Проектът

13.

— Това — обърна се Екюър към Тенисън, — е нашето хранилище. Тук, съхранявана с различни индекси и разпределена в различни файлове, са обобщени всички данни за работата, която сме извършили по Информационната програма.

Стаята беше внушителна. Тя нямаше прозорци. Ненатрапчиви светлини от тавана осветяваха безкрайни редици шкафове. Шкафовете се издигаха от пода до тавана и се простираха додето поглед стига.

Екюър бавно вървеше покрай една редица шкафове. Поставил длан върху тях, той я плъзгаше по металната повърхност. Тенисън го следваше, изгубен в тази пещера, пълна с файлове. Чувстваше, че цялото пространство се затваря над него, притиска го и го гнети, заплашвайки да го задуши.

Екюър спря и изтегли някакво чекмедже. Започна да рови или се преструваше, че го прави сред многото малки, кристални кубчета, подредени в чекмеджето.

— Това е — рече той, приближавайки се с едно от тях, — кубче, което взех напосоки.

Той го вдигна, за да може Тенисън да го разгледа — бляскав кристален куб със страна десет сантиметра. Тенисън си помисли, че то е твърде обикновено. Екюър затвори чекмеджето.

— А сега, ако желаете, бих искал да ви покажа нещо.

— Да ми покажете?

— Да, нека преживеете какво е запечатано в кубчето — да се докоснете до преживяванията, които е уловил медиумът — какво е изпитал, какво е видял, почувствал и мислил. Ще ви поставя вътре в съзнанието на медиума…

Той напрегнато се взря в Тенисън.

— Няма да боли — рече той. — Няма да почувствате нещо неприятно. Няма да изпитате вито болка, нито уплаха.

— Искате да кажете, че ще ме свържете по някакъв начин с куба?

Екюър кимна.

— Не е трудно да се направи това.

— Но защо? — попита Тенисън. — Защо искате да го сторите?

— Защото бих могъл да ви разказвам за нашата работа още три дни — подхвана Екюър — и няма да мога да ви накарам да разберете нещата така, както бихте ги осъзнали, след като прекарате няколко минути с този куб.

— Добре — каза Тенисън, — но защо точно аз, един непознат, външен човек?

— Може би сте непознат — отвърна Екюър, — но аз много искам да останете и да бъдете член на нашия екип. Вие сте ни необходим, Джейсън. Не можете ли да разберете това?

— Всъщност, вече реших да остана — каза Тенисън. — Тази сутрин седнах на една пейка в красивата градина долу и разбрах, че вече съм взел решение, без да осъзнавам този факт.

— Е, добре, това е чудесно! — възкликна Екюър. — Превъзходно! Ала защо изчакахте? Защо не ми съобщихте веднага?

— Защото вие все още ме дебнехте — отговори Тенисън. — Правехте го така умело, че беше истинско удоволствие да ви наблюдавам.

— Добре ме подредихте — заяви Екюър, — ала не ви се сърдя. Не мога да ви опиша колко щастлив ме накарахте да се почувствам. А сега, какво ще кажете да се заемем с куба?

— Малко съм нервен, но ако смятате, че трябва, ще го сторя.

— Мисля, че би трябвало — каза му Екюър. — Смятам, че и за мен, и за вас е важно да узнаете какво точно правим тук.

— Така че цялата история с Рая ще ми стане по-ясна?

— Ами да, но не само това. Виждам, че все още сте скептично настроен спрямо тази история за Рая, както я наричате.

— Да, скептик съм. Нима вие не сте?

— Не зная — отвърна Екюър. — Не съм сигурен. Всяка фибра на съществото ми въстава срещу това и все пак…

— Хайде да започваме с куба.

— Добре — рече Екюър. — Оттук, моля.

Той го изведе от хранилището, после влязоха в малка стая, претъпкана с различна апаратура.

— Седни на онова кресло — каза Екюър. — Не се напрягай. Отпусни се.

Механизъм с формата на шлем се спусна над креслото. Тенисън го изгледа с известна доза подозрение.

