Проектът

36.

Джил отиде в клиниката, за да види Мери. Медицинската сестра я посрещна пред вратата.

— Можете да останете само няколко минути — каза й тя. — Не се опитвайте да говорите с нея.

Джил пристъпи няколко крачки в стаята и спря, вглеждайки се в слабата, бледа жена на леглото. Тялото й бе така безплътно, че едва личеше под чаршафа. Двете й, подобни на нокти на птица ръце, бяха отгоре, впити една в друга, пръстите бяха преплетени, като че в пристъп на отчаяние. Тънките й устни едва се докосваха. Челюстта и скулите изпъкваха с непоколебимостта си, покрити с тънката й, трошлива като пергамент кожа.

Джил помисли с известна тревога, че долавя в тази жена нещо от изпития, изтерзан вид на светица, който й напомняше за стенопис, изобразяващ средновековен отшелник-фанатик, успял чрез изтощително гладуване да придобие вид на свят човек. Тази жена ли, помисли си тя, която прилича на истинска развалина, този скелет ли ще бъде натрапен за светец!

Очите на Мери се отвориха — толкова неестествено бавно, сякаш ги принуждаваше с огромна сила. Главата й бе така полегнала върху възглавницата, че погледът й попадна точно върху лицето на Джил.

Отпуснатите устни се раздвижиха, пророниха въпрос, едва доловим шепот, който разсече тишината в стаята.

— Коя си ти? — попита тя.

Джил също прошепна в отговор:

— Аз съм Джил и се отбих тук да те видя.

— Не — възрази Мери. — Не си Джил. Чувала съм за Джил, но никога не съм я виждала. А теб съм виждала. Някъде съм те виждала.

Джил бавно поклати глава, мислейки, че по този начин ще успокои жената на леглото.

— Познавам те — настоя Мери. — Веднъж, преди много години, разговарях с теб, но не мога да си спомня къде.

Медицинската сестра се промъкна към Джил, после замръзна на място, когато Мери заговори отново:

— Ела по-близо — едва чуто изрече тя. — Искам да те разгледам по-добре.

Джил се приближи до леглото и се наведе.

Двете впити една в друга длани се разделиха, откъснаха се от чаршафа и ръката, покрита с набръчкана суха кожа, потупа бузата на Джил.

— Да, да — прошепна тя. — Познавам те.

После ръката се отпусна надолу, клепачите отново се затвориха.

Сестрата застана до Джил и я побутна.

— Трябва да си тръгвате.

— Пуснете ме — каза й Джил, обзета от внезапен гняв. — Отивам си.

Излезе от клиниката, пое дълбоко въздух и изведнъж се почувства свободна. В тази стая се е спотаила смъртта, помисли си тя. Смъртта и още нещо необяснимо.

Слънцето захождаше на запад, надвисвайки точно над обагрената в пурпур стена на планината и в този последен час от деня слънчевата светлина докосваше земята като нежна благословия. Сега, за пръв път, откакто бе пристигнала в Края на Нищото (кога беше станало това — преди няколко дни, няколко седмици, или месеци?) — видя земята, върху която стоеше не като чужд свят, не като гротесков декор за великата неразгадаемост, която представляваше Ватикана, а като място, където живееше, среда, в която се чувстваше уютно.

Ватикана се издигаше над земята, превърнал се в част от нея, израствайки от недрата й, сякаш бе пуснал корени дълбоко в нейната гръд, израснал така естествено както дърветата, вписвайки се в животинския и растителен свят на планетата. На изток и юг се простираха нивите, зеленчуковите и овощните градини — идиличен оазис, който достигаше до множеството ниски сгради с пристройки, които съставляваха Ватикана, преднамерено търсена хармония, която свързваше Ватикана с първичната твърд на планетата.

На запад се извисяваха планините — подобна на облак синя грамада, непрекъснато обагрена в различни нюанси, отдадена на вечната игра на сенките, в която се бе влюбил Джейсън Тенисън още в първия миг, когато я бе зърнал. Когато той привлече вниманието й към планините, Джил не беше толкова впечатлена. Дотогава за нея планината беше само планина и нищо повече. Допускала съм грешка, каза си тя. Планината беше приятел или поне можеше да бъде, стига човек да пожелаеше това. Чувството към огромната синя вълна, устремила се към небето, бе започнало да прониква в сърцето й от дните, когато бе прогледнала за нея и я бе почувствала близка. Сега наистина осъзнаваше какво бе започнала да означава планината за нея — повратна точка в нейния живот, присъствие, което непрекъснато бдеше, готово да я защити, позната фигура, към която винаги можеше да се обърне. Тя беше допуснала грешка. Джейсън имаше право.

