Проектът

41.

През целия си живот никога не беше изпитвала такова унижение, помисли си Джил, нито такъв гняв. Какво ставаше с тези хора? Какво бе прихванало тази глупачка, медицинската сестра, да приказва такива неща.

Джил затръшна вратата след себе си и прекоси стаята. Седна на канапето пред камината, ала не издържа. Стана и започна да крачи напред-назад.

Чудото не беше извършено от Мери, независимо от думите на лъжливата сестра. Ако въобще можеше да се говори за чудо, то бе дело на Джейсън — и не беше никакво чудо. Ако можеше да го проучи, вероятно щеше да намери напълно разумно обяснение за него. Най-отвратителното беше, че не можеше да стори това. Ако някой трябваше да й каже нещо сега, това беше Джейсън, ала Джил бе сигурна, че той нямаше да произнесе нито дума. А тя дори не можеше да опита да обори онова, което онези глупци крещяха на улицата.

Джил престана да крачи, върна се до канапето, взря се в леко потрепващите пламъци в камината, които се приплъзваха по вече догорелите цепеници. След време, помисли си тя, щеше да й се наложи да излезе лице в лице с тази тълпа, макар че всичките й инстинкти биха въстанали срещу такава постъпка. Искаше само да остане сгушена тук и да ближе раните, които бе получила след публично преживяното унижение. Ала тя знаеше, че след време щеше да изправи пред тях. Ватикана не можеше да я победи, никой досега не я бе побеждавал. Джил Робъртс се бе преборвала с по-страшни неща от това. Нищо не бе успявало да я сломи, нямаше да успеят нито отвратителните роботи, нито изгубилите разума си човешки същества долу.

И още нещо — не могат да я изхвърлят от Ватикана, никога не биха могли! Стоеше здраво на краката си и през ум не й минаваше да си тръгне. Което беше, напомни си тя, коренно различно становище от онова, с което бе пристигнала тук. Тогава беше почувствала отвращение и разочарование, беше вбесена от дребнавата, хитра игра на кардиналите — те се опитваха да я обезкуражат да не идва тук, като не отговаряха на писмата й. Когато въпреки чувствата, които изпитваше, тя дойде, отказаха да й сътрудничат. Оттогава приоритетите и перспективите й се промениха. Беше й необходимо време да осъзнае важността на Ватикана — не само за роботите, но и за човешките същества, при това не само за хората тук, в Края на Нищото, но и на всички хора навсякъде из Галактиката. Тук бе открила такова величие на мисълта, че вече не можеше да му обърне гръб. По някакъв начин тя се бе превърнала в част от него и искаше да остане такава, заедно с Джейсън, който също бе станал част от планетата. Във всеки случай, каза си тя, нямаше да си тръгне дори и да искаше, защото Джейсън беше щастлив тук и в тази странна общност бе открил такъв живот, който му подхождаше. Джил не можеше да се раздели с него, не можеше да си наложи да го стори. Особено след онова, което се бе случило предната нощ — пръстите му я бяха докоснали и премахнали грозния тумор от бузата й. Обезобразената й страна наистина я караше да се срамува, призна тя пред себе си, колкото и да се опитваше да го отрече. Отнасяше се към физическия си недостатък с неприсъща за жените откритост, парадираше с него, защото не можеше да го скрие, излагайки го на показ пред целия свят.

Ала не само Джейсън я задържаше тук. Другият фактор беше старият кардинал, Инок, който я посещаваше всеки ден. Разполагаше се на стола до писалището й и разговаряха цели часове, като че тя беше просто друг робот, или пък той — човешко същество. В много отношения той приличаше на стар идиот-бърборко — просто се държеше така. Но иначе беше мил. Никога не бе и помисляла, че робот може да притежава това качество, ала Инок беше много по-мил и внимателен, отколкото го изискваше положението му. В началото се обръщаше към него с неизменното „Ваше Преосвещенство“, педантично придържайки се към изискванията на протокола във Ватикана, ала напоследък често забравяше да прави това и бъбреше с него, сякаш бяха две глупави съученички. Той нямаше нищо против. Може би за него беше забавление да разговаря с някого, който задълго забравяше, че той заема висок пост във Ватикана.