— Хайде, седнете — подкани го Екюър. — Ще поставя шлема на главата ви, ще пусна куба в прореза и…

— Добре — каза Тенисън. — Предполагам, че трябва да ви се доверя.

— Можете да ми се доверите — увери го Екюър. — Въобще няма да ви боли.

Тенисън внимателно се отпусна в креслото и се намести удобно. Екюър внимателно наведе шлема, после го постави върху главата му.

— Добре ли сте? — попита той.

— Да. Но не виждам нищо.

— Не е необходимо да виждате. Дишането ви наред ли е? Имате ли някакви затруднения?

— Въобще никакви.

— Добре тогава. Започваме.

За миг се възцари пълен мрак, после се появи някаква зеленикава светлина, подобна на блестяща мокра повърхност. Тенисън се задъха, после дишането му се успокои, защото всичко беше наред, дори му стана хубаво.

Водата беше топла, а тинята мека. Червата му бяха пълни. За момента нямаше никаква опасност. Изпълваше го задоволство и той си позволи да хлътне по-навътре в тинята, която потъваше под него. Когато тинята престана да поддава, той раздвижи крачката си, опитвайки се да потъне по-надълбоко, ала това не се увенча с успех, макар че когато престана да полага усилия, той можеше да долови как тинята започва се движи над него. Беше топло, това бе допълнителен фактор, гарантиращ сигурността му. Разположи се на най-голямата възможна дълбочина, заемайки максимално компактна форма. Задоволството му се засили, цялото му същество бе обзето от отпадналост. Независимо колко тънък беше слоят тиня, който го покриваше, той оставаше скрит. Съществуваше голяма вероятност нито един дебнещ хищник да не го открие, нито някоя твар да го погълне цял. Колко хубаво, помисли си доволно той. Не беше необходимо да се движи, нямаше нужда да си навлича неприятности като шава насам-натам. Имаше всичко, от което се нуждаеше. Беше се наял до насита, докато храната престана да го изкушава. Беше му топло и се чувстваше на сигурно място. Можеше да остане неподвижен, да не се напряга…

И все пак откри, че го измъчва някакво вътрешно безпокойство, което бе възникнало, след като се настани удобно, наслаждавайки се на доволството, което го бе обзело. Въпрос, който никога по-рано не му бе хрумвал, защото до този момент въобще не си бе задавал никакви въпроси. Досега не бе осъзнавал, че може да възникне подобен въпрос. Но той възникна и това беше всичко. Никога не го бе било грижа кой е. Проблемът за самоличността му не бе възниквал досега.

Той неспокойно се раздвижи, объркан и разстроен от неочаквания въпрос, който бе смутил покоя му. И това не беше най-лошото от всичко. Имаше и нещо друго. Като че не беше самият той, не онзи, у когото бе възникнал въпросът. Въпросът бе дошъл някъде отвън и се бе загнездил в съществото му. А извън него нямаше нищо — нищо, освен топлината на плиткото море, меката тиня на дъното и усещането, че ужасната сянка, отворила хищна паст да го погълне, сега я няма, а и не можеше да го види. Той изобщо не бе застрашен от дебнещия хищник, който разкъсваше трилобитите.

— Боже мой! — помисли си той, внезапно обзет от страх и изумление. — Аз съм трилобит!

След като произнесе тези думи, плътният мрак избледня, след това изчезна. Той отново седеше в креслото, Екюър стоеше пред него, придържайки шлема в ръце. Тенисън шумно въздъхна и се взря в Екюър.

— Екюър, ти каза, че си взел този куб наслуки. Но не е така.

Екюър се засмя.

— Не, не беше съвсем наслуки. Напомних ви за онзи медиум, за който ви разказах.

— Да, мъжът, който се превърнал в трилобит. Но всичко беше така истинско!

— Бъдете сигурен, приятелю — каза Екюър, — че това не беше игра на сенки. Нито някакво развлечение. За известно време и вие бяхте трилобит.