Проектът

48.

Инок, кардинал Теодосий, се разхождаше в градината на клиниката. Там нямаше никой, нямаше го дори старият градинар Джон. Малко звезди разсейваха тъмнината на небето — най-много десетина. Между тях се простираха големи пространства мрак. Тук-там блещукаха слабите сияния на далечни галактики, едва загатнати светове в безкрая. Над източния хоризонт се провиждаше студения блясък на Млечния Път — неговата родна Галактика. Едва забележимо просветваха мънички петънца, сферични струпвания, извън пределите на Галактиката.

Каменната настилка на алеята глухо кънтеше под краката му. Кардиналът се разхождаше бавно, с наведена глава, сложил ръцете си отзад, на гърба, потънал в мисли.

Може би ние сме допуснали грешка, повтаряше си той. Сгрешили сме за Старите, а може да грешим и за други неща. Дадено нещо не е устроено по определен начин, просто защото ние вярваме, че е така.

Много години приемахме, че Старите са свирепи хищници. Смятахме, че са кръвожадни зверове. Бяхме убедени, че срещата с някой от тях означава смърт, че ревниво пазят горите и своя свят, наблюдават всяка наша стъпка, държат ни в ръцете си. И все пак един от тях донесе и мъртвия Декър, и Хюбърт — докара ги до домовете ни, положи ги на каменната гранитната площадка пред базиликата, така че и в смъртта да изглеждат достойно.

Каза ни, че старите са пазители на планетата, че не може да има повече безсмислени убийства, предупреди ни да не постъпваме повече така.

Пазители ли, запита се Теодосий. Пазители на този свят? Да, това беше повече от вероятно. Всичките тези години са ни наблюдавали, без да се намесват, защото ние някак сме успявали да бъдем достатъчно добри наематели.

Наблюдавали са ни, изучавали са ни много по-подробно, отколкото сме предполагали, защото те са знаели нашия език. Умеели са да го говорят, но никога не са влизали в контакт с нас, може би, защото до този момент това не е било необходимо. Разговаряха с нас с известно усилие, защото може би те говорят помежду си по различен начин. Приспособили са начина си на говорене към нашия, защото са знаели, че ние не можем да се приспособим към техния.

Всички тези хиляда години ние сме живели в Края на Нищото с мълчаливото им съгласие. Позволили са ни да се развиваме по избрания от нас начин, без да предприемат нищо срещу нас, с изключение на случая, когато убиха онези, тримата човеци, и това подсили убедеността ни, че са зверове. Но те постъпиха така само защото хората се опитаха да ги убият. Действията им са обясними. Хората, дори и роботите, не биха се поколебали да убият някого, дошъл при тях да ги унищожи.

Носеха се легенди, че Старите умеели да говорят и на човешки език, но те са само част от онзи мит, създаден за Старите. Нима някой робот или човек е разговарял с тях? Кардиналът поклати глава, изпълнен с недоверие. Подобни истории се бяха родили в среднощните часове край камините. Когато възникне мит, винаги съществува възможност част от него да се окаже вярна.

Колко сме изгубили, помисли си кардиналът. Какъв срам! Всичките тези години Старите са живеели редом с нас, наши потенциални приятели, същества, с които си струва да контактуваш. Може би те са щели да окажат някакво влияние върху живота ни и ние върху техния. Когато се заселваме на някоя планета, със сигурност трябва да познаваме пазителите й. Толкова малко други планети имат пазители, може би никои други небесни тела нямат. Следователно в този случай Краят на Нищото е уникална планета и ние е трябвало да узнаем в какво се състои неповторимостта й. Може би щеше да бъде по-различно, ако бяхме успели да разгадаем това по-рано.

Стария ни донесе Декър и Хюбърт. А защо ли Хюбърт е предприел тази стъпка? Защо е убил Декър? Тенисън изглежда не изпитваше никакви съмнения, че Хюбърт е извършителят на убийството. Съществуваше голяма вероятност Хюбърт да е действал за теолозите, макар че на Теодосий това да не му се искаше да бъде вярно. Странно, помисли си той. Въобще не му беше трудно да повярва, че теолозите са откраднали кубовете за Рая, ала кражба и убийство са две различни неща, между тях не можеше да постави знак за равенство. Как би могъл робот — питаше се кардиналът — да си наложи да убие човешко същество — Декър или някой друг? Да, това би било възможно с един отделен робот — някой умопомрачен, повреден робот. Но в случая с убийството на Декър, ако приемем, че Хюбърт го бе извършил по поръчка на теолозите — ставаше ясно, че са замесени повече роботи. Бе твърде вероятно съучастниците да са твърде голяма група — точно колко, той дори не можеше да си представи. Тази мисъл го разтърси — голяма група отчаяни роботи използват подобни средства, за да наложат политиката си?! Непривично за него, кардиналът се разгневи, дори изпита страх. Двете чувства — страхът и гневът, се бореха в гърдите му.