Джейсън й беше разказал за света на уравненията и сега тя отново осъзна, че си задава въпроса какъв всъщност беше той. Беше й го описал възможно най-пълно, опитвайки се да й разкаже в подробности за онова, което бе видял и преживял. Ала изглеждаше, че нито светът, нито преживяванията в него можеха да бъдат описани. Преживяното беше така огромно, че човешкият разум вероятно не можеше да го обеме, нито да намери думи да го опише достатъчно образно на друго човешко същество.

— Не мога да ти кажа, Джил — повтаряше Джейсън. — Не мога да ти опиша всичко, там има такива неща, които не можем да изразим с думи.

Виковете и крясъците на улицата продължаваха. Нима я преследваха, зачуди се тя. Нима желаеха отново да видят дали доказателството за великото чудо не бе изчезнало? Какви глупци, помисли си тя, какви глупци!

— Има някои неща, за които просто не съществуват думи.

Толкова древна култура, така независима, функционираща на основата на строго логична система, която така изпреварва човешкото знание и възможности, както атомните реакции дялането на камъни с примитивни сечива. Редица кубове, разположили се сред огромна, зелена равнина, които управляват символи и диаграми. Дали играеха някаква игра с много сложни правила, или решаваха задачи? А може би символите и диаграмите бяха видимата проява на извънземна мисъл, може би група философи, увлечени в диспут, спореха за някакви поразяващи със своята точност хипотези, или просто прекарваха приятно свободното си време, а може би участваха в дългия, бавен процес на формулиране на нови универсални истини. Възможно ли беше съществата-уравнения преди много години да са проникнали до края на пространството и времето и сега, оттеглили се на мястото, откъдето са тръгнали, да са се заловили да систематизират и оценят всичко, което са видели и преживели?

Какво ли изумление, помисли си тя, са изпитали, когато са били посетени от Джейсън, нахлул по толкова безцеремонен начин в техния свят — форма на живот, подобна на онези, които сигурно са виждали някога по-рано, а сега са забравили, или може би форма, каквато въобще не са срещали. Нищо чудно, че са се държали по такъв начин — нищо чудно, че са полудели от проблясване, от бягащи символи и танцуващи диаграми, нищо чудно, че са построили къща, за да скрият Джейсън от очите си. И все пак те му бяха дали подарък, както човек постъпва с гост, посетил дома му.

Джил се отпусна на канапето и се опита да се успокои и да събере сили. Точно тогава съзря проблясване в един от ъглите на потъналата в сенки стая. Започват да ми се привиждат разни неща, каза си тя.

Вече виждаше не само блясък, а кълбо от блестящ прах с неясни очертания, мъничка искряща сфера.

— Шептящи? — повика го тя, инстинктивно обръщайки се към блясъка, точно както й го бе описал Джейсън.

— Виждаш ли ме, Джил?

— Виждам те, Шептящи.

— А чуваш ли ме?

— Да, чувам те.

Беше вцепенена от изумление. Мислеше си, че това е невъзможно. Джейсън никога не й бе намеквал, че Шептящия може да дойде при нея, а дори да й бе подсказал, никога не бе споменавал, че тя би могла да го вижда и да разговаря с него.

— Джейсън каза да не те намесвам — рече Шептящия. — Разкрих му, че мога да разговарям с теб, но той ми каза да те оставя на мира. Ала Джил, аз не мога да те оставя встрани от всичко, което става. Затова дойдох при теб.

— Всичко е наред — успокои го тя.

— Ти можеш да виждаш различно от Джейсън. Може би по-добре от него.

— Какво да виждам по-добре?

— Хората-уравнения.

— Не! — възкликна Джил. — О, не!

— Защо? Ще се изплашиш ли?

— Да, ще се уплаша. Те са ужасни същества.

— Ти им дължиш красивото си лице.

— Да, дължа им го.

— Джейсън се върна с лечителска дарба от техния свят. Те и на теб ще направят подарък. Те искат да раздадат много неща.

