Портата на дявола

Докато подводницата се издигаше към повърхността, Кърт едва сдържаше гнева си. Как можа да бъде толкова глупав! Прибърза с изводите, като реши, че той и „ Арго” са мишените на онези лунатици, макар да беше напълно очевидно, че не са от голямо значение за тях.

С Джо трябваше да се обадят, колкото се може по-бързо. Щом стигнеха до повърхността, щяха да могат да използват късовълновото радио за връзка с „ Арго”, който беше на четирийсет и осем километра оттук, в пристанището на Санта Мария.

Помисли си за мъртвите френски учени и се зачуди защо не са били отведени, после си спомни, че явно се бяха съпротивлявали. Предположи, че всички учени ще бъдат изправени пред избор – да се бият или да се предадат. Повечето ще се предадат – останалите ще умрат.

Зачуди се какво ли е станало с Катерина. Надяваше се тя и „наставникът” ѝ от правителството вече да са на летището и да се качват на самолета.

– Дванайсет метра – чу се гласът на Джо.

Кърт отпусна леко лоста. Ако изскочеха на повърхността с пълна скорост, щяха да поемат въздух и може би дори да преобърнат подводницата.

Той я изправи и тогава излезе на повърхността.

– Обади се! – нареди на Джо.

Не беше нужно да му казва. Вече чуваше как Джо натиска превключвателите и жуженето от изпъването на антената.

– „ Арго”, тук е „Баракуда”! – каза Джо. – Моля, обадете се! Имаме спешно съобщение.

Докато чакаха, Кърт спря подводницата. Тя беше проектирана да лети под водата, но не се справяше така добре на повърхността.

– „ Арго”, тук е „Баракуда”!

Отговори им капитан Хейнс, което беше изненадващо, но разбираемо, защото сигурно ги бе чакал цяла нощ.

– Джо, тук е капитанът – чу се гласът на Хейнс. – Слушайте, ние имаме проблеми. Опитваме се да…

Чу се рязко изпращяване и капакът на кокпита внезапно бе покрит с трапчинки и вдлъбнатинки. Вляво от тях приближаваше сянка. Отново нещо изпращя и Кърт осъзна, че това е изстрел. Този път видя как на лявото крило се появява дупка.

Запали двигателя и обърна подводницата надясно. Видя една моторна лодка да се устремява към тях, сякаш се готвеше да ги разцепи на две. Нямаше избор, насочи носа надолу и потънаха. Водата вече нахлуваше през малките дупчици в капака. Лодката мина над тях с рев и изблъска „Баракуда” настрани.

Кърт погледна надясно и видя, че малкото крило, което действаше като рул, е откъснато от корпуса. Усещаше как водата се събира в краката му, малката изящна подводница ставаше все по-тромава.

Дръпна лоста назад и „Баракуда” се изви нагоре, разкъса повърхността и се плъзна по една вълна, преди да се спусне отново.

– Бързо! – каза той на Джо.

– Капитане, чувате ли? – започна Джо.

Виждаше как моторницата обръща в широка дъга. Зад нея имаше още една моторница, която бързаше да се присъедини към схватката. Кърт не знаеше как ще се отърват, но знаеше, че трябва да изпратят съобщението. Чу как Джо натиска микрофона, но нямаше обратна връзка – само статичен шум.

– „ Арго”, тук е „Баракуда”! – не се предаваше Джо. – Учените са мишената! Повтарям, учените са мишената!

Кърт чу изщракване, когато Джо отпусна бутона за предаване. Зачакаха.

– Няма отговор – каза Джо.

Кърт извърна глава, за да му нареди да опита отново, но видя опашката на „Баракуда”. Високочестотната антена беше съсипана. Изглеждаше като сдъвкана от пропелера на моторницата.

– Не улавям нищо – каза Джо.

Моторниците отново летяха към тях една до друга. „Баракуда” нямаше как да им избяга, единственото друго радио на борда беше подводният трансмитер, който имаше максимален обхват от километър и половина.

– Запълни дупките с алуминиевата лепенка – нареди Кърт. Докато той обръщаше подводницата, за да избегне приближаващите лодки и натискаше дросела до дупка, Джо тършуваше около мястото си.

