9.

Апартаментът беше обширен и добре обзаведен. Етажът, където се намираха стаите за живеене, бе покрит с дебели килими, а мебелировката — ненатрапчиво елегантна. В огромна камина, която заемаше половината на една от стените, пламтеше огън. Част от етажа беше обособена като трапезария, отделни врати отвеждаха към кухнята и спалнята. Огледала в позлатени рамки и изпълнени с вкус етюди бяха окачени по стените, скулптирани композиции от материал, приличен на слонова кост, бяха подредени върху лавицата над камината.

— Седнете и се успокойте — обърна се Екюър към Тенисън. — Чувствайте се като у дома си. Заповядайте на онова кресло, хей там, и се настанете удобно. Какво ще пиете?

— Мъничко скоч, ако имате.

— О, добър вкус! — закима Екюър. — Къде открихте скоча? Всъщност, той е доста популярно питие. Но малко, на брой човешки ръце са…

— Капитанът на кораба — побърза да каже Тенисън — ме почерпи с него. Напитка от Старата земя — така ми обясни.

— Да, капитанът. Той добре поддържа запасите ни. Докарва няколко сандъка при всяко пътуване. Имаме поръчка за непрекъснати доставки от една планета, наречена Слънчев танц — хуманоиден тип планета, както вече може би сте се досетили. Тя е единственото място в радиус от хиляда светлинни години, която ни снабдява с него. Все ни се струва, че някоя бутилка липсва от сандъците. Капитанът ги задига, но ние отминаваме тази му слабост без коментар. Не би си струвало да реагираме по друг начин.

Екюър донесе питиетата, подаде едно на Тенисън и се настани в креслото отсреща, стиснал чашата в ръка.

— Да пием до дъно — предложи той. — Дано да има за какво да вдигнем тост.

— Надявам се — отвърна Тенисън. — Макар че е още рано, нашата пациентка реагира на протеина. Трябва внимателно да я наблюдаваме.

— Кажете ми, докторе, винаги ли проявявате такава привързаност към пациентите си? Останахте до леглото на Мери, докато тя даде признаци на явно подобрение. Сигурно сте уморен. Няма да ви задържам прекалено дълго. Би трябвало да си отдъхнете.

— Ако разполагате с място, където бих могъл…

— Място за вас? Доктор Тенисън, тук са вашите покои. Те ще бъдат на ваше разположение, докато сте при нас.

— Моите покои? Помислих си, че това е вашето жилище.

— Моето жилище? О, не. Притежавам апартамент, подобен на този, но това е жилището, отредено за гости. В момента то е на ваше разположение. Разбрахме, че сте си изгубили багажа и уредихме да ви снабдим с дрехи, за да попълните своя гардероб. Те ще бъдат тук сутринта. Надявам се, че нямате нищо против.

— Не е било необходимо — сковано произнесе Тенисън.

— Не се чувствайте неудобно — заговори Екюър. — Каквото и да направим, не бихме могли да ви се отплатим по подходящ начин…

— Не можете да бъдете сигурен какво съм направил. Все още е възможно Мери да не оцелее, макар че пое протеина.

— Но почувства подобрение.

— Да, пулсът се нормализира. Тя изглежда малко по-добре. Температурата поспадна, ала недостатъчно, за да го отбележим като важна промяна.

— Аз ви имам доверие — каза Екюър. — Смятам, че ще й помогнете да се измъкне.

— Вижте — прекъсна го Тенисън, — нека бъдем откровени. Вие сте разговаряли с капитана или някои от вашите хора са разговаряли с него. По дяволите! Чудесно знаете, че не съм си изгубил багажа. Не носех никакъв багаж със себе си. Нямах никакво време да го приготвя. Бягах.

— Да — съгласи се Екюър с равен тон. — Да, бяхме осведомени за всичко това, ала не възнамерявахме да ви притесняваме. Не знаем какво се е случило и ако самият вие не пожелаете да ни кажете, не искаме и да узнаем. Не ни е нужно да го научаваме. Аз зная, че сте лекар. Като начало дори не бях абсолютно сигурен в това, но сега съм убеден, че сте такъв. Щом сте тук, има възможност Мери да оцелее, а без вас какви биха били шансовете й?