— Защо пък ще ги дават на нас?

— Не зная — отвърна Шептящия. — С Джейсън проникнах доста на дълбоко, ала това се оказа недостатъчно.

— Джейсън не ми е разказвал подробности.

— Той не бе в състояние да сподели всичко с мен. Не можеше да осъзнае чудесата, които аз откривах. Нито пък аз успявах да разбирам всичко, на което се натъкваш той. Нашите умове са много различни.

— Ами аз? Аз едва ли бих разбрала нещо повече.

— Ти би го видяла по друг начин. Джейсън е видял онова, което ти не би могла, а ти ще видиш онова, което Джейсън е пропуснал.

— Шептящи, аз не бих могла да отида в света на уравненията. Не съм гледала куба.

— Аз вече съм бил там — напомни й Шептящия. — И това е достатъчно. Запомних пътя. Мога отново да стигна и сам.

— Не зная, Шептящи. Не мога!

— Няма нужда да се боиш. Джейсън и аз се върнахме. Не ни заплашва никаква опасност.

— Откъде знаеш, че не е имало никаква опасност? Може би вие двамата просто сте имали късмет.

— Важно е, Джил.

— Ще трябва да помисля за това.

— Джейсън каза да не те замесвам в тази работа. Помоли ме да не ти досаждам. Но аз вече го сторих.

— Казах ти, че всичко е наред.

— Няма повече да настоявам. Ако кажеш „не“, значи не.

Не мога, каза си Джил. Ще се вкаменя от ужас. При това нямаше никаква нужда да го прави. Джейсън вече бе ходил там. Не е нужно и тя да отива. И все пак…

— Никога през живота си — обърна се тя към Шептящия, — не съм отстъпвала пред някоя задача. Не се уплаших и от Края на Нищото. Винаги, когато е трябвало да отида някъде, съм го правила.

Истината е такава, помисли си тя. Като добра репортерка, тя винаги бе заминавала по назначение, дори дрехите й да трепереха от страх на гърба дали това, което предприема, ще я изведе на добър край. Ала отиваше. Стискаше зъби и заминаваше. Понякога се оказваше много трудно, но Джил винаги се връщаше, а бележникът й бе изписан с набързо нахвърляни думи, с множество проявени филми, с виещи от изтощение нерви и ум, пълен с идеи.

— Добре — каза тя. — Ще отида. Можеш ли да ме заведеш, Шептящи? Дори и да не съм гледала куба?

— Първо ще трябва да проникна в ума ти. Ние трябва да бъдем едно цяло.

Джил се поколеба и настръхна при мисълта, че друго същество ще проникне в ума й — особено такова, каквото не познаваше и което не приличаше на никое друго, което бе виждала по-рано.

И все пак това странно създание, този Шептящ, е прониквал в ума на Джейсън. „Не можех да повярвам, че е там — беше й казал Джейсън. — И въпреки това бях сигурен, че е в мен. Понякога слабо долавях присъствието му, но в действителност не го усещах. Като някакво допълнително измерение на собственото ми същество, което почти не чувствах. Просто като някаква засилена виталност, като дълбокото усещане, че знаеш нещо добре.“

— Хайде — подкани тя Шептящия и двамата се пренесоха в света на уравненията.

Нямаше време да се подготви, нито да се адаптира. Успя само да си поеме дълбоко дъх.

Там, както й бе описал Джейсън, имаше зелена, подобна на килим безкрайна повърхност, която незабележимо се сливаше с бледолилавото на небето. Върху зеления килим на повърхността седяха кубовете от света на уравненията — окъпани в ярки цветове, бликащи от жизненост, може би от трептенето и проблясването на променящите се диаграми и гладкия, постоянен поток от уравнения.

По дяволите, помисли си тя, трябваше да си взема камерите. Можеше да ги преметне през рамо и те щяха да се пренесат в този магически свят заедно с нея. Дрехите й бяха с нея, не беше гола, а щом дрехите можеха да пътуват, значи и камерите можеха. Как бе могла да ги забрави!

