Проектът

27.

Мери опита да се изправи в леглото.

— Те ме изхвърлиха! Изхвърлиха ме от Рая!

Конвулсиите й затихнаха и тя отново падна възнак. Тънки вадички, подобна на пяна слюнка се процеждаха в ъгълчетата на устата й. Очите й диво се взираха напред, без да виждат нещо.

Медицинската сестра подаде на Тенисън спринцовката, той заби иглата в ръката на Мери и бавно вкара лекарството, после остави спринцовката.

Мери вдигна ръка и безсилно раздра с разперени пръсти въздуха. Започна да бълнува и след известно време сред потока стенания, се откроиха няколко фрази:

— Голям и черен! Той вдигна показалец срещу мен…

Главата й хлътна още по-дълбоко във възглавницата. Клепачите й се склопиха върху обезумелите очи. Опита се да вдигне ръка, сгърчила пръсти, готови да дращят, но ръката й падна върху чаршафа и пръстите й вече не приличаха на клюнове на хищни птици.

Тенисън погледна над леглото към Екюър.

— Кажи ми какво се случи. Точно как се случи.

— Тя успя да се изтръгне от преживяването — каза Екюър. — Зная, че това не е точният начин да изразя какво става с нея, но е единственият, който ми хрумва. Тя се върна, бълнувайки. Мисля, че бе обладана от безпаметен страх.

— Това случва ли се понякога? Случва ли се и с други Изследователи?

— Понякога — отговори Екюър. — Не често. Всъщност, много рядко. Понякога се връщат разстроени от особено неприятна сцена, но обикновено се касае за повърхностна уплаха. Те осъзнават, че преживяното е приключило, че са на сигурно място у дома и няма нищо, което ще им причини зло, сякаш никога не се е случвало подобно нещо. В особено неприятните случаи изживяното може да остави следа върху тях. Могат да го сънуват. Но ефектът има преходен характер — след известно време отзвучава. Никога не съм виждал нещо толкова силно, като това. Реакцията на Мери е най-силната от всички, на които съм бил свидетел досега.

— Скоро ще се оправи — заяви Тенисън. — Успокоителното ще й подейства. Ще остане под негово въздействие няколко часа и когато дойде на себе си, ще бъде доста замаяна. Усещанията й ще бъдат притъпени. Дори и да си спомни, натискът върху паметта й няма да бъде силен. След това ще видим.

— Тя все още мисли, че е открила Рая — заговори Екюър.

— Макар че са я изгонили оттам, тя продължава да смята, че достигнала до Рая. Това я е наранило жестоко. Може да си представиш емоционалното въздействие — да откриеш Рая и да те изпъдят оттам.

— Каза ли тя нещо повече — имам предвид по-рано?

Екюър поклати глава.

— Малко подробности, това е всичко. Спомена за някакъв злодей — черен и огромен. Той я изхвърлил надолу по стъпалата на златната стълба. Тя се търкаляла през цялото време, докато стигне в подножието й. Убедена е, че тялото й е покрито със синини.

— По нея няма и следа от травми.

— Разбира се, че няма, но тя смята, че не е така. Това преживяване, Джейсън, е било много истинско за нея. Ослепяващо в своята жестокост с акта на отхвърляне.

— Ти все още не си гледал куба.

— Още не. Да си призная честно, не ми се ще да го сторя. Макар да зная какво има в него…

— Разбирам — каза Тенисън.

— Онова, което наистина ме тревожи, е, че Рая или каквото и да е там, е разбрал, че го шпионираме. Могли са да проследят Мери, докато се е връщала при нас. Би трябвало да…

— Смятам, че се поддаваш в прекалено голяма степен на страховете си. Не виждам как биха могли да я проследят. Не мога да си представя как са могли да я открият. Тя всъщност не е била там, не и тялото й.

— За Бога, не зная — отговори Екюър. — Вече нищо не зная. Въобще не биваше да й позволяваме да тръгва. Трябваше да предвидим опасността.

