Проектът

40.

— Изглежда в къщата няма никой — обърна се Тенисън към Екюър.

— Откъде знаеш?

— От комина не излиза дим.

— Това не доказва нищо.

— Може би. Но Декър винаги поддържа огън. Понякога не много буен, но винаги нещо тлее, така, че да сложи няколко съчки и да го разпали. Никога не съм виждал от комина на хижата да не излиза пушек.

— Е, скоро ще видим — рече Екюър.

Продължиха да се изкачват по хълма. Разнебитената кола на Декър беше паркирана от едната страна на хижата. Между две дървета се издигаше купчина дърва за подпалка, а стволовете на дърветата я поддържаха от двете страни. Отпред се намираше градината с правите зелени лехи зеленчуци, а в единия й край извираше истински водопад от разцъфнали цветя.

— Мястото не е лошо — отбеляза Екюър. — Никога не съм идвал тук.

— Никога ли не си срещал Том?

— Не. Него човек трудно може да го срещне някъде. Прави така, че да не може да го намерят. Мислиш ли, че ще разговаря с нас?

— Ще разговаря. Не е нито дивак, нито грубиян. Просто възпитан и образован човек.

— Как точно се изрази, когато каза, че знае къде е Рая?

— Само веднъж спомена, че може би знае къде се намира Рая. Повече не заговори за това, пък и аз не съм настоявал. Боях се, че той може да се изплаши. Позволих му да помисли.

— Може би сега ще ни каже. Ако му обясним колко е важно това. Кубовете изчезнаха и нямаме никакъв шанс да открием координатите, от които се нуждаем. Може би дори и да разполагахме с кубовете, отново нямаше да имаме кой знае каква възможност да ги открием, но сега вече въобще нямаме надежда. Сега съм съгласен с теб. Дяволски се нуждаем от тези координати. Някой трябва да отиде до Рая.

— Аз не губя надежда — заяви Тенисън, — че Том наистина знае. Вече не мога да бъда сигурен. По едно време бях почти съвсем убеден, че знае, но сега, когато сме изправени пред такова положение, започвам да се колебая. Той наистина ми разказа, че корабът му имал проблеми и той го е напуснал със спасителен, по-малък кораб. Така се добрал до тази планета. Корабът сам е налучкал пътя.

Приближиха хижата и Тенисън почука на вратата. Никой не им отговори. Почука отново.

— Може би е заспал — рече той.

— Не е много вероятно — възрази Екюър. — Щеше да те чуе. Хайде да се огледаме наоколо.

Обиколиха близката околност, като викаха името на Декър, ала той не им отговори. Отново се върнаха при хижата. Този път Екюър заудря с юмрук по вратата. Почакаха малко и Екюър попита:

— Мислиш ли, че можем да влезем вътре?

— Да, хайде да влезем. Съмнявам се, че Декър би имал нещо против. Този човек няма какво да крие.

Екюър вдигна резето и вратата се отвори. Озовали се в стаята, те постояха за миг, за да привикнат с мрака.

Помещението беше чисто. Всичко беше подредено и поставено на място.

Тенисън се огледа наоколо.

— Няма му пушката — рече той. — Висеше ей тук, на стената до камината. Раницата и спалният му чувал стояха на онази лавица над масата. И тях ги няма. Много е вероятно да е отишъл на една от експедициите си, по време на които събира скъпоценни камъни.

— Колко време ще липсва от дома?

— Не зная. Вероятно всяка експедиция му отнема различно време. Покани ме да го придружа при някое от пътешествията му. Когато можеш да отделиш няколко дни, каза ми той. Струва ми се, че скоро ще се върне.

— Джейсън, важно е да научим колкото е възможно по-рано. Не трябва да позволим на теологическата фракция да вземе голям аванс пред нас. Ако пуснем някаква информация, че съществува възможност да отидат и да разгледат Рая, те ще се отдръпнат.

— Ти наистина се боиш от тях, Пол?