— Шептящи — изрече тя гласно. Искаше да го попита дали знае как са стигнали дотук. Ала той не отговори. В ума й нямаше и следа от него. Не очаквах друго, каза си Джил. Джейсън й бе разказал какво се бе случило с него. Той също бе викал Шептящия, но облачето диамантен прах никъде не се виждало, защото не пристигнало тук само, а се намирало някъде в Джейсън — може би атомите му се слели с клетките в човешкия ум на Джейсън. Очевидно същото се бе случило и с нея.

— Шептящи — повтори тя. — По дяволите, отговори ми! Дай ми някакъв знак, че си с мен.

Шептящия мълчеше.

Възможно ли е, питаше се тя, този малък подлец да я е запратил в този непознат свят, а самият той да си е останал у дома? Помисли още по този въпрос, ала подобно предположение й се стори невероятно. Шептящия беше любопитно същество, безкрайно нетърпеливо да изследва Вселената. И очевидно му беше необходим водач, който трябваше да му показва пътя. Макар че вече веднъж му го бяха показвали, сега той вече знаеше пътя и можеше да идва тук сам, или да вземе някого със себе си, както бе станало в нейния случай.

— Добре — измърмори тя. — Продължавай с глупавите си игрички. Мога да мина и без теб.

Защо въобще бе дошла, питаше се тя. Защото беше страхотен репортер, който не допускаше под носа му да се измъкне някое важно събитие? Защото искаше да върви по земята, където бе вървял Джейсън, да намери още нещо, което да я привърже още по-силно към него. Бог знае, помисли си Джил, не е нужно да отговарям на това сега. Или може би се бе хванала на въдицата на Шептящия — че ще открие неща, които Джейсън бе пропуснал и така ще разбере по-добре света на уравненията?

Джил поклати глава. В никой от гореизброените доводи нямаше смисъл и все пак тя бе тук и щеше да интервюира тези същества (същества ли), следователно по-добре да се залавя за работа. Но как щеше да ги интервюира? Та това беше съвсем нелепо. Не съществуваше начин, по който можеше да общува с тях. Щеше да издърдори някакъв въпрос и те щяха да й отвърнат нещо със своите уравнения и никой нямаше да има и най-малката представа какво изрича неговият събеседник.

Въпреки това Джил се насочи към куба, който беше най-близо до нея — розово-червено създание, по чиято повърхност плуваха тъмносини уравнения и страхотно оплетени диаграми, които блестяха в яркожълто.

— Аз съм Джил Робъртс — заговори високо тя. — Дойдох, за да разговарям с вас.

Думите й нарушиха тишината, която обвиваше като мека пелена този свят. Стори й се, че розово-червеният куб се отдръпна, цветът му избледня до бледорозово. Той започна бавно да се оттегля, като че искаше да се обърне и да избяга, ала знаеше, че не би било учтиво да постъпи така.

Джил съжали за глупавото си държание. Знаеше, че това е свят на тишината. Джейсън й бе разказвал колко ужасно безмълвен е той, а аз се натрапих тук и започнах да им крещя своите въпроси. Що за глупост сторих. Казах им, че съм Джил Робъртс и те — дори да можеха да ме чуят — нямаше как да знаят какво е това Джил Робъртс. Ако искам да разговарям с тях, рече си тя, вероятно единственият начин да го направя, е да им говоря по същия начин, както с Шептящия. Ако им кажа коя съм… Не, не става. Трябва да им опиша каква съм, а не коя съм. Как бих могла да им кажа каква съм? Как бих могла аз или някое друго човешко същество, или каквато и да било друга форма на живот да опише на съвсем различна, непозната форма на живот какво представлява?

Може би, помисли си тя, трябва да започна с това, че съм органично същество. Но щяха ли да разберат какво има предвид под „органично“. Дали ако я чуваха и разбираха, щяха да схванат смисъла на думата „органичен“?

