Портата на дявола

Пол и Гамей се издигаха бързо с групъра. Всичкият баласт беше на дъното на океана, носът на подводницата сочеше право нагоре и електрическият мотор се въртеше на пълна мощност. Издигаха се с деветдесет метра в минута.

С издигането спадаше и налягането. Но след двайсет минути те все още бяха на три хиляди метра под повърхността, а течът ставаше все по-силен.

– Найслабата част на корпуса е шевът – извика Пол, щом забеляза, че водата тече там, където две секции от подводницата се съединяваха, подобно на заварка на тръба.

– Имаме скоби, можем да се опитаме да го запечатаме – извика Гамей в отговор.

Пол посегна към стената и разкъса капака. Зад него имаше набор инструменти, които според създателите на подводницата щяха да са от полза за обитателите ѝ. В пакета имаше и четири скоби. Големи, яки и проектирани да паснат на частите на групъра. Не бяха много по-различни от стандартните завинтващи се скоби, които хората държаха в гаражите си, само че работеха с храпов механизъм, като крик, с който се повдига кола. Очевидно който и да беше проектирал подводницата, знаеше, че шевът между двете половини е най-слабата част.

Пол свали едната скоба и я подаде на Гамей, той беше твърде едър, за да се обърне и да ѝ помогне.

– Ще откриеш до шева вдлъбнатина, подобна на вдлъбнатината под кола, където се опира крикът. Пъхни скобата там. Щом я наместиш, опитай се да я завъртиш. После ще ти дам другата.

Тя кимна и взе скобата. Прокара ръка по шева, откри вдлъбнатината, намести скобата и започна да я завинтва.

– Да оставя ли малък луфт, както когато завинтваме гайките на гума?

– Не – отвърна той. – Завинти я възможно най-здраво.

Гамей започна да работи, а Пол усети как групърът се завърта леко. Погледна назад към контролния панел. Все още бяха под ъгъл трийсет и пет градуса, но подводницата се извиваше надясно. Той предположи, че една от контролните перки е повредена или изкривена. Регулира положението им и погледна към Гамей.

Лицето ѝ беше изопнато от напрежение, докато завърташе първата скоба.

– Как върви?

Тя удари дръжката обратно.

– Мисля, че е готово.

Той погледна към теча. Не беше спрял. Ако не друго, поне не беше станал по-силен. Водата се събираше в задната част на подводницата – беше вече около петдесет литра.

Пол грабна другата скоба, вече бяха на две хиляди и седемстотин метра.

– Ето. Завинти тази от другата страна на теча.

Кърт Остин имаше чувството, че вижда всичко на забавен кадър.

Видя как тръбата идва към него, а с ъгълчето на окото си зърна как як мъж я размахва като бейзболист аматьор, с широк размах, така ударът беше по-бавен.

Можеше да реагира, колкото да се стегне за удара, но не и да го избегне.

Щом се преви, умът му се фиксира върху силната болка в стомаха, но му остана малко, за да успее да регистрира писъка на Катерина и да осъзнае, че следващият удар вероятно е насочен към главата му.

Още щом коленете му удариха в земята, той се задейства. Видя крака и се хвърли към тях, като се оттласна силно от земята и заби рамо в коляното на мъжа.

Ставата се изви силно назад и изпращя. Мъжът изпищя и падна по гръб. Кърт скочи върху него и заби юмрук в лицето му, като от носа му изби струя кръв.

След секунда втори удар разби скулата на мъжа или може би очната ябълка, и главата му се извъртя рязко настрани и застина неподвижно.

На Кърт не му пукаше дали е мъртъв, или е в безсъзнание. Имаше си по-големи проблеми, а именно – втория мъж, който бе скочил на гърба му и сега го душеше в мъртва хватка.

– Махай се оттук! – извика Кърт дрезгаво на Катерина.

