Портата на дявола

Гамей Траут се опитваше да запази спокойствие, да контролира дишането и емоциите си. До нея Пол продължаваше с безплодните опити да се свърже с „Матадор” по подводния предавател.

– „Матадор”, тук „Групър”. Приемате ли? Нямаше отговор.

– „Матадор”, тук „Групър”…

Това продължаваше от половин час. Какво друго можеше да стори? Единствената им надежда бе от „Матадор” да изпратят дистанционно управлявана подводница и да се опитат да ги изкопаят. Но само в случай че ги открият и ако не бяха под трийсет метра наноси.

Затова Пол продължаваше да опитва.

– „Матадор”, тук е „Групър. „Матадор”, моля отговорете! И всеки път, щом изречеше тези думи, нервите му се опъваха още повече, като при китайско мъчение с капка вода.

От половин час нямаше отговор. Нямаше да има и през следващия половин час, и през следващите сто часа. Или антената се беше откъснала при срутването, или бяха заровени твърде дълбоко, за да може да се излъчи сигнал.

Гамей си пое отново дъх, за да се успокои, и започна да масажира раменете му.

– Те сигурно ни чуват – каза Пол. – Нищо че ние не можем да ги чуем.

Тя кимна, изви се на другата страна и провери колко въздух им остава. Имаха за деветнайсет часа. Деветнайсет часа в очакване на смъртта. Изведнъж тя съвсем осезателно почувства колко тясна е подводницата. Приличаше на ковчег. Гробница.

Обхвана я клаустрофобия – така мощна, че Гамей се разтрепери и съжали, че не е умряла при срутването. Или беше по-добре просто да отвори люка и да остави водата да ги залее. Това беше ирационално, това беше паника, но за нея беше съвсем реална.

– „Матадор”, тук е „Групър”… Приемате ли?

Тя се обгърна с ръце, бореше се със сълзите, които всеки миг щяха да рукнат.

Беше неудобно да седи с наведена глава в тясната подводница, затова легна и затвори очи, като опря лице на студения метален под, като човек, който лежи на плочките в банята след тежка пиянска нощ.

Това малко успокои нервите ѝ, поне докато не отвори очи и не забеляза нещо, което не бе видяла досега: капка вода се стичаше по металната плоскост. Всяка надежда това да е конденз изчезна, когато още една капка бързо я последва, а после и друга…

Кап… кап… кап…

Май не им оставаха деветнайсет часа.

– „Матадор”, тук „Групър”...

Нямаше смисъл да казва на Пол. Той скоро щеше да разбере, и без това не можеше да направи нищо. При 4800 метра налягането отвън бе почти 6800 паунда на квадратен инч. Малката струйка скоро щеше да потече по-бързо, когато водата разкъса металната плоскост и по някое време щеше направо да зашурти към тях – струя леденостудена вода, която щеше да е достатъчно силна, за да пререже човек на две. И тогава всичко щеше да свърши.

Гамей огледа кабината за други течове. Не видя, но нещо привлече погледа ѝ: светлинка от един от малките екрани на виртуалния ѝ визьор.

Тя го грабна. Екраните все още функционираха. Видя метална стена и нанос, плуващ във водата. Частиците се вихреха и улавяха светлината.

– Рапунцел е оцеляла – каза тя тихо.

– Какво е това? – попита Пол.

– Предава. Рапунцел още функционира.

Гамей си сложи визьора и ръкавиците. Отне ѝ миг да се ориентира, но бързо осъзна, че Рапунцел се носи свободно във водата. Тя накара малкия робот да се обърне на 360 градуса. Виждаше се отворът, през който Рапунцел беше влязла в кораба.

– Ще я изкарам оттам.

– Но как така още имаме връзка с нея? – попита Пол.

– Кабелите ѝ са дълги два метра и половина, сигурно стърчат от наноса.

– Това означава, че не сме заровени твърде надълбоко – каза Пол. – Може би ще успее да ни изкопае.