— Може би никакви — отвърна Тенисън. — Освен ако онази медицинска сестра не бе взела решението…

— Нямаше да го стори — заяви Екюър. — Нямаше начин как да знае, пък и нямаше да се осмели.

— Добре тогава. Казвате, че съм спасил пациентката си. По дяволите, човече, това е мой дълг като лекар. Обучавали са ме да правя именно това. Да спасявам всички, които мога, макар че не е възможно да спася всички. Не сте ми задължен. Малък хонорар за услугата е всичко, което ще поискам. А може би няма да сторя и това. Не нося препоръките си. В момента не бих могъл да докажа, че съм лекар, дори ако от това зависеше животът ми. Пък и въобще не съм сигурен дали имам законно право да практикувам тук. Съществуват и такива понятия, като разрешително за работа.

Екюър махна с ръка.

— Не е нужно да се тревожите за това. Щом казвате, че сте лекар, значи сте лекар. Щом ние ви позволихме да практикувате тук, следователно имате право да го правите.

— Да — отвърна Тенисън, — щом Ватикана е на такова мнение…

— В Края на Нищото, когато Ватикана твърди нещо, значи е така. Никой не би могъл да го оспори. Ако ни нямаше нас, нямаше да съществува и Края на Нищото. Ние сме Края на Нищото.

— Добре — съгласи се Тенисън. — Не споря с вас. Дори не изпитвам подобно желание. Един от вашите хора е болен и аз се погрижих за него. Това се очаква и да направя. Хайде да не го превръщаме в цяла история.

— Досега, докторе — продължи Екюър, — би трябвало да сте схванали какво е положението. Ние нямаме лекар, а изпитваме остра нужда от такъв специалист. Предлагаме ви да останете при нас като наш лекар и да живеете тук.

— Просто така?

— Просто така. Не можете ли да разберете? Отчаяни сме. Ще са ни необходими месеци, докато намерим друг лекар. При това не знаем на какъв ще попаднем.

— Не знаете на какъв ще попаднете…

— Вече разбрах, че вие проявявате привързаност към пациентите си. Честен сте. Бяхте честен, разкривайки начина, по който попаднахте тук, и когато ви попитах за лечението, което ще предприемете, не ми дадохте гаранции. Харесвам подобен вид честност.

— Някой може да нахлуе тук, носейки заповед за моя арест. Не мисля, че това ще се случи, но…

— И ще си има адски проблеми — заяви Екюър. — Ние защитаваме хората си. Ако наистина имате неприятности, докторе, мога да ви гарантирам, че тук сте в безопасност. Независимо от това дали сте били прав, или не, аз продължавам да ви го гарантирам.

— Добре тогава. Не мисля, че ще ми бъде необходима защита, но е хубаво човек да знае, че може да разчита на нея. Но какво ще кажете за вашата общност тук. В каква структура ще бъда включен? Вие сте нарекли това място Ватикана, а аз чувах разни истории за проекта „Папа“, и за това, че бил оглавяван от банда роботи. Можете ли да ми кажете какво става тук? Тази стара дама, Мери, говореше за ангели. Това просто сън на старица ли е или по-скоро Предсмъртно видение?

— Не, не е — каза Екюър. — Мери е намерила своя Рай.

— Добре — проточи Тенисън, — бихте ли го повторили още веднъж? „Мери е намерила своя Рай.“ Звучеше така, като че наистина имахте това предвид.

— Разбира се, че е така — отвърна Екюър. — Тя наистина е намерила Рая. Всичките доказателства сочат, че го е открила. Имаме нужда от по-нататъшните й наблюдения, за да се опитаме да му дадем точно определение. Разбира се, разполагаме с нейните клонинги — три от тях, които вече растат. Но не можем да бъдем сигурни, че клонингите…

— Доказателства? Клонинги? За какви доказателства става дума? Ако си спомням добре, Рая не е реално съществуващо място. Той е някаква условност, състояние на духа, вяра…

— Слушайте, докторе, трудно е да се обясни…

— Така и подозирам.

