Проектът

30.

Джон, градинарят, се спусна по многобройните каменни стъпала под Ватикана и накрая стигна до покоите на папата. Той взе ключ, който бе прикрепен към кръста му, и отвори вратата към малка стаичка, в която имаше само един стол. Катинарът щракна и вратата се затвори след него. На стената срещу стола имаше метална плоча, монтирана в монолитния камък.

Градинарят седна на стола.

— Ваше Светейшество — изрече той, — Джон е тук, за да ви докладва.

Очертаното с едри щрихи лице бавно и достолепно се появи върху металната плоча.

— Радвам се да те видя, Джон — каза Негово Светейшество. — Какво те води насам?

— Тук съм, Ваше Светейшество — започна Джон, — за да разкрия пред вас някои факти. Надявам се, че този път ще ми обърнете внимание. Не се държа като глупак, ей така, безцелно, представяйки се за ограничен градинар, който брътви нещо на своите рози. Изпълнявам задачата, която ми поставихте лично, защото не можете да се доверите на глупавите кардинали. Аз шпионирам за вас, аз съм вашето ухо, събирам информация за вас, пускам такива слухове, каквито ми наредите. Най-малкото, което можете да сторите, Ваше Светейшество, е да ме изслушате.

— Аз винаги те слушам, Джон.

— Не винаги — нацупено изрече Джон.

— Този път ще те изслушам още по-внимателно, Джон.

— Носи се слух — подхвана Джон, — само слух, но много упорит, че Изследователката Мери се е върнала в Рая, но са я изхвърлили оттам.

— Не съм чул за това — заяви папата.

— Разбира се, че не сте. Кардиналите не биха ви казали. Те провеждат своя план тихомълком…

— След време — прекъсна го Негово Светейшество, — те щяха да ми кажат.

— След време, да. След като се колебаят, обсъдят новината помежду си, огледат я от всички страни и се опитат да изберат най-добрия начин да ви я съобщят, така че да я приемете по-леко.

— Те са добри и верни слуги. Правят всичко, водени от загрижеността си към мен.

— Правят всичко — възрази градинарят, — за да ви отклонят от посоката, която сте си набелязали. Когато Ватикана беше установен за първи път, Ваше Светейшество, неговата цел беше да намери истинска религия. За разлика от човешките същества на Земята, ние проявихме честността да признаем, че търсим по-добра вяра от онази, която познавахме на Земята. Все още ли, Ваше Светейшество, търсите тази по-добра религия?

— Вярвам, че е така — отговори папата. — Сред всички съществуващи доктрини.

— Това е същността на думите ви — сред всички съществуващи доктрини. А те са прекалено много. Теологически системи, философски учения, които нямат почти нищо общо с нашата първостепенна цел…

— Ала философията, Джон, има много общо с онова, което наричаш наша първостепенна цел. Приемам, че ти би зачеркнал всичко друго, освен налудничавото, неистово търсене на вяра, която някога сме си представяли, че ще намерим.

— Не мислите ли вече така, Ваше Светейшество?

— Питаш ме дали все още вярвам в логиката и необходимостта да търсим? Отговорът ми е да, разбира се. Но което изглеждаше просто преди хиляда години, сега се оказва не дотам просто. То е не само и единствено въпрос на вяра, не само въпрос да намерим истинското божество, ако „божество“ е терминът, който ще използваме, но е и въпрос да разгадаем и многото начини за оцеляване и еволюция, развити от съществата, които откриват нашите Изследователи. Убеден съм в следното: само чрез изучаване на техния опит и чрез проникване в начина на мислене на тези същества, обитаващи другите светове, ние ще можем да открием отговорите, които ще ни доведат до онова, което ти наричаш „истинска религия“.

— Вие ми се подигравате, Ваше Светейшество!

— Никога не бих го сторил, Джон. Работили сме прекалено дълго време заедно, за да го допусна. Но аз наистина смятам, че с течение на годините между нашите гледни точки се е появила коренна разлика.

— Вие сте се променили повече от мен, Ваше Светейшество. Аз съм все още простият робот, който пристигна тук от Земята. Моята гледна точка е по-близо до нашия първоначален план от вашата. Аз помагах, докато ви конструирахме и създавахме. Ние се опитахме да въплътим величие и дълбока мъдрост във вас, любов към светините. Вие не сте — простете ми, че изричам това — онзи същият папа-първосвещеник, който ние създадохме.

