбере, че си го изпял. И наистина ще ти стори нещо много по-лошо от това да станеш храна за змиите.

– Какво ще правите? – попита Йон, като потриваше врата си там, където го бе стягал нашийникът.

– Казах ти, ще го убия – отвърна Кърт. – За твое собствено добро се моли да успея.