— Не мога дори да си помисля, че съществува вероятност да са я открили, че знаят за проекта.

— Онзи черен злодей, онзи дявол, я е преследвал по стълбата надолу.

— Добре — подхвана Тенисън, — може и така да е. И все пак, не смятам, че е имало какво да преследва. Мери не е била там. Но дори да е била — ако приемем най-невероятната възможност — и той я е преследвал, ти не бива да се самообвиняваш. Нямаше начин да предвидиш какво ще се случи, не би могъл да го узнаеш.

— Почти никога не е имало такава реакция срещу някой от нашите Изследователи в другите светове — добави Екюър. — Обикновено, нашите хора не са нищо повече от незабележими наблюдатели. Когато са нещо повече от наблюдатели, те се обвързват с тях, превръщайки се в обитатели на другия свят — като създават някаква връзка с някой от другите жители или като по някакъв начин програмират умовете си и се превръщат в един от тях, или… Джейсън, просто не зная. Никога не съм знаел. Не зная какво правят нашите Изследователи, когато пристигнат на някое място, и как постъпват, за да се справят с положението. Не го разбирам, пък и те не ми помагат — не могат да ми разкажат как го правят. Онова, което се случи с Мери, не се е случвало никога по-рано. Когато нашите хора наистина се обвържат, когато се впишат физически в характеристиките на другото място, те се идентифицират с нещо, което е различно от тях самите. Но Мери се обвърза с другия свят като Мери. Тя беше в Рая и що се отнася до нея самата, тя в действителност е била в Рая, срещнала е този човек, който я е погнал надолу по стълбата…

— Приказки.

— Ще ти кажа нещо — подхвана Екюър. — Обзалагам се с теб, че се е случило точно така. Убеден съм, че кристалният куб ще покаже…

— Разбира се, че ще покаже — съгласи се Тенисън. — Щом тя смята, че именно това се е случило, това и ще бъде записано в куба. Не е станало така, но тя мисли, че е станало и това ще си проличи в кристала. Но дори и записът да е точен и да отговаря на случилото се, дори ако онова създание, за което тя смята, че я е преследвало по стълбата, наистина е сторило това, как можеш да бъдеш сигурен, че той и неговите събратя биха могли да я проследят до нас?

— Не съм сигурен — въздъхна Екюър, — но мисля, че такава възможност наистина съществува. Възможността е следната… Не знам как да се изразя… Ами, тя просто ни е издала. Нашите Изследователи никога не могат да бъдат сигурни, какво ще намерят оттатък. Съществото, което я е преследвало, може да не е всъщност онова, което тя смята, че е видяла. То може да е било нещо неразбираемо, така че човешкият разум на Мери да го е представил в човешки измерения, като някакво създание — ужасно, както й се е, сторило — което тя може да идентифицира. Мери е опитен наблюдател, един от нашите най-ценни Изследователи. Сигурен съм, че тя ще осъзнае какво е видяла. Също така съм убеден, че ако е попаднала на някоя прекалено отвратителна форма на живот, тя инстинктивно се е предпазила от нея, преобразувайки я в нещо друго.

— Не разбирам твоя страх — прекъсна го Тенисън. — Роботите на Ватикана пътуват с кораби, задвижвани чрез силата на мисълта, независимо от това как ги наричат. Достигат до някои от световете, открити от твоите хора.

— Така е — потвърди Екюър, — но има известна разлика. Роботите не отиват на сляпо. Те знаят накъде са се отправили. Местата за посещение се избират много внимателно.

Мери се бе укротила. Успокоителното вече бе започнало да действа.

