Портата на дявола

Пол Траут вървеше по коридора на кораба на НАМПД „Матадор” и трябваше да навежда глава всеки път, щом минеше през херметичния люк на поредната преграда. Всеки човек, висок над метър и осемдесет, трябваше да внимава, иначе рискуваше да си строши главата, а Пол беше висок два метра по чорапи, имаше широки рамене и дълги крайници. Налагаше се доста да се поизкриви, за да се размине без травми.

Запален рибар, който предпочита работата на открито, той просто не беше създаден за тесните помещения в един кораб. Естествено, прекарваше много от времето си на кораби, като се провираше в малките, изпълнени с машини отделения, превиваше се почти на четири, за да се навре в подводниците или просто за да мине по коридорите на кораба.

Друг път би обиколил отвън, по главната палуба, но сега „Матадор” беше до Фолклендските острови, в Южния Атлантик, а в Южното полукълбо беше зима и в морето бе ветровито.

Като се провря през още един люк, Пол стигна до по-обширно помещение. Надникна вътре. Приглушено осветената стая беше тиха, светлината идваше предимно от сияещите циферблати, клавиатури и три плоски монитора с висока резолюция.

Двама доста раздърпани на вид изследователи седяха пред мониторите, а между тях, на осветен отдолу и разграфен под формата на мрежа панел, стоеше хубава жена, протегнала ръце така, сякаш балансираше по въже. Лентата на визьора, който скриваше очите ѝ, прихващаше червената ѝ коса, а на ръцете си имаше странни на вид ръкавици, от които се виеха жици. Беше обута с доста авангардни на вид ботуши, от които също се точеха жици, достигащи до огромен компютър на няколко метра зад нея.

Пол се усмихна, докато гледаше съпругата си Гамей. Тя приличаше на балерина робот. Щом раздвижеше глава надясно, картината на мониторите повтаряше движението и ярки светлини озаряваха покрита с налепи повърхност, на която имаше назъбена дупка – корпусът на потънал британски боен кораб.

– Господа – каза Гамей, – оттук е проникнала ракетата „Екзосе”, която е потопила този прославен кораб.

– Не изглежда чак толкова зле – отбеляза единият от мъжете, а британският му акцент бе така плътен, както и брадата му.

„Шефилд” беше първата голяма морска загуба на британците в кризата на Фолклендските острови, ударен от френска ракета, която не се беше взривила, но все пак бе причинила пожар на кораба.

„Шефилд” бе оцелял шест дни след атаката, преди да потъне при опит да бъде извлечен в пристанището.

– Гадни французи! – измърмори другият англичанин. – Вероятно са ни го върнали заради Ватерло и Трафалгар.

Брадатият се засмя.

– Стигнаха твърде далеч, за да докажат колко са им скапани ракетите. Но все пак ми се иска да бяха по-придирчиви по отношение на онези, на които ги продават.

Той посочи към отвора.

– Можеш ли да я вкараш вътре?

– Разбира се – отвърна Гамей.

Тя раздвижи дясната си ръка и сключи пръсти над невидим контролен лост. След секунда наносите се раздвижиха и камерата започна да се приближава към зеещата рана в корпуса на кораба.

Пол погледна към единия от екраните на стената. Там имаше изображение като от видеоигра – онова, което Гамей виждаше във визьора: контролен панел и множество уреди, измерващи дълбочина, налягане, температура, хоризонтална и вертикална ориентация.

Втори екран показваше картина, излъчваща се от няколко метра зад устройството, което тя пилотираше. Отново приличаше на видеоигра – на екрана се виждаше малък робот, почти с човешка форма, който се движеше към разбития корпус.

– Отделям пъпната връв – каза Гамей.

Доста по-малък от стандартните дистанционно управляеми модули и с формата по-скоро на човек, отколкото на подводно устройство, роботът бе известен с невъобразимо тромавото име Роботизиран усъвършенстван хуманоиден подводен безконтактен изследовател. За по-кратко тестовият екип наричаше малката фигурка Рапунцел4. В мига, в който прекъсваха връзката с повърхността, казваха, че Рапунцел е “спуснала косите си”.

При нормални обстоятелства Рапунцел можеше да се освободи от дългата километър и половина пъпна връв, която я свързваше с „Матадор”, и да оперира самостоятелно в среда, в която всякакви жици и кабели биха били опасни. Тя се захранваше от батерии, които издържаха три часа, задвижваше се от витло, което се намираше в „корема” ѝ и което можеше да се върти на триста и шейсет градуса във всяка посока, като ѝ позволяваше да се движи нагоре, надолу, настрани и назад.

Тъй като имаше човешка форма, можеше да се навежда и да влиза в места, където не би проникнал обикновен подводен модул. Можеше дори да се свива, да събира ръце и крака и да стане голяма колкото плажна топка, с прожектор и видеокамера на върха.

Чрез виртуалната среда и интерактивните ботуши и ръкавици, конструкторите бяха направили възможно Рапунцел да оперира така, сядаш долу работи истински човек. Очакваше се това да е огромна стъпка напред в областта на спасителните

– Бел. прев. операции, защото нямаше да се налага гмуркачите да слизат в опасни развалини и позволяваше изследване на твърде рискови места или на твърде големи дълбочини.

