Проектът

4.

Седяха в пилотската кабина, отпуснати в креслата.

— Не правете тази грешка да мислите, че роботите по проекта „Папа“ са щастливи малки прислужници — предупреди ги капитанът. — Те са електронни апарати с висока степен на интелигентност. Някои хора си мислят, че са успели да конструират мозъци, които да им служат, ала аз някак си се съмнявам в това. Подобна мисъл произтича от обременената с предразсъдъци гледна точка на биологичните същества. Нямаме основания да смятаме, дори да погледнем реалистично на този въпрос, че технологически мислещ и способен да разсъждава изкуствен интелект, при настоящето състояние на науката, би трябвало да бъде дори на йота по-низш от човешкия мозък, или всъщност от какъвто и да било друг вид мозък. В продължение на векове тези роботи непрекъснато са работили за усъвършенстване на способностите си по най-различни начини, както човекът-механик продължава да човърка двигателя, за да го накара да заработи по-добре.

— До каква степен ги познавате? — попита Тенисън.

— Само бегли контакти — отвърна капитанът, — необходими, за да си върша работата. Нямам приятели сред тях, ако питате за това.

— Извинете, не желая да влизам в ролята на следовател — продължи Тенисън. — Просто ми стана интересно. Струва ми се, че попадам в свят, за който не зная нищо. Бих желал да науча някои неща, доколкото е възможно.

— Казвали са ми — намеси се Джил, — че за роботите работят човешки същества.

— Не зная дали човешките същества работят за тях — обърна се към нея капитанът. — Може би работят заедно. Има човешки същества там и броят им е твърде внушителен, ала аз никога не съм контактувал с тях. Срещам се само роботи и при това, единствено когато те пожелаят да ме видят. Проектът „Папа“ е голяма операция. Всъщност, никой извън Ватикана изглежда не знае за какво става въпрос. Носи се слух, че роботите се опитват да създадат непогрешим папа — електронен папа, папа-компютър. Тази идея изглежда е продукт на християнството, една от големите религии на Старата земя.

— Знаем какво е християнството — намеси се Джил. — Все още има много християни, може би повече от всякога. Вярно е, християнството не изглежда така убедително като доктрина, както преди да започнем да излизаме в космическото пространство. Но това е относително. Религията е все още толкова важна, колкото и винаги е била, ала нейната привидна значимост се е размила в множество други вярвания, съществуващи в Галактиката. Не е ли странно, че вярата е така универсална? Дори и най-отблъскващите извънземни изглежда ревностно изповядват вярата си и се придържат към каноните й.

— Не всички от тях — отбеляза капитанът. — Във всеки случай не всички от тях. Попадал съм в области с извънземни, цели планети, където никой не е и помислял за религия и вяра. Трябва да отбележа, че това не им се бе отразило зле. Понякога е за тяхно добро.

— Да създадеш папа — заговори Тенисън, — е странна задача, която може да си поставиш. Чудя се откъде ли роботите са заимствали тази идея и какъв е очакваният краен резултат.

— Човек никога не може да каже нещо със сигурност за роботите — отбеляза капитанът. — Те са смешна общност. Непрекъснато се мотаят в пространството и просто преставаш да се тревожиш и да се чудиш защо някой си прави нещо или какво очакват те от онова, което вършат. Никой от онези странни извънземни не разсъждава по начина, по който разсъждаваме ние. Те са банда смахнати досадници. В сравнение с повечето от тях, роботите не са просто хуманоиди, а направо човешки същества.

— Би трябвало да бъдат — рече Джил. — Ние сме онези, които ги видяхме в мечтите си. Никое друго същество не го е сторило. Има такива, които ще кажат, че роботите са човешка генерация, продължение на нас самите.

— В това може би има известна истина — съгласи се капитанът. — Колкото и понякога да са странни, те все пак са с няколко нива над всеки извънземен, когото съм срещал.

— Вие не харесвате извънземните — каза Тенисън.

— Нима вие не се отвращавате от тях? Та кой харесва тези твари?

— И все пак ги използвате на кораба си.

— Само защото не мога да събера екипаж от човешки същества. Тук наоколо няма много хора.

— Значи вие превозвате извънземните до Края на Нищото, после ги връщате обратно на Гътшот.