Тенисън му бе казал, съвсем накратко, без никакви подробности, че е съществувала някаква възможност Декър да разполага с информация за Рая и тъкмо поради това е бил убит. Ала Декър беше новодошъл на тази планета, и колкото и да се възхищаваше — дори и харесваше този човек, — кардиналът усети в себе си нежелание да приеме версията на Тенисън. Тенисън също беше новодошъл във Ватикана. Тенисън беше приятел на Декър, може би единственият му приятел в Края на Нищото. Декър може би му е казал, или намекнал, че знае нещо за Рая, но доколко можеше да се разчита на думите на Декър? Този човек беше загадка, появил се тук от нищото. Не беше пристигнал с „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“. Ватикана бе проверил това. А освен с „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“, с какво друго би могъл да дойде? Самият Декър не им бе представил никакви доказателства. Той нямаше приятели, преди да пристигне Тенисън. Бе разговарял с малцина и никога не бе отварял дума за себе си. Има нещо странно около този човек, каза си Теодосий.

И все пак сбъркахме със Старите, отново си помисли той. Нима допуснахме грешка и с Декър? Къде ли другаде сме сгрешили?

Дойдохме тук преди десет столетия, за да намерим онова, за което теолозите твърдят, че сега трябва да търсим още по-упорито, че трябва да се стремим към по-велика и по-праведна вяра. Такова беше първоначалното ни намерение, затова напуснахме Земята, а сега сме изправени пред затруднения от различен характер. Не знаем как да продължим. Наистина ли, питаше се той, сме се отдалечили така много от първоначалната си цел? Наистина ли сме се повлияли, без открито да го признаваме, от материалистическата етика на човешките същества, които ни създадоха, обучиха, ръководиха и ни оформиха по свой образ и подобие — дадоха ни не само тела, подобни на техните, но и ум от човешки тип? И които, след като направиха всичко това, ни използваха безмилостно. Да, заговори на себе си кардиналът, те наистина ни използваха безмилостно, ала в отношението им към нас все пак не липсваше милосърдие, нито доброта. Те постъпваха така, защото дълбоко в себе си знаеха — както знаехме и ние, — че сме братя, че ние бяхме нито повече, нито по-малко продължение на самите тях. Като гледаха нас, те виждаха себе си, а като поглеждахме към тях, ние виждахме себе си. Следователно истината е, че ние сме една раса. И по всяко време, когато ни попитат, ще споделим с тях какво сме постигнали тук, в нашите търсения. Полагаме извънредно големи грижи да се защитим от Галактиката, ала не и от човешките същества в нея. Охотно ще дадем на хората онова, което сме открили. А те, колкото и да са разпръснати, ще споделят с нас онова, с което разполагат. Затова никак не е чудно, че сме заимствали част от техния материализъм, който сам по себе си не е нещо лошо — защото ако те не разсъждаваха от материалистична гледна точка, ако те не се бяха стремили с всички сили да подобрят условията си на живот, щяха да бъдат и сега порода бозайници, споделящи родната си планета с многото други видове бозайници. А в този случай не би имало нито роботи, нито Ватикан.

Ако това е истина, мислеше си кардиналът, тогава в нашите материалистични възгледи не е заложен грях, както твърдят теолозите — освен ако първородният грях, за който сме слушали толкова много, наистина не е бил проява на същия този материализъм. Но той не би могъл да бъде, защото ако нашите братя, хората, не бяха опитали да подобрят условията си на живот, никога не биха развили такива мисловни способности, необходими за създаване на великата религия, от която всички се възхищаваме. Те още щяха да боготворят — а можеше да не правят дори и това — някакъв глупав дух, вселил се в неугледна грамада от кал и пръчки. Щяха да клечат в пещерите си, обзети от безсмислен страх от тъмнината, в очакване на лоши поличби.

Нашите братя, хората, многократно са се спъвали по пътя си, този дълъг, три милиона годишен път, по който са крачели страхливо и несигурно. Ние тук продължаваме напред и също се спъваме, вдигаме врява както тях и изпитваме същата несигурност повече от хиляда години. Ако, на този етап от нашето начинание, се случи да се препънем особено лошо и допуснем огромна грешка, просто ще преживеем за пръв път онова, което те са преживявали много пъти преди нас. И ние, както тях, вероятно ще се възстановим след това.

Задачата, която стои пред нас, за чието изпълнение трябва да работим с всички сили и да вярваме в успеха, е оцеляването на Ватикана. Трябва да бъдем сигурни, че институцията, която изградихме, ще просъществува. Тогава дори и да се препънем, ще можем да съберем сили и ще продължим непоколебимо напред към своята цел.

Осъзнавам, че много хора във Ватикана и в Края на Нищото се отнасят с известно презрение към склонността на роботите да разглеждат всичко в далечна перспектива, да приемат един век като миг, а хиляда години за незначителен период. Но това пилеене на време (както го наричат те) е оправдано, ако ни помогне да съберем силите си и да продължим напред.

Кардиналът се спря. Вдигна глава и се взря на изток, където меко проблясваше Млечния Път — така далечен сега за него. И все пак Теодосий беше свързан много тясно с тази Галактика, защото тя беше родният дом на човека.

Бяха му казвали, че някъде там, в онези обрасли с гори планини на изток, над хижата на Декър, имало място, посещавано често от един представител на Старите. Може би онзи, който им бе докарал мъртвия Декър. Може би същият, който бе бдял над Декър. Защо един от Старите, зачуди се кардиналът, е трябвало да бди тъкмо над Декър?

Може би, каза си Теодосий, единственото почтено нещо сега е някой от Ватикана, може би самият той, да отиде и да разговаря със Стария, който живееше в близост до хижата на Декър. Учтивостта изискваше поне да върне на визитата.