Гамей изведе Рапунцел от кораба, докато Пол наблюдаваше монитора на контролния панел.

– Издигни я, трябва ни изглед отгоре.

Гамей кимна и накара Рапунцел да се издигне. Тя се понесе нагоре, достатъчно, за да се открие добра гледка, но все пак достатъчно близо, за да може светлината от прожекторите ѝ да достига до кораба и морското дъно.

Лавината беше променила всичко. „Кинджара Мару” сега лежеше на една страна като изритана играчка. Носът беше почти заровен в наноса, а дъното около него беше гладко и плоско. Гамей предположи, че лавината е преместила кораба поне на сто ярда.

– Някаква представа къде сме? – попита тя.

– Бяхме се насочили към носа – отвърна Пол. – Нямам представа какво се е случило след свличането.

Гамей поведе Рапунцел към носа на кораба и после над полето от нанос. След десетина минути напред-назад, нито тя, нито Пол успяха да видят и следа от собствената си подводница.

Ситуацията беше доста странна за Гамей. Какво нещо, помисли си тя, да търсиш себе си, без никаква представа къде може да си.

След още едно преминаване на Рапунцел тя попита Пол:

– Виждаш ли нещо?

– Не.

Кабелите, които предаваха сигнал на Рапунцел, трябваше да стърчат от дъното, но щяха да се забележат трудно сред наноса.

Като лежеше по гръб, Гамей насочи Рапунцел за още един обход. И тогава до рамото ѝ достигна ледена вода. Тя вдигна визьора за секунда. Под нея се бе образувала малка локва, може би колкото две супени лъжици. Течът се засилваше.

Тя отново сложи визьора на очите си. Трябваше да побърза.

– Може би ако се приближи до дъното… – каза Пол.

Това щеше да увеличи резолюцията, но щеше да стесни обхвата на зрителното поле, както когато търсиш контактната си леща – от седнало положение или коленичил на пода и оглеждаш сантиметър по сантиметър. Гамей не мислеше, че имат много време.

– Ще я вдигна по-високо – каза тя.

– Но и сега едва виждаме.

– Изпусни малко от въздуха – каза Гамей. Пол не отговори веднага.

– Не, не знам. Дори и от „Матадор” да не ни чуват, сигурно знаят, че сме в беда. Ще изпратят подводен апарат съвсем скоро.

– Това ще ни помогне – каза тя.

Той още се колебаеше.

– Дори да изпратят апарат, ще трябва да разберат къде сме – отбеляза Гамей.

– Добре де – съгласи се той накрая, вероятно в отговор на отчаянието в гласа ѝ, а и защото осъзна, че е права.

– Отведи Рапунцел на нужната дълбочина – добави той. – Кажи ми кога и ще отворя цилиндъра, който вече използвахме. Почти е празен.

Гамей поведе Рапунцел обратно над носа на потъналия кораб и я остави да се издигне до възможно най-голяма височина, без да изгуби видимост. Това им даваше максимален обхват.

– Готова – каза тя.

Пол завъртя лоста и го заключи. С другата си ръка посегна и натисна ключа на аварийната клапа. Чу се свистене на въздух по тръбите, после звукът от излизането на мехурчетата и накрая кипенето на завихрената вода. Това продължи около петнайсет секунди и бавно утихна. Последвалата тишина беше зловеща.

– Виждаш ли нещо? – попита Пол.

Гамей водеше Рапунцел напред, обръщаше главата ѝ наляво-надясно, търсеше нещо като струйка мехурчета, които да уловят светлината. Би трябвало да лесно да ги видят, но не успяха.

– Трябва да е някъде тук.

– Не виждам нищо – каза Пол.

– Отвори друга бутилка – каза тя. Той поклати глава.

– Две бутилки са една четвърт от всичкия ни въздух.

– Това няма да има значение – каза тя.

– Разбира се, че има значение. Погребани сме, ще им трябва известно време да ни изкопаят. Не искам да се задушим, докато ни открият.