— Някой трябва да ги превозва — с тежест констатира капитанът. — И трябва да му плащат добре, задето го прави. Аз ги превозвам, но никъде не пише, че трябва да общувам с тях. Не просто защото не ги харесвам, което не отричам, а защото ние, хората, трябва да се подкрепяме. Ако не го правим, един ден те ще ни покорят.

Тенисън мълчаливо изучаваше капитана. Не приличаше на сляп, фанатизиран привърженик на някаква идея. Беше на средна възраст — нито млад, нито стар — профилът му наподобяваше брадва. Без чувство за хумор, изцяло отдаден на бизнеса. Странен човек, каза си Тенисън, един от онези духовно изкривени самотници. Беше повече от сигурно, че капитанът е самотен. Години беше превозвал извънземни поклонници между Гътшот и Края на Нищото и през цялото това време на самотно съществуване, проникнато от вопиюща нужда за човешка близост, ужасът и презрението му към пасажерите бяха нараствали, и сега бяха здраво впили пипала в психиката и целия му живот.

— Разкажете ни за самия Край на Нищото — обърна се към него Джил. — Питам ви от мига, когато се качих на борда, и нито веднъж не сте ми казали що за планета е това. Нямам представа дали е плодородна земя, или…

— Не, плодородна земя е — обясни капитанът. — Проектът наистина предвижда създаването на градини и полета. Роботите работят в тях, за да отглеждат храна за своите биологични братя. Всичко останало е пустош, природата е недокосната, оставена във вида, в който е била сътворена. Не е била облагородена от човешка ръка. На планетата няма достатъчно хора, които да се заемат с цивилизованото й използване. Единственият, който го прави и когото познавам, е мъж на име Томас Декър. Декър е странен тип. Живее сам в колиба в покрайнините на селището.

— Вие приятел ли сте на Декър?

— Не ми е приятел. В делови отношения сме. Почти при всеки курс ми донася чувалче полускъпоценни и скъпоценни камъни. Знаете ги — гранати, аметисти, аквамарини, топази. Нищо изключително, рядко се появява нещо с действителна стойност. Опал с не особено висока стойност от време на време, веднъж два изумруда, за които добре се споразумяхме. Нищо особено. Няма да натрупаме богатство от тях. Имам чувството, че не го прави за пари, макар че може би греша. Тайнствен човек. Никой не знае нищо за него, макар че е там от години. Все си мисля, че търси скъпоценни камъни за удоволствие. Донася ми ги и аз ги продавам по договор, който съм подписал в Гътшот. Плаща ми десет процента от цената.

— Откъде намира камъните? — попита Тенисън.

— Броди из пущинаците, из планините, оглежда речните корита, обръща чакъла…

— Каза, че се съмняваш да го прави за пари. Защо ще го прави тогава?

— Не съм сигурен — отвърна капитанът. — Може би е просто нещо, с което си запълва времето — хоби, което го поддържа зает. Не ви казах обаче, че не ми донася всичките камъни, които намира. Задържа по-добрите находки. Благоговее пред някои от тях. Има един голям нефрит, например. Сам по себе си, би струвал много пари. Но начинът, по който говори за него, го прави ценен колкото цяло състояние. Ала не го показва. Казва, че не е негов, че не му принадлежи.

— На кого другиго би могъл да принадлежи?

Капитанът поклати глава.

— Не бих могъл да зная. Може би на никого. Просто начинът му на говорене е малко странен. Бог знае какво има предвид. Трябва да разберете, че в много отношения той е доста странен човек — потаен човек, старомоден някак, сякаш е дошъл от друг век и мястото му не е в настоящето. Смешното е, че изричам тези думи, но не мога да го обясня. Не е свързано с нищо, което прави, нито с онова, което приказва. Но това е просто чувството, което изпитвам. Казвам, че е странен и даже ви обяснявам какви са странностите му, но не мога да посоча нито една негова постъпка, да не говорим за цялостното му поведение, което да ми дава основание за това.

— Трябва да си негов близък приятел, искам да кажа, за да узнаеш много за този човек.