— Нека се опитаме да проследим нещата — заговори Екюър. — Ватикан-17 или Ватикана започна да действа преди почти хиляда години с група роботи от Земята. На Земята роботите не са били допускани в никоя верска общност — не им е било позволено и да мечтаят за това — независимо за коя религия става дума. Мисля, че на някои места положението днес е различно. Роботите могат да станат вярващи — не навсякъде, но в определени области, на определени планети. Преди хиляда години това не е било възможно. Смятало се е, че изкуственият интелект не е в състояние да изповядва религия. За да бъде едно същество религиозно, да заяви, че принадлежи към дадена вяра, то трябва да притежава душа или нещо, еквивалентно на душа. Роботите нямали души или е било прието, че нямат, затова им е било забранено да вземат участие в религиозни тайнства. В каква степен сте запознати с роботите, докторе?

— Въобще не съм запознат, господин Екюър. През целия си живот вероятно съм разговарял с десетина от тях, макар да съм виждал малко повече на брой. Не съм се родил в страна на роботи. Имаше неколцина от тях в медицинската академия, но там човешките същества и роботите не общуваха помежду си. Всъщност, никога не съм познавал робот и никога не съм изпитвал необходимостта…

— Онова, което току-що казахте, е отговорът, който биха дали деветдесет и девет от всеки сто човека. Те не са свързани с роботите, не ги е грижа за тях. Вероятно мислят за тях като за подобия на човешки същества от метал, като машини, които се опитват да подражават на хората. Аз мога да ви уверя, че те са много повече от това. Никога не биха могли да бъдат, но днес тук, в Края на Нищото, те са повече от това. През последните хиляда години, роботите са претърпели развитие. Те са се превърнали в същества, независими от хората. Ала в процеса на еволюцията, никога не са забравяли, че са били създадени от човека. При това не се възмущават, както бихме помислили, от факта, че са изкуствено сътворени същества. Изобщо те все още чувстват близка връзка с човешките същества. Бих могъл да говоря цяла нощ за роботите, за онези, които са тук. Те са пристигнали на тази планета, защото им е било забранено да участват в религиозни тайнства другаде, достъпът до тази част от човешкия живот им е бил отказан, ала той много им допадал. Трябва да познавате робота добре, за да разберете инстинктивният му порив към религиозни изживявания. Това може да не е нищо повече, освен свръхкомпенсаторна реакция — дълбок инстинкт да моделират себе си колкото е възможно по-близо до човешката раса. Роботът е лишен от толкова много неща, с които разполага човекът. Съществуват толкова ограничения, наложени му от неговата собствена природа. Роботът не може да плаче, не може да се смее. Липсва му сексуален нагон — макар че създава други роботи. Поне тук нашите роботи създават други роботи, влагайки в тях такива нововъведения, каквито човешките им създатели никога не биха могли да измислят, а вероятно не биха и включили в роботите, дори и да са достигнали до тях. Тук, в Края на Нищото, възникна ново поколение роботи, не, нова раса. Но ето, че избързвам…

— Мога да възприема стремежа към вярата като свръхкомпенсаторен импулс — отбеляза Тенисън. — Религията би могла да бъде тайнство, което те биха могли да споделят с човешката раса.

— Точно така — потвърди Екюър. — Има много исторически материали, които бих могъл да ви цитирам — относно начина на мислене и стъпките, които преди хилядолетие тази малка група роботи са предприели в Края на Нищото, за да положат основите на своя собствена религия. Ала за сега ще спрем дотук. Можем да го обсъдим друг път. Естествено, ако темата ви интересува.

— Разбира се, че ме интересува, стига да можете да отделите от времето си.

