Проектът

25.

Джил беше отишла в библиотеката, Хюбърт бе излязъл преди около час по някаква работа, а Тенисън седеше пред камината, вперил поглед в пламъците. След малко трябваше да отиде в клиниката, макар че по всяка вероятност там нямаше да има много работа. Човешките същества във Ватикана и в Края на Нищото изглежда бяха необичайно здрави. С изключение на Мери, не му се бе налагало да лекува друго сериозно заболяване, откакто бе пристигнал тук. Леки случаи — няколко обикновени настинки, зъб с пулпит, двама човека с болки в гърба, от време на време стомашни разстройства, един изкълчен глезен — това бе всичко.

Мери отново беше отпътувала за Рая. Воден от лениво любопитство, той се питаше какво ли се е случило, за да я накара да направи повторен опит. Последното нещо, което бе чувал, беше, че тя е категорично против да предприема такава стъпка. И какво ли, учуди се той, щеше да намери там — щеше да затвърди убеждението си, че е открила Рая, или щеше да се завърне, изпълнена със съмнения. Можеше да не се окаже Рая, казваше си той. Тази идея му се струваше нелепа, близка до насила предизвиканите видения и откровения, белязали историята на Земята през Средновековието.

Той се отпусна върху леглото, като продължи да се взира в огъня. След малко, напомни си, трябва да изляза оттук и да отида пеш до клиниката. Може някой да ме чака.

Изпита безпокойство, когато си помисли за това. А защо ли, зачуди се, би трябвало да се тревожа, мислейки за хората, които може би ме чакат в клиниката? Седна в леглото и огледа стаята. Нямаше никой, знаеше това. Беше сам и все пак, внезапно бе изпитал усещането, че в стаята има чуждо присъствие.

Изправи се и светкавично се извъртя с гръб към огъня, за да огледа срещуположната страна на стаята, търсейки онзи, който подозираше, че се крие. Ала не откри никой. Въпреки това, безпокойството не го напусна. Празната стая не го успокои. Беше убеден, че нещо или някой се спотайва тук, в стаята, съвсем близо до него.

— Кой е тук? — по-скоро изграчи, отколкото произнесе той.

Сякаш в отговор на въпроса си забеляза в един от ъглите, близо до позлатения стол, който приличаше на паяк край мраморната масичка — слабото блещукане на облаче диамантен прах.

— Значи си ти — прошепна той и докато говореше, блясъкът се разсея покрай позлатения стол, но чуждото присъствие продължаваше да се усеща. Блясъкът беше изчезнал, но онова, което блестеше, се намираше все още тук.

В съзнанието му се надигнаха въпроси. Кой си ти? Какъв си? Защо си тук? Ала Тенисън не ги изрече гласно. Стоеше, без да помръдва, вцепенен, взрян в ъгъла, където бе забелязал блясъка.

Тогава в съзнанието му проникнаха нечии слова.

— Аз съм тук, вътре в теб. Аз съм в твоя ум. Искаш ли да си тръгна?

Беше тих глас, ако въобще можеше да го нарече глас. Тих, възпитан глас.

Тенисън не можеше да помръдне нито един мускул от тялото си. Необясним ужас го притискаше в хватката си. Той положи усилие да заговори, ала не можа да изрече нито дума, камо ли мисъл. Умът се бе вцепенил ведно с тялото му.

— Искаш ли да си тръгна?

Думите отново проблеснаха в съзнанието на Тенисън.

— Не — отвърна той, без нищо да изрича гласно. — Не, не си тръгвай, но моля, кажи ми кой си. Ти принадлежиш на Декър, нали? Сигурно ми носиш съобщение от него?

— Аз не принадлежа на Декър, не принадлежа на никого. Аз съм свободен и съм приятел на Декър. Това е всичко, което мога да кажа за себе си. Мога да разговарям с него, ала не съм в състояние да бъда част от него.

— Но можеш да бъдеш част от мен. Защо можеш да бъдеш част от мен, но не и част от Декър?

— Аз съм Шептящия. Така ме нарече той. Добре ми пасва, както би ми пасвало и всяко друго име.

— Ти не отговори на въпроса ми, Шептящи. Защо можеш да бъдеш, част от мен, но не и част от Декър?

— Аз съм приятел на Декър. Той е единственият приятел, когото имам. Подлагах го на дълги и тежки изпитания, за да се убедя, че ми е приятел. Опитвал съм и с други, те също можеха да ми бъдат приятели, ала те или не ме чуваха, или не ме разпознаваха. Те не усещаха присъствието ми.

— А сега?

— Опитвах с Декър, но не е възможно да проникна в него. Да разговарям с него — да, но не можех да проникна в ума му. Онзи първи ден, почувствах, че ти можеш да бъдеш мой много по-близък приятел.

— И ще изоставиш Декър? Шептящи, не бива да правиш това! Аз не бих му причинил това. Не бих му откраднал приятеля.

— Аз няма да го напускам. Но може ли да бъда с теб?

— Искаш да кажеш, че няма да настояваш?

— Не, няма. Ако кажеш „Върви си“, ще си тръгна. Ако кажеш „Остани“, ще остана. Но, моля те!

Всичко това, помисли си Тенисън, е пълно безумие. Не се случва в действителност. Сигурно си въобразявам. Такова нещо не съществува.

Вратата се отвори с трясък и Екюър застана в светлината на рамката.

— Джейсън — изкрещя той, — трябва да дойдеш с мен! Тръгвай, без да губиш нито секунда.

— Да, разбира се. Какво не е наред?

— Мери се върна от Рая — отвърна Екюър. — Не е на себе си.