Застинала неподвижно, обзета от мисли за Джейсън и планините, Джил изведнъж почувства, че е абсолютно наложително да го види. Не го бе намерила в клиниката, което означаваше, че е у дома, макар че не можеше да бъде сигурна в това. Напоследък бе придобил навика да прави дълги разходки, а можеше да е отишъл и до Декър.

Тя почука на вратата му и не получи отговор. Сигурно е задрямал, помисли си тя и завъртя бравата-топка. Вратата се отвори, едва когато я блъсна. В Края на Нищото малцина заключваха вратите си. Нуждата от ключалки не бе голяма.

Апартаментът беше празен. Не се долавяше ничие присъствие. От кухнята не долиташе шум, значи и Хюбърт го нямаше. Слаб пламък потрепваше над решетката в камината.

— Джейсън… — извика тя, изричайки името му по-тихо, отколкото възнамеряваше. Безмълвието в стаята инстинктивно й показа да не нарушава тишината. Видя отражението си в голямото огледало върху стената над камината — изгубена човешка фигура, изправена сред пустотата на празната стая, бледо лице с неясни очертания, дамгосано от червенината на обезобразената буза.

— Джейсън! — извика повторно тя, този път малко по-високо.

Когато не получи отговор, тръгна към отворената врата на спалнята. Леглото беше застлано с пъстроцветна покривка. Вратата към банята беше отворена.

Джил отново се върна във всекидневната. Тогава го видя. Джейсън седеше пред камината, обърнат с гръб към огъня, с лице към стаята, взрян пред себе си. Лицето му беше безизразно, което означаваше, че не чувства нищо.

Откъде ли дойде, запита се тя. Как е възможно да пропусна пристигането му?

Не бе чула вратата да се отваря и затваря и, всъщност, бе изтекло съвсем малко време, откакто напусна стаята — как беше успял Джейсън да мине през вратата, да прекоси стаята и да застане пред камината?

— Джейсън — остро заговори тя, — какво става с теб?

Долавяйки гласа й, той обърна глава към нея, ала не даде никакви признаци, че я разпознава.

Джил бързо отиде при него, вгледа се в лицето му, протегна двете си ръце и го сграбчи за раменете.

— Джейсън, какво става? — разтърси го тя.

Очите му, които изглеждаха безизразни, за миг просветнаха.

— Джил — изрече той с треперещ, колеблив глас, сякаш не можеше да приеме факта, че тя се намира тук. — Джил — повтори той, улавяйки ръцете й. — Джил, аз се намирах далеч оттук.

— Зная — отвърна тя. — Къде беше?

— На едно място, различно от това — отговори Тенисън.

— Джейсън, изплюй камъчето. Какво беше това място?

— Ходих в света на уравненията.

— Онзи, който сънува ли? Който ти причини кошмари?

— Да, но този път не сънувах. Наистина бях там. Разходих се из него. Аз и Шептящия…

— Шептящия? Онова ли малко облаче диамантен прах, за което ми разказа?

— С него бяхме едно същество — отговори той. — Отидохме заедно там.

— Я седни — рече тя. — Искаш ли нещо? Ще ти налея едно питие.

— Не, не искам. Просто поседни с мен.

Той пусна ръката й и прокара длан по бузата й да я помилва — онази буза, обезобразена от грозния тумор. Беше му станало навик да прави това — сякаш несъзнателно се опитваше да изрази любовта си към нея, въпреки физическия й недостатък. От начало тя се отдръпваше, отбягвайки жеста му. Освен с тази милувка, малко след като се бяха запознали, той никога не бе намеквал нито с постъпка, нито с дума, че го забелязва. Това бе една от многото причини, заради които го обикна. Никой друг мъж, никой човек, не бе успявал да се държи така, като че ужасният тумор не съществуваше. Сега тя вече не се отдръпваше под милувката му. Вместо това беше започнала да я приема като скъп жест на добротворство.

Ръката му пробяга по бузата й. Лицето на Джил бе обърнато към огледалото на камината. Тя виждаше как дланта милва бузата и как в това движение се побира любовта му.

Ръката му се отдръпна и Джил се огледа недоумяващо. Въображението ми прави шеги, рече си тя. Беше някакъв лъжлив миг, в който желаното става действителност. Не беше възможно наистина да става онова, което тя смяташе, че виждат очите й. След всичко щеше да престане и тя отново щеше да се върне към нормалното си състояние.

Остана вцепенена, докато секундите една след друга отлитаха във вечността. Затвори очи, отново ги отвори, ала желанието й все още не бе престанало да се сбъдва.

— Джейсън… — изрече тихо тя, опитвайки се да контролира гласа си, ала не го овладя и той потреперя.

— Джейсън! — прошепна отново Джил. Изречената дума вибрираше от чувства.

Бузата й беше гладка, без никакъв дефект. Грозният тумор беше изчезнал.