Струваше й се, че отговорът щеше да бъде отрицателен. Ако искаше да разговаря с тях, трябваше да започне на по-елементарно ниво. Трябваше да обясни какво означава „органичен“. Може би, след като веднъж се справеше с това, те щяха да разберат, защото беше твърде възможно (не вероятно, а възможно) да са срещали органичен живот. Защо ли, питаше се тя, имаше усещането (макар че не бе напълно сигурна, че тази идея е именно нейна), че те не бяха органична форма на живот, а нещо изцяло различно и изключително странно?

Как трябваше да постъпи, ако искаше да сведе органичния живот до по-основни понятия? Да се заеме направо с определението какво, по дяволите, е органичен живот? Ще ми се да зная отговора на това, рече си тя. Страшно ми се иска да мога да отговоря. Ако Джейсън беше тук, той щеше да ми помогне. След като е лекар, би трябвало да знае. Май имаше нещо, свързано с въглерод, спомни си Джил, ала каква беше ролята на въглерода тя просто не знаеше. Опита се да разрови паметта си, чудейки се дали някога е знаела нещо по този въпрос. По дяволите, изруга тя. През целия си живот съм си поставяла като цел да зная толкова много неща, да имам добри познания в различни области и да ги използвам в работата си, а сега, когато се налага да ги използвам, аз нямам и понятие от онова, което е така важно. Като репортер винаги спазваше правилото да се подготвя основно по всяка тема, за която щеше да разговаря с някого. Да знае за съществото или за човека, на когото щеше да задава въпроси, да има информация за живота, интересите и работата му, за да сведе до минимум броя на глупавите въпроси. Но дори и да бе имала време, не съществуваше никакъв начин да се подготви за хората-уравнения — нямаше откъде да почерпи материал за тях. Може би някъде все пак имаше, ала не и в света на хората.

А най-влудяващото от всичко беше, че се опитваше да свърши всичко сама. Шептящия беше тук, с нея, и трябваше да вземе някакво участие, налагаше са да работят двамата — Шептящия и тя. А малкият подлец се спотайваше и не правеше абсолютно нищо, за да й помогне.

Розово-червеният куб бе престанал да се отдръпва. Сега стоеше на известно разстояние от нея, но не много по-далеч от първия път, когато бе тръгнала към него. Бяха започнали да прииждат и други кубове, събираха се зад розовия, образувайки стройна фаланга. Съюзяват се срещу мен, помисли си Джил, също както са постъпили с Джейсън.

Направи няколко колебливи стъпки към розово-червения куб, в отговор на което той изчисти от повърхността си всичките уравнения и грозно оплетените диаграми и за миг изправи срещу нея гладката си, без никакво петънце розово-червена страна.

Джил се приближи до нея толкова близо, че трябваше да вдигне глава, за да види върха на куба. Чистата му повърхност все още оставаше розово-червена. Останалите кубове, които стояха зад нея, не се отдръпваха от местата си, диаграмите им не помръдваха, не потрепваха, а просто стояха — непоколебими, сякаш бяха замръзнали.

Бавно и колебливо розово-червеният куб започна да изписва нова диаграма върху гладката си повърхност, втъквайки в нея блестящи златисти нишки. Работеше внимателно, като че не бе сигурен какво точно прави и му се налагаше да намира правилния път слепешком.

Отначало високо към ръба образува триъгълник, обърнат с един от върховете си надолу. След това друг, по-голям триъгълник, чиито връх сочеше нагоре, така, че върховете на двата триъгълника да се докоснат. После, като че бе премислил нещо, кубът образува две успоредни вертикални линии, два лъча, започващи от основата на по-големия триъгълник.

Джил се взираше в тях, без да разбира нищо, после си пое дъх и каза гласно, ала много тихо:

— Е, това съм аз. Горният триъгълник е главата ми, долният е тялото ми, облечено в пола, а онези два лъча, които приличат на клечки, са крака!

После, встрани от диаграмата, която беше Джил Робъртс се появи начупена линия с пет върха.

— Това е въпросителен знак — изрече тя. — Сигурна съм. Питат ме какво представлявам.

— Точно така — отвърна Шептящия, говорейки някъде вътре в ума й. — Ти привлече вниманието им. Сега ми позволи да се намеся и аз.