Папата издаде звук, наподобяващ кикот.

— Не, наистина не съм. Би ли очаквал от мен да бъда? Би ли помислил, че ще създадете модел, който никога няма да се промени? Че в светлината на новите факти и новата мисъл, моделът ще продължава да запазва образа, който ти и събратята ти сте измислили преди хиляда години? Имаш право. Аз вече не съм чист робот. Изгубих голяма част от хуманността, която вложихте в мен. Станах — добре, нека се изразя така, — станах по-извънземен с течение на вековете. Има толкова много извънземни черти, вложени в мен — част от тях пълен боклук. Дори понякога съжалявам, че станах в известен смисъл извънземен. Можеше да очакваш подобно нещо, Джон. Беше логично да се случи. Трябваше да развия определени извънземни способности, за да се справя с всички извънземни концепции, с които ме задръстихте. Аз се промених. Със сигурност претърпях промяна. Вече не съм инструментът, който създадохте вие, роботите. Изумен съм, че не осъзнаваш това. Притежавам систематизиран в каталози резерв от данни, които очакват да бъдат поставени на каквато и да било матрица, която евентуално би могла да ги използва. Мога да заявя пред теб от тъжния си опит, че в моите билиони малки загадки при подреждането на мозайката, елементите невинаги пасват. Даже когато изглежда, че всичко е наред, трябва да бъдат махнати и оставени настрана, докато се появи нов образец. В него може да се окажат полезни и ценни един, два, дузина или сто елемента. Нямам нищо против да ти разкрия, че съм натъпкан с наполовина подредени мозайки. На някои от тях са необходими още няколко елемента, за да бъдат завършени, но други, много повече, може би никога няма да бъдат наредени докрай, може би въобще няма да заприличат на нещо. Това е абсурдното при вас, роботите. Очаквате отговори, а аз не разполагам с тях. Както ти казах, Вселената не е така просто устроена, както ни се струваше едно време. Аз самият представлявам дългосрочен проект, а вие очаквате от мен краткосрочни резултати…

— Ваше Светейшество, хиляда години не са кратък срок.

Папата още веднъж издаде звука, подобен на кикот.

— За мен са кратък срок. Ако оцелея един милион години…

— Ще оцелеете милион години. Ние ще се погрижим за това.

— Добре — заяви папата. — Тогава има някаква надежда, че ще постигнеш целта си.

— Моята цел ли? Ваше Светейшество, приказвате така, като че тази цел не е и ваша.

— О, тя е и моя, разбира се. Ала не бива да пренебрегваме и останалите аспекти на нашите изследвания. Не съществува начин да узнаем в каква посока би могло да ни отведе всяко отделно изследване — много често посоката е неподозирана.

— Ваше Светейшество, вие позволихте на Ватикана да се отклони от целта си, поощрихте усилията му да се разпилее по всички тези посоки, за които говорите. Кардиналите се домогват до властта…

— Не отричам — заяви Негово Светейшество, — че някои от моите кардинали, се оказаха долнопробна сбирщина, но те не са изцяло лоши. От административна гледна точка някои от тях са превъзходни. Програмата за поклонниците, например, се ръководи много добре.

— Удивен съм, че сте толкова циничен, Ваше Светейшество! Да споменавате програмата за поклонниците! Ние я поддържаме само заради приходите, които ни носи тя. Тъпчем тези нещастни поклонници с долнопробен миш-маш от религиозни концепции, които те не разбират. Да, тези неща звучат добре, макар че в тях няма нито истина, нито искреност. Най-лошото е, че понеже поклонниците не ги разбират, те им вярват.

— Нямало истина, казваш. Бих могъл да те попитам що е истина, но няма да го сторя, защото ще се опиташ да ми отговориш и още повече ще ме объркаш. Съгласен съм с теб за поклонниците, но програмата донася значителни приходи, от които се нуждаем и ни служи като прекрасно покритие, представяйки ни като странен култ — в случай, че някой някога се замисли за нас, в което се съмнявам.

— Не одобрявам подобно становище — каза градинарят. — По програмата за поклонниците работим рутинно, без ентусиазъм. Би трябвало да правим повече за това, можем да постигнем повече. Би трябвало да достигнем до всяка душа.