— Не, не близък приятел. Той няма близки приятели. Макар да е доста приятен, в много отношения дори чаровен, ала не общува с другите хора в Края на Нищото. С това не искам да кажа, че ги отблъсква, нито дори че ги избягва, но просто не търси близостта им. Никога не се присъединява към тълпата в бар на Човешката къща. Почти никога не слиза и в селището. Има стара, разнебитена бричка, един от онези всъдеходи, които могат да се движат по неравен терен. Купил я е от някого в селището. Не си спомням от кого, ако въобще някога съм го знаел. Понякога пътува с бричката, но винаги сам. Когато се запилява да търси скъпоценни камъни из пущинаците, не я взема. Върви пеш. Като че няма нужда от никого, като че всичко, от което има нужда, е там — в пустошта, дори колибата му е в покрайнините на селището. Веднъж съм бил в колибата му — тогава видях и фигурите, които е направил. Не бях поканен, но отидох и ми се стори, че се радва да ме види. Държеше се приятелски. Седеше пред огъня и говореше, но понякога изпитвах чувството, че в действителност не е там, не е с мен и едва ли осъзнава, че съм до него. Сякаш — и това може да ви прозвучи странно — докато той говореше с мен и ме слушаше, говореше и слушаше някого другиго в същото време. Още веднъж казвам, че нямам никакви доказателства, но останах с такова впечатление. Когато си тръгнах, ми каза колко се радва, че съм дошъл, ала не ме покани да го посетя отново и никога повече не отидох там. Съмнявам се, че някога ще го сторя.

— Казвате — подхвана Тенисън, — че не се присъединявал към посетителите в бара на Човешката къща. Предполагам, че там повечето са човешки същества.

— Да, разбира се — кимна капитанът. — За извънземните има други места, където ходят, но Човешката къща е за хора. Нито един извънземен не би и помислил да отиде там.

— Ами човешките същества от Ватикана? Те ходят ли в Човешката къща?

— Ами, струва ми се, че не ходят там. Рядко някой вижда жителите на Ватикана, както хората, така и роботите. Те си стоят почти винаги на техния хълм. Впечатлението ми е, че не контактуват с хората в селището. Не говоря за човешките същества в селището. Те не са толкова много и групата им е сплотена. Повечето хора там вършат един или друг вид работа, свързана с проекта „Папа“. Нямам предвид, че работят във Ватикана, а само, че онова, което вършат, е свързано по някакъв начин с Ватикана. Когато опреш до същността на нещата, оказва се, че всъщност Края на Нищото е Ватикана. Това е единственото нещо там. В селището има малък брой извънземни. Те обслужват поклонниците. Повечето от поклонниците, както знаете, са извънземни. Досега никога не съм превозил нито едно човешко същество поклонник. Всъщност почти никога не съм превозвал хора. При едно от пътуванията, не това, а предишното, возех един човек, но той не беше поклонник. Беше лекар. Напоследък при мен се забелязва наплив от лекари.

— Не разбирам… — погледна го Тенисън.

— Онзи, другият лекар, щеше да се присъедини към персонала на Ватикана. Името му беше Андерсън, млад човек, доста самонадеян ми се стори. Направи ми лошо впечатление, но се държах любезно с него, доколкото можех. Нали нямаше да ми досажда прекалено дълго. Щеше да замести стария лекар — на име Истън — който бе работил години за Ватикана, грижейки се, разбира се, за човешките същества от персонала. Роботите нямат нужда от лекари. Или пък може би си имат свои собствени, не зная. Както и да е, Истън взе, че умря, и във Ватикана останаха без лекар. Години наред във Ватикана се опитваха да си намерят подходящ човек, знаейки, че Истън остарява и няма да живее вечно. Подозирам, че е трудно да привлечеш някого в Края на Нищото, там не е точно мястото, където един лекар, пък и който и да било друг, би пожелал да прекара живота си. Няколко месеца след като старият лекар умря, онова нахапано младо докторче се появи в Гътшот. Докарах го, естествено, но изпитвах задоволство, когато се разделихме, дотолкова ми бе станал неприятен. Той е единственият член от персонала на Ватикана, който е пътувал с моя кораб. Много-много не се придвижват натам-насам.