След миг намери лепенката в едно малко отделение и започна да къса малки ленти от ролката, за да запечата дупките в капака, отворени от куршумите.

– Идват – каза Кърт.

– Нали знаеш, че това няма да издържи в дълбокото – напомни Джо.

– Ще се опитам да остана близо до повърхността.

Чуваше как Джо къса парчета от лентата, чуваше и рева на приближаващите лодки и приглушения пукот на пушка. Този път струята сачми не улучи и отвори пенеста дупка във водата до тях.

– Спускай се! – извика Джо.

Кърт обърна носа надолу. Водата се завихри около капака на кабината и Баракуда се гмурна под вълните, като отново се изправи на три метра дълбочина. Все още се процеждаше доста вода, но поне не шуртеше като преди. Джо продължаваше да слага лепенки.

Щом приключи, той грабна нещо, което приличаше на тубичка с паста за зъби, но всъщност беше епоксиден втвърдител. Амонячни пари изпълниха кабината, когато Джо размаза втвърдителя по лепенките. Втвърдителят щеше да реагира с гумата в лепенката и щеше да втвърди кръпките за по-малко от минута.

На два и половина метра под повърхността, Кърт видя как едната лодка премина над тях, следвана от другата. Веднага обърна наляво, подводницата като че ли предпочиташе тази посока след нанесените ѝ щети.

– Виждаш ли още дупки? – попита Джо.

Кърт се огледа. Кръпките и размазаната гума изглеждаха така, сякаш някой бе надраскал кабината с графити. От миризмата главата му бучеше, а очите му смъдяха. Но поне водата вече не шуртеше. Когато кръпките се втвърдяха, тя щеше да спре напълно.

– Браво, Джо!

– Е, не се получи много естестично – отвърна Джо. – Но пък не е предвидено за кърпене на подводница под вражески обстрел.

– На мен ми прилича на произведение на изкуството – каза Кърт, като се опитваше да види нещо през цапаницата и да разбере къде са моторниците. Беше сигурен, че пак приближават.

– В следващия си живот ще работя в монтажен екип на НАСКАР.

– Нека се опитаме да удължим малко настоящия си живот – каза Кърт. – Можеш ли да измислиш начин да се свържем с „ Арго”?

Възцари се тишина. И двамата мислеха усилено. Кърт определено не можа да измисли нищо.

– Можем да им пратим мейл – обяви Джо.

– Мейл ли?

– Е, не точно, но можем да им изпратим съобщение по информационната връзка. То отива до сателит и после се връща обратно. Щом някой види, че телеметричното оборудване се включва, ще го получат.

Кърт се зачуди дали е възможно е това. Представи си как екраните на телеметрията се включват, но няма кой да ги види. Определено нямаше причина да ги наблюдават точно сега.

– Нещо друго?

– Или това, или можем да поплуваме до Санта Мария и да използваме семафори – каза Джо.

– Точно това си мислех. Включвай телеметрията и кажи когато си готов.

– Ще ми трябват трийсет секунди на повърхността, за да хвана сателита.

– Не мисля, че ще имаме толкова много – каза Кърт. И сякаш в потвърждение на думите му той видя как една от лодките идва към тях, този път не бързаше, по-скоро се движеше с тяхната скорост и успоредно на курса им. Втората правеше същото, но от другата страна и по-назад.

Кърт зави силно вляво в посока към подводното гробище. Лодките го последваха.

– Те ни виждат, стари мой приятелю – отбеляза Джо.

– Ние сме като умираща риба, която оставя следа от кръв – каза Кърт, мислеше за мехурчетата, които сигурно излизат от подводницата.

Странен разтърсващ звук стигна до тях и Кърт видя струи във водата над подводницата. Предположи, че преследвачите им стрелят във водата с пушките си. Не беше голяма опасност, но пък бе още един знак колко безнадеждна е ситуацията.

Може би трябваше да слязат по-дълбоко.

Той наклони носа с няколко градуса надолу.

Дълбокомерът показа четири и половина, после пет метра, а после…

Прас!

Едната кръпка се откъсна и в кабината нахлу струя вода.

Джо удари кръпката обратно и започна да я лепи отгоре, а Кърт издигна пак подводницата и я изравни на три метра дълбочина. Промени отново курса, но без полза.

