Проектът

Пролог

Томас Декър се намираше на час и половина път от колибата си, когато Шептящия го накара да застине на място.

— Декър — прозвуча в съзнанието му, — този път наистина те хванах натясно! Няма къде да ми избягаш.

Декър се обърна и свърна от пътеката, утъпкана от дивеча. Вдигна пушка, готов за стрелба при първия сигнал за опасност.

Нищо не се виждаше, нито потрепваше. Пътеката бе обрасла с буйна растителност. Зеленината тънеше в неподвижност. Не се долавяше дори слаб полъх на вятъра, нито пърхане от крила на птица. Наоколо не се виждаше жива душа. Всичко бе замряло, сякаш пейзажът навеки бе омагьосан.

— Декър!

Викът прозвуча в съзнанието му, въпреки че наоколо не се разнесе никакъв звук. Звуците ехтяха единствено в мозъка му и при срещите си с Шептящия той никога не бе в състояние да реши дали наистина съзнанието му долавя всичко това, или просто халюцинира. Имаше усещането, че разчита думите с онази зона от мозъка си, в предната част на главата, точно над очите.

— Не и този път, Шептящи — отговори Декър, като се обърна към него точно по начина, по който той самият влизаше в контакт, без да произнася нито звук, пораждайки думите в съзнанието си. Бе сигурен, че Шептящия е в състояние да ги прочете. — Днес не ми е до игри с теб. Дотук беше. Никакви шегички повече.

— Пиленце, пиленце, пиленце! — заповтаря Шептящия.

— По дяволите с тази пилешка история! Излез, покажи се и провери дали съм пиленце. Приключих с теб, Шептящи. Каквото било дотук — било!

— Ти си пиленце — подхвана отново Шептящия. — Миналия път ме държеше на мушката, ала не натисна спусъка. Пилето Декър. Пиленцето…

— За какво ми е да те убивам, Шептящи? Нямам никакво желание за това. Ала, Бог ми е свидетел, че ако го сторя, ще е само за да се отърва от теб.

— Ако аз не те изпреваря.

— Имал си възможност да ме ликвидираш. Безброй пъти. Така че, нека престанем с това лазене по нервите. Омръзнаха ми нелепите ти шеги. Знам, че не искаш да ме убиваш, както и аз не желая да убивам теб. Ти просто искаш да продължим да си играем. Но на мен ми писна от глупавите ти игри. Гладен съм, уморен съм и искам да се прибера у дома. Нямам никакво намерение да играя с теб на криеница и да те преследвам из гората.

Вече се бе ориентирал къде се намира Шептящия и се извърна към мястото, където той се криеше в храсталака.

— Този път имаш късмет — рече Шептящия. — Намери много скъпоценни камъни. Може би дори диаманти.

— Дяволски добре знаеш, че не съм намерил нищо. Беше с мен. Наблюдаваше ме през цялото време. Усещах те.

— Работиш къртовски — рече Шептящия — и заслужаваш от време на време да намираш диаманти.

— Не търся диаманти.

— Какво правиш с онова, което намираш?

— Шептящи, защо ми задаваш всички тези въпроси? Знаеш какво правя с тях.

— Даваш ги на капитана на кораба, за да ги продава в Гътшот. Той те обира безмилостно. Продава ги на три пъти по-висока цена от онази, която ти казва, че получава.

— Отдавна подозирам, че го прави — отвърна Декър. — И какво от това, по дяволите! Той се нуждае от пари повече от мен. Събира всеки цент, за да купи онова място при Апъл Блосъм. Защо проявяваш такъв интерес, Шептящи?

— Нали няма да му продадеш всичко?

— Точно така. Ще задържа по-добрите образци.

— Бих могъл да използвам някои от по-добрите ти образци.

— Ти ли, Шептящи? Какво пък ще правиш ти с тях?

— Ще ги моделирам, ще ги извая, ще ги преобразя…

— Да не си ваятел, Шептящи?

— Любител ваятел, Декър. Това е просто моето хоби.

Вече знаеше със сигурност местоположението на Шептящия. Ако направеше и най-малкото движение, Декър щеше да го ликвидира. Шептящия нямаше да си губи времето в празни приказки за скъпоценни камъни и ваятелство. Това беше просто разговор, с който целеше да го извади от равновесие.

В края на краищата трябва да сложа край на всичко това, рече си Декър. Вече месеци откакто този невидим гном му досаждаше, следеше го, наблюдаваше го, подиграваше му се, заплашваше го, принуждаваше го да участва в игричките му, като го правеше на глупак.

— Бих могъл да ти покажа едно местенце в потока, недалеч оттук — каза Шептящия. — Там е пълно със скъпоценни камъни. Искам единствено един от тях за себе си — огромно парче нефрит. Извади ми нефрита и можеш да вземеш всичко останало.

— Извади си го сам. Щом знаеш къде е, иди и си го вземи.

— Не мога — въздъхна Шептящия. — Нямам ръце, които да протегна, длани, в които да го стисна, нито сила да го вдигна. Ти трябва да го сториш заради мен. Нищо не би ти коствало в края на краищата. Нали сме приятели? Колко игри сме изиграли заедно. Можем да минем за стари приятели. Откога се познаваме.

— Веднъж да ми паднеш в ръцете — промърмори Декър. — Само да те хвана на мушката…

— Онова, което бе взел на мушката — рече Шептящия, — не бях аз. Беше сянка, която създадох, за да помислиш, че съм аз. Когато видя тази сянка, ала не стреля, разбрах, че си ми приятел.

— Приятел или не — заяви Декър, — или някаква си там сянка, следващия път ще натисна спусъка.

— Наистина можем да бъдем приятели — рече Шептящия. — Сякаш сме прекарали детството си заедно. Лудувахме и играхме. Опознахме се. Сега, когато назря моментът…

— Назрял?!

— Да, Декър, назря моментът да станем приятели. Спираме с игрите. Те бяха просто част от обреда. Може би беше глупаво от моя страна да ти досаждам, но в това се състоеше обредът за посвещаване в приятелство.

— Обред ли? Да не си си изгубил ума, Шептящи?

— Обред, за който не подозираше, ала в който все пак бе участник. Невинаги с охота, невинаги с настроение. Често ругаеше, гневеше се и желаеше смъртта ми, но се включваше в играта. Сега, след като всичко приключи, можем да си вървим у дома.

— Само през трупа ми! Няма да ти позволя да се намъкнеш в колибата ми.

— Няма да те притеснявам, бъди спокоен. Заемам съвсем малко място. Ще се свра в някой ъгъл. Дори няма да ме забелязваш. Толкова съм копнял за приятел! Трябваше да го търся прекалено дълго. Някой, който да ме разбира…

— Шептящи — прекъсна го Декър, — губиш си времето. Каквото и да целиш, по дяволите, просто си губиш времето.

— Можем да си бъдем полезни един на друг. Ще ти посочвам залежите на скъпоценни камъни, ще си говорим през самотните нощи, ще седим заедно при огъня. Има толкова много неразказани истории. А ти, може би, ще си в състояние да ми помогнеш с Ватикана.

— С Ватикана?! В името на Христа, какво общо имаш ти с Ватикана?