За първи път тя долови страх в гласа му. Дотук той се бе държал делово, както винаги. Силният, спокоен Пол, когото познаваше. Вероятно бе такъв заради нея. Той бе не по-малко уплашен. Трябваше да му каже истината.

– Там отзад има теч.

Последва тишина, а после:

– Теч ли? Тя кимна.

– Колко голям?

– Все още не много – отвърна тя. – Но няма да ни остави толкова време, че да се тревожим за въздуха.

Той се втренчи в нея за миг и накрая кимна.

– Кажи ми кога.

Тя сложи визьора и поведе Рапунцел обратно към носа на кораба. Този път мина от лявата страна.

– Давай!

Пол завъртя лоста на втория цилиндър, заключи го и изпусна втория резервоар. Пак се чу шумът от излитащия въздух и подводницата се разтресе, а Гамей напрягаше очи, за да види нещо.

Обръщане, взиране, пак обръщане. Нищо. Никъде нищо.

Нов страх пропълзя през нея. Ами ако изобщо не бяха близо до носа? Ами ако лавината беше завъртяла „Кинджара Мару” или пък ги бе отнесла твърде далеч от кораба? Та те можеше да са дори под кораба.

Екраните пред очите ѝ потрепнаха и се разклатиха. За секунда тя се уплаши, че ще изгубят видеовръзка. Но после се стабилизираха, освен една област близо до самия връх на екрана. Нещо там разкривяваше картината.

Гамей се надяваше да не е пукнатина в стъклото, което можеше да е фатално за Рапунцел, както течът скоро щеше да се окаже фатален за тях. Но камерата продължи да предава, а Гамей осъзна, че изкривяването не е пукнатина. То бе причинено от нещо друго – мехурче, което беше хванато от лещите.

Тя върна записа и го забави. Сигурна беше, че покрай Рапунцел минава струя мехурчета. Обърна малкия апарат, за да погледне право надолу. Там, почти точно под робота, се виждаше продълговатата форма на групъра. Не беше заровен, както очакваха, беше паднал с илюминатора надолу в наноса, а върху него бяха струпани метални отломки от кораба.

Пол също го видя.

– Казвал ли съм ти колко обичам жена си? – каза той развълнувано.

– И аз те обичам – отвърна тя, като вече насочваше Рапунцел към тях.

– Рапунцел има ли горелка?

Тя кимна и щом малкия робот ги достигна, тя включи ацетиленовата горелка и започна да разрязва една от металните греди, паднали върху подводницата.

Горелката проряза гредата точно за две минути. Сряза я на две и тя падна с отекващ трясък. Групърът се разтресе, когато бе освободен от тежестта.

Мислеха, че малката подводница ще заплава свободно, но нещо все още я задържаше.

– Виждаш ли кабелите близо до опашката? – попита Пол.

– Оплели сме се в тях.

Гамей ги видя, завъртя Рапунцел отново и насочи горелката. Тази част от отломките беше по-лека, но по-трудоемка. Когато горелката проряза един от стоманените кабели, се наложи Рапунцел да ги издърпа, за да не се оплете подводницата отново в тях.

Щом и последното парче кабел беше извлечено настрани, групърът се завъртя и започна да се издига. Плъзна се през останалите хлабави отломки и пое нагоре.

Вътре всичко това звучеше сякаш метални контейнери за боклук се удрят един в друг посред нощ. Но щом и последният трясък отзвуча и парчетата кабел се плъзнаха от тях със стържене, те бяха свободни.

– Издигаме се! – каза Пол.

Гамей включи Рапунцел на автоматично изплуване и вдигна визьора на главата си.

Беше красиво да види как по илюминатора се плъзга единствено вода, а не пясък и наноси. Беше опияняващо да чувства вертикалното ускорение.

Тя си пое дълбоко дъх, отпусна се за секунда и после чу трясък, сякаш парче стъкло бе счупено на две. Обърна глава.

Струйката вода, която едва си проправяше път, се беше превърнала в мощна струя.