– Те вероятно са с онези слънчеви очила „Мауи Джим” – каза Джо. – Нали се сещаш, дето с тях можеш да видиш риба във водата?

Кърт се чувстваше като риба в буркан. Или пък като кит, който е преследван от две лодки с китоловци. Рано или късно щяха да излязат на повърхността, ако не за да изпратят съобщение, то просто, за да оцелеят.

Въпреки усилията на Джо подводницата бавно поемаше вода, не само от дупките от сачмите в капака, но и от повреди на други места. Отделения, които обикновено бяха непромокаеми, сега се пълнеха с вода.

И, също като китовете, Кърт и Джо бяха изправени пред преследвачи, които бяха по-бързи, по-големи и добре въоръжени. Засега те можеха само да следват подводницата и да ги изчакат да излязат за въздух.

Светлина озари морето отпред и отдясно. Ударна вълна затресе подводницата, макар че Кърт изви силно наляво. След няколко секунди се видя второ просветване – точно пред тях. Кърт видя как водата се разширява, свива се и после се забива в носа на баракудата.

– Гранати – каза той.

По капака на кокпита се появиха пукнатини. Малки, почти невидими линийки се простряха изпод творенията на Джо, когато плексикласът отслабна и започна да поддава.

Последва още една експлозия и Кърт разбра, че не им остава много време.

– Готов ли си със съобщението? – попита той.

– Няма да издържим и десет секунди горе.

– Ще издържим, ако се предадем – каза Кърт, беше осъзнал, че щом Джо натисне „Ентер”, няма да има видим знак, че е изпратено съобщение, и те ще могат да си стоят с вдигнати ръце и с надеждата, че няма да ги убият просто за забавление.

Джо не каза нищо, но Кърт го чу как набира нещо на клавиатурата.

– Готово! – обяви Джо.

Кърт насочи носа към повърхността, надяваше се, че няма да ги отстрелят още щом ги видят. Щом стигна догоре, спря ускорителите.

Баракудата забави веднага и преследващите ги лодки профучаха край нея.

– Сега! – каза Кърт.

Джо натисна „Ентър”, а Кърт отвори капака.

– Хайде! – мърмореше Джо. – Бързичко, пор фавор!

Кърт се изправи, вдигнал ръце в знак, че се предава, а лодките вече завиваха обратно към тях.

Баракудата се клатеше на вълните и моторниците спряха до нея. На осемстотин метра от тях се появи една по-голяма лодка.

– Предаваме се – заяви той.

Двама мъже насочиха пушките си към него.

В задната част на кокпита се чу почти недоловимо писукане и след миг и Джо се изправи.

– Съобщението е изпратено – прошепна той.

Кърт кимна едва забележимо. Каквото и да стане сега, каквато и да беше съдбата им, поне бяха изпратили предупреждението си. Надяваше се само да не са закъснели.

Един от мъжете свали пушката и им хвърли въже. След миг подводницата беше завързана за по-голямата от двете лодки, а Кърт и Джо стояха на борда ѝ, оковани с белезници.

Очевидно враговете им се бяха подготвили добре.

По-голямата лодка бързо и неумолимо приближаваше, беше осемнайсетметрова моторна яхта с конструкция, каквато Кърт не беше виждал, изглеждаше доста по-утилитарна от всичко останало в този клас. Приличаше на военен съд, който иска да мине за обикновена яхта.

Лодката спря до тях, на носа стоеше мъж с униформа, подходяща за джунглата, и се взираше в Кърт. Беше същият, когото бе видял предната нощ и на „Кинджара Мару”. С победоносна усмивка мъжът скочи в лодката, преди яхтата да се е доближила съвсем.

Той тръгна към Кърт и Джо, които бяха съвсем безпомощни в момента, и изглеждаше така, сякаш възнамеряваше да им причини нещо болезнено. Кърт се взираше в него през цялото време, без да мига или да извръща очи.

– Андрас! – процеди той през зъби.

– Да не ти е приятелче? – попита Джо.

Преди Кърт да отговори, мъжът замахна, удари го в лицето и го повали на палубата.

Кърт погледна нагоре, от устата му се стичаше кръв – устната му беше разцепена.

– Извинявай, че попитах – каза Джо.