Опита се да се измъкне от хватката на мъжа, естествена реакция, която обаче бе невъзможна за изпълнение дори при най-благоприятни обстоятелства. А в този случай, когато стомахът му още беше свит от удара с тръбата, Кърт нямаше сили, нито опора, и мъжът го знаеше.

Ръцете се стегнаха още по-силно около врата му и прекъснаха кръвоснабдяването на мозъка.

Като едва си поемаше дъх, Кърт се претърколи и се опита да удари мъжа в един микробус, паркиран до тях. Блъсна назад и почувства удара. Направи го отново, този път доста по-слабо, но мъжът не го пускаше.

Кърт затърси около себе си някакво оръжие, камък или пръчка. После внезапно чу тъп удар и хватката на мъжа отслабна. Кърт тъкмо си поемаше дъх, когато се чу още един удар, а мъжът се смъкна от него като мъртва лоза от дърво.

Кърт се опита да се обърне, но не можеше, опита се да стане, но и това не му се удаде. Можеше само да клечи на черния асфалт на паркинга. Почувства как нечии ръце го сграбчват за ръката, малки, но силни ръце. Издърпаха го и му помогнаха да се изправи.

– Хвани се за мен! – каза Катерина.

Той прехвърли ръка през раменете ѝ въпреки болката, която това му причини. Облегна се на нея и закуцука през паркинга към малката ѝ кола. Той се отпусна на седалката до шофьора, а тя изтича към другата врата.

Катерина отвори колата, хвърли на задната седалка тръбата, която беше грабнала от първия нападател, и седна зад волана. Малкият двигател оживя с леко врътване на ключа, а след секунди вече се изнасяха на скорост от паркинга към лъкатушещото планинско шосе.

Не видяха, че две аудита включиха фаровете и поеха след тях.

Гамей завинти и третата скоба и я затегна с всичката сила на финото си тяло. Като дишаше тежко, а мускулите ѝ горяха от напрежението, тя погледна към шева, през който се процеждаше водата. Течът се беше превърнал в сълзене за известно време, но сега отново се засилваше.

– Дай ми последната – извика тя на Пол. Надяваше се да има някакъв ефект. Надяваше се, че четири скоби и двеста допълнителни фунта поддържаща шева сила ще са достатъчно да устоят на хилядите фунта налягане, на което беше подложена подводницата.

– Ето – каза Пол, като ѝ подаде последната скоба.

Тя откри четвъртата вдлъбнатина и намести скобата.

– На каква дълбочина сме?

– Хиляда и двеста метра – каза той.

Тя започна да работи с лоста. Рамената на скобата се затвориха върху шева, а всяко натискане на лоста ставаше все по-трудно.

Гамей изръмжа, когато натисна с последните си сили.

– Не мога повече! – каза тя и падна изтощена назад.

Течът беше намалял. Не до сълзене, но поне вече не приличаше на отвъртяна канелка.

– С каква скорост се издигаме? – попита тя.

– Под шейсет метра в минута – отвърна Пол.

– Толкова бавно? Защо е толкова бавно? Да не губим обороти?

– Не, теглото ни се увеличава.

Той кимна към задната част на подводницата и Гамей се обърна натам. В опашката на подводницата се бяха събрали поне сто и двайсет литра вода. Сто и двайсет килограма добавена тежест при издигане.

Гамей едва сега осъзна, че борбата не е да затворят процепа, борбата беше с времето. Дори ако успееха да намалят теча, подводницата щеше бавно да поема вода и да продължи да натежава. Оцеляването или гибелта им зависеха от баланса между това колко вода ще влезе и колко бързо ще продължат да се издигат. Ако не се доберяха скоро до повърхността, щяха да достигнат до точка, в която плаваемостта на подводницата щеше да бъде надделяна от добавената тежест. А тогава бавното им изкачване щеше да се превърне в още по-бавно потъване – а от него нямаше как да избягат.