— Така че роботите пристигнали тук — продължи Екюър — и основали своя Ватикан. За основа им послужила земна религия, която извънредно дълбоко почитали, не толкова заради онова, което проповядвала. Подозирам, че те по-скоро се възхищавали на нейната организация и строга йерархия, на нейните канони и традиции. В този Ватикан ще откриете много от литургиите и ритуалите на Ватикана от Старата земя, които са им послужили за модел. Убеден съм обаче, че не са направили и опит да копират сляпо Земната католическа вяра. Роботите никога не са предявявали претенции, че тяхната религия е вид земна религия, пренесена на края на Галактиката. Ако бъде проучена сериозно, което никой не е правил досега, тя вероятно може да бъде окачествена като синтез от религии, тъй като роботите са използвали различни аспекти от вярванията на извънземните същества или от онова, което минава за вяра у извънземните.

— Всъщност онова, което са направили — обобщи Тенисън, — като са създали своя собствена вяра, е да компилират от различни източници онова, което са счели за ценно, нали?

— Точно така. Създали са вяра за роботи, което в никакъв случай не я прави по-малко достойна да бъде вяра. Всичко зависи от определението ви за религия.

— Господин Екюър, или може би трябва да се обръщам към вас с някакво звание или сан?

— Господин е добре. Малкото ми име е Пол. Наричайте ме Пол, ако желаете. Ще се радвам, ако го правите. Наистина не съм титулуван. Не съм и от вярващите.

— Щях да ви попитам как се вписвате във всичко това.

— Координатор съм на една изследователска програма, наречена Информационна програма.

— Никога не съм чувал за нея.

— За нея не се говори много. Тя е част от проекта „Папа“. Понякога мисля, че проектът „Папа“ едва ли е нещо повече от претекст за продължаване на Информационната програма. Ще ви бъда благодарен, ако не споменавате за това пред светите отци. Много от тях са твърде благочестиви.

— Звучи ми объркващо.

— Много е просто — продължи Екюър. — И в известен смисъл логично. Идеята за папа, за върховен първосвещеник, оглавяващ вярата, много се е понравила на основателите й. Но откъде биха могли да намерят папа? Осъзнавали, че създаването на папа-робот би било светотатство. Не можели да използват човешко същество, дори и да бяха успели да се доберат до човек, но по времето, когато пристигнали, това било невъзможно. Човекът живее прекалено малко, за да може да бъде папа на роботите, които теоретически погледнато, можели да живеят вечно. С малко грижи, естествено. Във всеки случай, дори да загърбим това, човешко същество не би било приемливо и по ред други причини. Идеалният папа, според техния начин на мислене, би трябвало да бъде безсмъртен, всезнаещ, непогрешим, което надхвърляло представите за непогрешимост на човешкия папа. Затова те се заели да създадат папа…

— Да създадат папа?

— Да, папа-компютър.

— Господи! — възкликна Тенисън.

— Да, така е, доктор Тенисън. И все още го създават. Усъвършенстват го от година на година. С течение на вековете той става все по-могъщ. Пълнят го с данни почти всеки ден и с всяка изминала година той става все по-непогрешим.

— Не мога да повярвам. Това е…

— Не е необходимо вие да вярвате в това. Нито пък аз. Достатъчно е, че роботите вярват. В края на краищата това е тяхна вяра. И ако поседите тихичко и помислите спокойно за това, може да започне да ви се струва доста смислено.

— Да, предполагам, че е така. Вярата се гради върху незабавни, авторитетни и безпогрешни отговори. Да, след като се замисля, разбирам, че има смисъл. Информацията предполагам, идва от Информационната програма.

Екюър кимна.

— Да, така е — заяви той. — И само защото ви разказах за всичко това делово, може би дори доста елементарно, не мислете, че аз изцяло не вярвам в това. Може би не съм истински вярващ, ала съществуват някои неща, в които съм склонен да повярвам.

— Ще запазя мнението си. А сега за информацията. Как вашата Информационна програма се сдобива със сведенията? Вие се намирате тук, а информацията, онази, която търсите, е разпръсната във Вселената.

