Проектът

8.

Жената беше стара. Лицето й приличаше на спаружена ябълка, напуканите й устни едва покриваха зъбите, а върху подпухналите й страни бе избила нездрава, трескава червенина. Очите й, подобни на черни копчета, се взряха в Тенисън, без да дадат признак, че са го забелязали. Тя с мъка си поемаше дъх под чаршафите. Тялото й бе съсухрено и жилаво.

Облечената в сиво медицинска сестра подаде здравният й картон на Тенисън.

— Тази жена е много важна за нас, докторе — каза Екюър.

— От колко време е в това състояние?

— От пет дни — отговори сестрата. — Пет дни, откакто…

— Андерсън не трябваше да отива на онзи лов — рече Екюър. — Каза ми, че тя е добре. Единственото, от което имала нужда, било почивка.

— Андерсън ли е загиналият лекар?

— Той и още двама. Опитаха се да го убедят да не отива. Той беше нов тук, не можеше да осъзнае опасността. Казах ли ви, че го уби Стария от Леса?

— Не, не сте. Кой е този „Стария“?

— Огромен месояден хищник. Кръвожаден, свиреп. Напада човека, щом го зърне. Другите двама се спуснали срещу него, за да защитят доктора.

— През последните три дни температурата се е задържала постоянна — обърна се Тенисън към сестрата. — Не е ли имало периоди, когато е спадала?

— Въобще не, докторе. Проявяваше малки колебания. Ала нищо, което би могло да се отчете като съществено.

— А дишането?

— Струва ми се, че става все по-трудно.

— Какво лечение е предписано?

— Отразено е в картона, докторе.

— Да, видях, но… — Тенисън хвана мършавата китка на жената. Пулсът беше ускорен и слаб. Когато сложи стетоскопа върху гърдите й, чу хрипове в белите й дробове. — Храна? Поемала ли е нещо?

— През последните два дни беше на системи, а преди това пое малко мляко и бульон.

Тенисън погледна над леглото към Екюър.

— Е? — попита човекът от Ватикана.

— Мисля, че е пневмония. Вероятно вирусна. Разполагате ли с апаратура за изследвания?

— Да, имаме оборудвана лаборатория, но нямаме лаборант. Той беше с Андерсън и Алдрит.

— И тримата ли бяха убити?

— Да, и тримата. Може би вие, докторе…

— Аз не съм подготвен за подобен род дейност. Всичко, което съм в състояние да направя, е да се опитам да излекувам болестта. Разполагате ли с лекарства?

— Да, в широка гама. Обикновено не допускаме липса на медицински персонал. Имахме двама лаборанти, ала единият от тях си подаде оставката преди няколко месеца. Не бяхме успели да му намерим заместник. Края на Нищото, докторе, очевидно не е място, което привлича добри специалисти.

— Диагнозата, която мога да поставя — заговори Тенисън, — е някакъв вид вирусна пневмония. Щеше да бъде от помощ, ако знаехме точно кой тип, но без квалифициран персонал, това е невъзможно. Има толкова много нови вируси, пренасяни от планета на планета, че е невъзможно да уловим точният причинител на болестта. Ала в последните година-две — или поне така съм чел в медицинските списания — съществува ново, широкоспектърно антивирусно средство…

— Имате предвид Протеин-X, нали? — прекъсна го сестрата.

— Да. Точно така. Разполагате ли с него?

— Неголямо количество от него пристигна с предишния рейс на „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“.

— Може да се окаже ефикасно — обърна се Тенисън към Екюър, — но препаратът не е тестван достатъчно. Атакува протеиновата обвивка на вирусите и така унищожава целия вирус. Ще рискуваме и ще го използваме, разбира се, щом не разполагаме с нищо друго.

— Онова, което казвате — прекъсна го Екюър, — е, че не можете да гарантирате…

— Никой лекар не дава гаранция.

— Не зная, но трябва да я спасим. Ако не използваме протеина…

— Тя пак би могла да оцелее — изрече Тенисън. — Организмът й може да се пребори с вируса. Ще й предпиша нещо укрепващо. Можем да й помогнем да се бори, ала не можем да направим нищо срещу вируса. Трябва да го надвие сама.

— Стара е вече — отбеляза сестрата. — На края на силите си е.

— Дори с протеина — попита Екюър, — не бихме ли могли да бъдем сигурни?

— Не, не можем — отвърна Тенисън.

— Тогава, може би ви трябва време да решите какво да предприемете? Решението зависи от вас, но по моя преценка не разполагаме с много време. Какво ще препоръчате, докторе?

— Като лекар, ако решението изцяло зависи от мен, аз бих използвал протеина. Може и да не помогне, но доколкото съм запознат, това е единственото средство, с което може да се противодейства на непознат вирус. Трябва да бъда честен с вас. Възможно е протеинът да я убие. Дори и ако помогне, помощта му може да се окаже недостатъчна. — Тенисън се приближи до Екюър и постави длан върху ръката му. — Сигурно тази жена означава много за вас?

— За всички нас — промълви Екюър. — За всички нас. За Ватикана.

— Бих желал да ви помогна повече. Но не съм в състояние да настоявам за точно определено решение. Трябва да прецените сами.

Жената на леглото се размърда, надигна главата и раменете си от възглавницата, удължавайки за миг усилието да се изправи, след това отново се отпусна. Лицето й се изкриви, а устните й се раздвижиха и от тях се отрони:

— Кулите… Огромно бляскаво стълбище. Славата и мира. И ангелите, които долитат… — Думите заглъхнаха. Лицето й се отпусна и стана ведро.

Тенисън погледна към сестрата. Тя се взираше в жената като хипнотизирана.

Екюър беше сграбчил рамото на Тенисън и повтаряше:

— Ще използваме протеина, ще го използваме…