Гумите на наетата кола пищяха по макадама на планинското шосе. Кърт погледна назад. Внезапно се бяха появили два чифта фарове, които приближаваха с всеки завой.

– Трябваше да се върнем в ресторанта – каза Катерина.

Той бе обмислил това, но в сградата имаше едва десетина души и може би двама готвачи отзад. Надали това я правеше сигурно убежище, пък и щяха да застрашат твърде много хора.

– Продължавай! – каза той. – Притиснат ли ни тук, мъртви сме. Трябва да се доберем до града. Там ще отидем в полицията.

Катерина не отделяше крак от газта и взимаше завоите на скорост. Засега успяваха да запазят преднина. Но твърде дългите прави участъци позволяваха на по-мощните аудита да ги настигнат.

Още една серия остри завои им дадоха малка отсрочка, но ако Кърт помнеше правилно, най-дългият участък предстоеше.

– Имаш ли оръжие? – попита той. Тя поклати глава.

За нещастие и той нямаше. На Азорските острови не се позволяваше носенето на оръжие. Вероятно това беше хубаво. Иначе онези двамата на хълма щяха да извадят люгер или глок вместо тръба.

Но липсата на оръжие сега щеше да им създаде проблеми.

– Наближаваме още един прав участък – каза тя.

Взеха завоя и Катерина настъпи газта, но аудитата полетяха към тях. В огледалото за обратно виждане образите им застрашително се уголемяваха.

Внезапно прозорецът от страната на Кърт се пръсна. Чу се звук от куршуми, забиващи се в метал. Кърт се наведе напред. Дотук със забраната на оръжията.

Катерина започна да криволичи, за да се откъсне от преследвачите. Кърт забеляза, че нещо се плъзга по задната седалка – тръбата, с която го удариха.

Сграбчи я и погледна в страничното огледало, имаше идея. Водещото ауди беше само на няколко метра от тях от неговата страна.

– Удари спирачки! – извика той.

– Какво?

– Направи го!

Катерина премести тежестта си, сграбчи кормилото и заби крак върху педала на спирачките. В този миг Кърт отвори вратата си.

Гумите на наетата кола заораха в асфалта с писък, вдигна се бял дим. Шофьорът на аудито бе неподготвен, натисна спирачките твърде късно, колата откъсна вратата на форда и мина върху нея.

Объркан и шокиран, той не видя как Кърт се навежда, като се държеше за дръжката над вратата, и замахва с тръбата в бекхенд, подобно на Рафаел Надал.

Гъста паяжина от пукнатини плъзна по предното стъкло, като напълно лиши шофьора от видимост. Аудито се завъртя и се понесе към тях, сякаш за да ги удари.

Кърт замахна отново, този път с форхенд, отстрани. Улучи страничния прозорец и удари шофьора по главата. Сега аудито изви още по-силно, изостана и се насочи право към пропастта, после изви бързо надясно. Заби се в скалния склон от другата страна на шосето, преобърна се и падна на покрива си. На стотина метра от него се разхвърчаха отломки и стъкла, но не падна в пропастта.

– Това ще им е за урок! – обяви тържествуващо Кърт.

Второто ауди мина покрай първото и ускори. Кърт се съмняваше, че планът му ще проработи отново. Погледна напред. По хълма се изкачваха два чифта светлини. Можеше да са местни или туристи, но колите се държаха плътно една до друга, сякаш все не успяваха да се задминат. Беше доста сигурен какво означава това.

– Опитват се да ни обградят! – надвика той воя на вятъра, който нахлуваше през липсващата врата.

За миг видя как по лицето на Катерина преминава тръпка, а после младата агентка, която все искаше да се доказва, натисна педала и стисна волана като обезумяла. Малкият форд се стрелна напред, а Катерина включи на дълги, за да се прицели по-добре.

– Няма да спра! – извика тя.

Кърт не се и съмняваше, но щом погледна напред, осъзна, че онези, които се бяха устремили към тях, също нямат никакво намерение да спират.