— Скоро ще бъде съвсем добре — каза Тенисън. — Най-лошото вече отмина. Когато се събуди, ще си спомня някои от събитията, ала най-бурните сцени ще бъдат притъпени. Засега се нуждае единствено от почивка. Хубаво ще бъде, ако по-късно съумее да се прехвърли към някое друго място. Би ли било възможно това? Не бива да рискуваме, не трябва да й позволяваме отново да отива в Рая. Ако не сме съвсем сигурни, че тя няма да замине там, най-добре ще бъде изцяло да я отстраним от програмата. Обаче в този случай тя непрекъснато ще мисли за това. За предпочитане е да отиде някъде другаде. Новите изживявания ще засенчат настоящото. Има малка вероятност отново да попадне на нещо, действащо така травматизиращо, както Рая.

— Не зная — поклати глава Екюър. — Когато отново е способна да разсъждава логично, ще разговаряме с нея и ще обмислим всичко.

— Пациентите ме чакат — рече Тенисън. — Ще се отбия по-късно.

Имаше само двама пациенти. Когато приключи с тях, Тенисън не отиде веднага при Мери. Тя все още се намираше под въздействие на успокоителното и сестрата щеше да го повика, ако нещата не се развиваха както трябва.

Беше ранен следобед, денят бе хубав. Планините се извисяваха — мастилено сини на фона на лазурното небе. Поглеждайки натам, Тенисън знаеше къде би желал да бъде — на място, където би могъл да поседи сам за известно време и да помисли на спокойствие. През последните няколко дни, дори през последните няколко часа, се бяха случили толкова много неща, които трябваше да осмисли. Съвсем наблизо имаше един точно такъв оазис.

Градината беше пуста. Обикновено неколцина монаси се щураха безмълвно по пътеките, ала сега нямаше никой. Тенисън тръгна към пейката до розариума. Само една от розите беше разцъфтяла — бледожълт цвят, чиито венчелистчетата вече започваха да вехнат, готови да бъдат отнесени от вятъра, заедно със спомена за пищното им великолепие.

Тенисън седна на пейката и се загледа по посока на планините. Странно, помисли си той, че ме плениха толкова силно. Някой ден трябваше да напомни на Декър за неговото предложение и с новия си приятел щяха да направят експедиция сред тях. Макар че по всяка вероятност, каза си той, пътуване от няколко дни, каквото беше предложил Декър, нямаше да ги заведе далеч в планините, може би не по-далеч от подножията им.

Скоро, помисли си, трябва да се видя с Декър и да поговоря с него за Шептящия. Шептящия — какво глупаво име! И какво, за Бога, представляваше този шептящ? Нещо, което можеше да прониква в човешкото съзнание като шепот? Което можеше да се слива в едно цяло с него? Аз съм вътре в теб и мога да стана част от теб. Така ли бе казал Шептящия, зачуди се Тенисън. Или всичко това беше игра на въображението?

Опита се да отпъди нелепите мисли от съзнанието си. Действаха му доста объркващо. Щеше да научи повече след разговора си с Декър. Нямаше да спечели нищо, ако продължава да си блъска главата. Декър сигурно беше разбрал много неща за Шептящия досега.

По пътеката се разнесе шум от стъпки и Тенисън вдигна глава. До него стоеше градинарят.

— А, ето ви и вас — рече Тенисън.

— Че кой друг би могъл да бъде? — попита градинарят. — Кой има по-голямо право от мен да бъде тук? Тук е моето място. Или поне се приближава до представата за това.

— Аз не подлагах на съмнение правото ви да бъдете тук — отвърна Тенисън. — Ала ми се струва, че всеки път, когато дойда тук, се натъквам на вас.

— Градината е малка — заяви градинарят, ала не продължи, за да обясни точно какво има предвид.

— Кога отново ще цъфнат розите? — попита Тенисън. — Сега е останала само една.

— Но е красива. Не мислите ли, че е красива?

— Да, красива е — съгласи се Тенисън.

— С огромно съжаление научих, че Мери отново е болна.

— Да, тежко болна.

— До ушите ми стигна мълва, че отново е ходила в Рая.

— Не съм чувал такова нещо — излъга най-безсрамно Тенисън. — Само зная, че е болна.

По дяволите, каза си той, това въобще не влизаше в работата на градинаря.