— Използваме хора, които наричаме Изследователи. Терминът не е много сполучлив, но върши работа.

— Те медиуми ли са?

— Да. Особен вид медиуми. Претърсваме Галактиката, за да ги открием. Преследваме ги. Имаме хора, които ги издирват, работейки съвсем незабелязано. Роботите са разработили методи и средства, с които усилват многократно техните способности. Някои от резултатите, които сме постигнали, са невероятни.

— Всичките ли са човешки същества?

— Досега да. Опитвахме да използваме и извънземни, ала никога не се получаваше. Може би някой ден ще открием начин да работим и с тях. Това е един от проектите, върху който работим. Извънземните вероятно могат да ни предоставят информация, каквато хората никога не биха могли.

— И всички данни, които получите, въвеждате в „папата“?

— Голяма част от тях. Напоследък започнахме да действаме избирателно. Правим извадки. Не захранваме целия обем необработена информация, но я съхраняваме — щях да кажа върху магнитни ленти, ала носителите не приличат твърде на едновремешните ленти. Както и да е, разполагаме с цялата информация. Притежаваме бази данни, нещо като електронна библиотека, която би изумила Галактиката, ако се разчуе за нея.

— Вие не искате да се разчуе.

— Доктор Тенисън, ние не желаем Галактиката да се изсипе с гръм и трясък върху нас.

— Мери е един от Изследователите. Тя смята, че е попаднала в онова обетовано кътче, наречено Рай.

— А вие, който не вярвате дотам, какво смятате?

— Ами, не отхвърлям твърденията й. Тя е един от нашите заслужаващи изключително доверие Изследователи.

— Но тя спомена Рая.

— Имайте предвид това — рече Екюър, — че ние не се занимаваме единствено с физическото пространство. В някои случаи дори не знаем докъде достигаме. Нека ви дам един прост пример. Имаме един Изследовател, който от години се връща назад във времето. И не само във времето, не напосоки във времето, но очевидно следвайки родословното дърво на предците си. Нито ние, нито той знаем защо поема в тази посока. Някой ден може би ще открием. Изглежда, че проследява кои са били прародителите му, неговите далечни праотци, изследвайки кръвната връзка. Стъпка по стъпка, назад през хилядолетията. Онзи ден живееше като трилобит.

— Какво е това трилобит?

— Древна форма на живот на Земята, която е отмряла преди около триста милиона години.

— Но как е възможно човешко същество да бъде трилобит!

— Ембрионалната плазма. Жизнената сила. Върнете се достатъчно назад…

— Да, разбирам — измърмори Тенисън.

— Безкрайно интересно! — възкликна Екюър.

— Едно нещо ме смущава — подхвана Тенисън, — казвате ми всичко това, а същевременно не желаете да се разчува за него. Когато напусна Края на Нищото…

— Ако изобщо напуснете Края на Нищото.

— Какво искате да кажете?

— Надяваме се да останете. Ще ви направим изключително изгодно предложение. Можем да обсъдим подробностите по-късно.

— Но аз може да реша да не остана.

— Дотук пътува един-единствен кораб — заговори Екюър. — Движи се като совалка оттук до Гътшот. Гътшот е единственото място, където може да ви отведе.

— И вие се осланяте на това, че аз не искам да се връщам на Гътшот?

— Ами, останах с това впечатление. Ако наистина поискате да си тръгнете, едва ли ще се опитаме да ви спрем. Разбира се, бихме могли, стига да пожелаем. Само една дума на капитана и изведнъж ще се окаже, че той няма свободно място за вас. Но смятам, че не бихме рискували нищо, ако ви пуснем да си отидете. Дори ако повторите онова, което ви казах, съмнявам се, че някой ще ви повярва. Ще бъде просто поредният космически мит.

— Изглеждате сигурни в себе си — отбеляза Тенисън.

— Сигурни сме — отвърна Екюър.

Загрузка...