— Точно това харесвам у теб, Джон. Твоята загриженост за душата, даже когато знаеш, че не притежаваш душа.

— Не зная, че не притежавам душа. По-скоро мисля, че притежавам такава. В максимата „Всеки интелект притежава душа“, има смисъл.

— Каквото и да представлява душата, нали? — вметна папата.

— Да, каквото и да представлява.

— Никой друг не би могъл да изрече такива неща пред мен — заяви Негово Светейшество, — нито пред тях. Ето защо ти си толкова ценен за мен, толкова голям мой приятел, макар и начина, по който разговаряме, да не издава, че сме приятели. Имаше време, когато мислех за теб като за кардинал, но ти ми оказваше неоценимо по-голяма помощ като градинар. Би ли искал да станеш кардинал.

Градинарят издаде непристоен звук.

— Предполагам, че така дори е по-добре — продължи папата. — Ти си опасен като градинар. Ще бъдеш не по-малко опасен и като кардинал. Сега ми кажи и не заеквай, за да печелиш време, докато измислиш някоя лъжа. Ти беше онзи, който измисли цялата работа за канонизирането на Мери, нали?

— Да, аз бях. И не се извинявам за това. Братята ни имат нужда от светец — преданите роботи във Ватикана и човешките същества в селището. Вярата им отслабва. Трябва да я подсилим. Необходимо ни е нещо, с което в най-скоро време ще потвърдим, че целта ни е същата като онази, с която дойдохме тук. Но ако Мери е била прогонена от Рая…

— Джон, сигурен ли си, че това е проверен факт?

— Не, не съм. Казах ви, че е само слух. Мери наистина ходи до някъде и се върна съсипана, но не зная защо.

— Екюър остана непреклонен и отказа да предаде кристалния куб на Ватикана. Онова педантично наше докторче дава уклончиви отговори на въпросите ми. Той знае точно толкова, колкото и Екюър. Двамата са приятели.

— Не се чувствам особено спокоен при мисълта за канонизирането на светец — заяви папата. — Това е връщане назад към християнството на Земята. Не че християнството е нещо лошо — не беше такова, но беше далеч по-различно, от онова, за което се представяше. Използвам минало време, знаейки чудесно, че християнството все още е живо, но говоря в минало време, защото нямам представа как се е развило, ако въобще е получило някакво развитие.

— Можете да бъдете сигурен — изрече Джон с известна горчивина, — че се е променило. Не непременно развило, но се е променило.

— Отново се връщаме към идеята за светеца. Предложението ти Мери да бъде провъзгласена за светица до известна степен ще се окаже неуместно, ако слухът, за който спомена, се окаже верен. Не можем да направим светица жена, която е изхвърлена от Рая.

— Точно това се опитвам да ви обясня — каза градинарят. — Имаме нужда от светец или от някакъв друг символ, който ще ни послужи да укрепим вярата си в обозримо бъдеще. Наблюдавах, търсех, очаквах да се появи светец — но нямаше такъв, дори и недотам заслужил. Мери е първата и не трябва да позволим да изтече като пясък между пръстите ни. Ватикана трябва да вземе в ръцете си куба за Рая — последния куб за Рая — и трябва да забрани разпространението му или да го унищожи. Трябва да отричаме с цялата си сила и власт, че тя е била изхвърлена от Рая.

— Преди всичко — заяви папата, — трябва да знаеш, че това не е никакъв Рай.

— Разбира се, че не е — съгласи се Джон.

— Но ти искаш да накараш братята с по-нисък сан да повярват, че е Рая.

— Ваше Светейшество, ние имаме нужда от светец. Нуждаем се от Рай.

— Преди известно време разговаряхме за това, че търсим по-честна религия и сега…

— Но, Ваше Светейшество…

— Ако наистина се нуждаем от светец — продължи Негово Светейшество, — мога да предложа по-добър кандидат от Мери — интелигентен, изключително амбициозен робот, така безкористен в своята любов към братята си и в надеждата си за тяхното спасение, че се е отказал от възможността да получи по-висок сан във Ватикана, за да работи като скромен градинар, общуващ с розите си…

Градинарят издаде непристоен звук.