Изследването на „Шефилд” беше нещо като представяне на Рапунцел „в обществото”. Но май не минаваше гладко. На една от клавиатурите и във виртуалната кабина замига червена лампичка. Пъпната връв не се беше откачила.

– Да опитаме отново – каза Гамей, като повтори последователността от действия.

Пол пристъпи тихо в помещението.

– Не исках да ви прекъсвам – каза той, – но се опасявам, че Рапунцел трябва да се прибира за вечеря.

– О, нима това е моят прекрасен съпруг? – попита Гамей, като продължаваше да движи невидимите си лостове.

– Самият той. Надига се буря – обясни Пол, североизточният му акцент превърна думата „буря” в нещо като „бъря”.

– Трябва да укрепим кораба и да се отправим на север, преди да се е развихрила напълно.

Раменете на Гамей увиснаха. Така или иначе нямаше значение, пъпната връв не се беше отделила и те не можеха да изпратят Рапунцел в кораба с всичките кабели по нея. Натисна други бутони и на екрана се появи надпис – „Автоматично завръщане”, а виртуалната ръка на Гамей посегна и го докосна.

Рапунцел започна да се оттегля от „Шефилд” и да се издига през дълбините. Индикаторите по ръкавиците и ботушите на Гамей изгаснаха. Тя свали визьора и примигна към Пол. Пристъпи към него и едва запази равновесие.

Пол я прихвана и попита:

– Добре ли си?

– Малко е дезориентиращо – отвърна тя. Примигна още няколко пъти, сякаш се опитваше да се върне в реалността, и се усмихна.

Пол също ѝ се усмихна, като се зачуди какъв невероятния късмет е извадил да има такава красива жена, направо съвършена.

– Как беше?

– Сякаш си долу – отвърна тя. – Само че не съм мокра и не ми е студено, и мога да хапна, докато Рапунцел изминава петнайсетминутното си пътуване от дълбините.

Тя се протегна и го целуна.

– Хм – промърмори единият англичанин.

– Съжалявам! – засмя се Гамейи после продължи: – Бих казала, че Рапунцел е огромен плюс за нас. Ще отстраним повредите, докато бурята отмине, а после ще я потопим и ще пробваме отново.

– Всъщност – започна Пол, – няма да го направим. Поне не преди октомври.

– Да не те изплаши времето, старче? – попита англичанинът. – Когато бях дете, излизахме с моторници в такова време.

Пол не се съмняваше, че казва истината. Знаеше, че той е изкарал двайсет и пет години в Кралският флот, преди да се пенсионира преди десет години. А и беше служил на борда на „Шефилд” при последното му плаване.

– Предполагам – отвърна Пол, без да противоречи. – Насочваме се на север. Щом отмине бурята, ще дойде хеликоптер за вас и ще ви откарат в Англия. Ще се погрижа да сервират чай на борда.

– Ха, няма да е зле – отвърна брадатият. Двамата англичани се изправиха.

– Предполагам, че видяхме, каквото трябваше да видим. Ще се радваме да ни поканите, щом се завърнете.

– Разбира се – отвърна Гамей.

Двамата мъже ѝ стиснаха ръката и излязоха, като определено не срещаха толкова трудности по коридора, колкото Пол преди минути.

Гамей ги изпрати с поглед.

– Тръгваме си оттук, защото някаква буря ще вилнее няколко дни? – попита тя с подозрение.

– Беше добро извинение за пред гостите ни – отвърна Пол.

– Какво става? И не ме лъжи, защото тази нощ ще спиш сам.

– Нали знаеш за товарния кораб, който потъна тези дни? Кърт е бил там, когато се е случило, дори е спасил жената на капитана.

– Ама разбира се. Той винаги е в епицентъра на събитията. Пол се засмя. Кърт Остин наистина винаги беше в епицентъра на събитията. А той самият и Гамей обикновено участваха в онова, което следваше. Този случай не правеше изключение.

– Е, на дъното е отишло нещо повече от това, което знае пресата.

– Например?

– Пиратите са избили екипажа и са потопили кораба нарочно – обясни Пол.

– Странна работа!

– Доста – отвърна той. – Така мислят и Кърт, и Дърк, та дори и застрахователната компания. С тяхно разрешение Дърк ни помоли да закараме там Рапунцел, за да огледат.

Гамей свали ръкавиците и седна да събуе ботушите.

– Звучи доста просто – каза тя. – Защо изгледаш така угрижен?

– Защото Дърк ми каза да внимавам – отвърна Пол. – Смята, че някой е стигнал твърде далеч, за да прикрие онова, което се е случило на този кораб. А който и да е този някой, може да се притесни, ако започнем да ровичкаме долу.

Тя посегна и хвана ръката му.

– Мислиш ли, че можем да вкараме Рапунцел в потънал кораб? – попита Пол.

– Трябва първо да завършим теста – отговори тя, – но мисля, че ще можем да я вкараме вътре.

4 На английски Robotic Advanced Person-shaped Underwater Zero-connection Explorer.