— Притеснява ме факта, че поклонниците са само извънземни — каза Джил. — Ватикана сигурно е ориентиран към човешката представа за религията. Тя се поддържа от роботи, а роботите в огромна степен са заместители на човешките същества. Оттук и терминологията — Ватикана и проектът „Папа“. Този род неща идват директно от Земята. Не е ли нещо като християнска ерес?

— Християнството може би наистина е първоосновата — отговори капитанът. — Никога не успях да я разгадая като доктрина. В основата си може да прилича на християнството, ала в нея със сигурност са вплетени вярвания и поверия на извънземните. Всичко е така модифицирано, че човек не може да я познае, заради изкривеността на мисленето у роботите.

— Но дори и да е така — продължи Джил, — би трябвало да има поне малцина човешки същества поклонници, някакъв интерес от страна на хората. Искам да кажа, извън самия проект.

— А може би не е така — намеси се Тенисън. — Макар че много човешки същества, които са напуснали Старата земя преди хилядолетие, са изоставили и християнството или са го забравили, както вероятно е станало с много други земни религии, след столетия в Космоса. Но средностатистическото човешко същество, почти всеки човек, все още би трябвало да знае нещо за него или пък да е съхранил някаква дълбоко вкоренена представа за религията, която неговите предшественици са изповядвали. Хората са способни да усетят фалша в този така наречен култ и затова може би не желаят да имат нищо общо с него.

— Това може да е вярно — откликна капитанът. — От друга страна, извънземните, които не са способни да оценят християнството като теологична система — колкото и изопачена да е тя — се чувстват привлечени от нея. Предполагам, че проектът е финансиран именно от извънземните. Някои от тях са баснословно богати. Онази паплач, която сега се е настанила в каютата ми, е буквално червива от пари.

— Попитах ви за планетата — каза Джил, — а вие не ми разказахте нищо. Разговорът ни се прехвърли на друга тема.

— Тя е от земен тип — започна капитанът. — Е, съществуват малки разлики все пак. Колонията Ватикан е единственото селище. Всичко останало е дива пустош, която никой досега не е картографирал. Само няколко снимки, направени от кораб, натоварен с проучването на планетата, и това е всичко. Както знаете, едно селище не е уникално явление. Много планети в граничните райони на изследваното космическо пространство могат да се похвалят с едно-единствено селище близо до летището — обикновено и планетата, и селището имат едно и също име. Така например, Гътшот е название и на планетата, и на колонията около летището, така Края на Нищото означава и селището, и планета, както човек предпочита. Особеното тук е, че никой, освен Декър, не знае нищо за планетата, а пък и той е проучил терена само на няколко километра около селището. Не мисля, че е навлизал по-навътре в планините. Разбира се, Гътшот е по-добре проучена. Тя е разделена на дребни феодални владения, ала въпреки това, голяма част от нея е все още дива и неизследвана. А що се отнася до Края на Нищото, тя е напълно неизследвана. Ние сме на мнение, че не съществуват разумни същества, развили се на тази планета, но това е само предположение. Никой не е търсил доказателства, може да има някакви висши форми на живот във вътрешността на планетата. Защото иначе съществува растителен и животински свят — тревопасни и месоядни видове, като хищниците се хранят с тревопасните. Някои от месоядните животни, според онова, което се говори в колонията, са кръвожадни зверове. Веднъж попитах Декър за тях, а той ми отвърна с повдигане на рамене. Никога повече не му задавах този въпрос. А сега — обърна се капитанът към Тенисън, като бързо смени темата, — колко време престояхте на Гътшот?

— Три години — отговори Тенисън. — Малко по-малко от три години.

— И попаднахте в неприятна ситуация?

— Да, може да се каже.

— Капитане — обади се Джил, — не любопитствайте. Никой не го е видял да се качва на кораба. Никой не знае, че е избягал. А и вас не ви засяга.

— Ако с това мога да успокоя съвестта ви — рече Тенисън, — уверявам ви, че не съм извършил, престъпление. Бях заподозрян. Това е всичко. На Гътшот е достатъчно човек да бъде заподозрян, за да бъде убит.

— Доктор Тенисън — заговори капитанът тържествено, — когато се приземим в Края на Нищото, можете да слезете от кораба и да живеете спокойно, все едно никога не съм разговарял с вас. Смятам, че така би било най-добре и за двама ни. Както вече казах, ние, хората, трябва да се подкрепяме.