— Ако позициите им станат стабилни, те ще елиминират Информационната програма. През цялото време искаха да го сторят. Или да ни премахнат, или да ни диктуват каква работа да вършим, или — което е най-лошото — да контролират интерпретацията на нашите находки. Не се тревожа за себе си, разбери ме. На мен лично няма да ми сторят нищо лошо. Ще ми позволят да остана тук и ще се грижат за мен. Дори може да ми разрешат да се занимавам с разни дреболии от програмата, достатъчно, за да си кажа, че се занимавам с нещо. Но програмата като такава, ще бъде лишена от съдържание. А аз не мога да позволя да се случи това. Тя е смисълът на съществуването на Ватикана, казвам ти. Добре, нека си се занимават с техните теологически проблеми, щом искат, но истинската дейност е съсредоточена в Информационната програма.

— Трябва да имаш подкрепа във Ватикана.

— Смятам, че в известна степен я имам. Ала не зная доколко мога да разчитам на нея. Няколко кардинали. И неколцина други, в които съм сигурен.

— А Негово Светейшество?

— Никой, при никакви обстоятелства, не може да разчита на папата. Той е хладен, изкуствен интелект. Никога не знаеш какво мисли. Така е задръстен с материалите, които Изследователите ни са захранили в него, че въпреки огромния си потенциал, не може да отделя време и да мисли върху настоящето състояние на Ватикана. Понякога ми се струва, че се обърква. Работата му в крайна сметка не е да ръководи Ватикана днес. Той трябва да предвиди какво ще представлява Ватикана в далечно бъдеще.

— Струва ми се — подчерта Тенисън, — че Ватикана не би могъл да се справи без Изследователите. Чувал съм най-различни намеци каква изгода имат те от вашите наблюдения. Корабите, задвижвани със силата на мисълта, например. С какво друго разполагат те?

— Не съм много сигурен, че зная. Но те разполагат с твърде много неща. Знаеш за опитите им в областта на клонирането. Но онова, което правят, е нещо повече от клониране. Не им е нужна клетка за начало на процеса. Могат да започнат съвсем от нищото, да изградят молекулната структура на ДНК и да продължат оттам. Изкуствени форми на живот. Форми, сътворени от тях — при това от всякакъв вид. Пътувания във времето. По дяволите, те разполагат с нещо повече от възможност да пътуват във времето. Използват неутрино — макар че всъщност не са сигурни дали онова, което използват, е неутрино. Може да бъде нещо съвсем друго. Ала с негова помощ, каквото и да е то, те почти са успели да осъществяват пътешествия в различни посоки във времето — не само в бъдещето и й миналото, но и в други посоки. Може би ще се учудиш, когато научиш, че съществуват и други такива посоки. Аз също се учудвам. Не съм сигурен дали разбирам този проблем. Те могат да се впускат в миналото и в бъдещето или скоро ще успеят да го постигнат, когато разполагат с достатъчно висша технология. Тогава ще могат и да посещават времеви отрязъци, различни от миналото и настоящето. Може би алтернативните светове и вселени. Не зная. Прекалено е сложно за мен. Ала каквото и да имат, то е ключ към пътуване във времето, пътуване в измеренията, а може би и различни други неща. Тези два примера ти дават известна представа с какво разполагат те.

— И след като имат всичко това, нима ще се откажат от него?

— Не всички. И не доброволно. Теологическата фракция е нещо друго. Някои от тях са честни пред себе си и са убедени, че Ватикана е изменил на себе си, че е предал каузата. Други, които са всъщност по-голямата част от тях, са уплашени. Вселената се оказва по-голяма, отколкото са предполагали. В нея има много повече и по-странни условия и ситуации, отколкото някога са сънували. Те са изумени от истинската величина на онова, което намират Изследователите. Вселената е така огромна, възможностите така умопомрачителни, че те започват да се чувстват незащитени. Търсят място, където да се скрият.

— Можем да си послужим с блъф — предложи Тенисън. — Ще пуснем слух, че сме намерили начин да стигнем до Рая. Те не желаят никой да стигне до Рая. Ако някой отиде до там и открие, че няма Рай, това би разтърсило земята под краката им. Такъв слух поне ще ги забави малко и ще ни даде време.

— Не — възрази Екюър, — не можем да постъпим така. Ако използваме блъф и те ни разобличат, позициите им ще станат по-силни и те ще станат по-сигурни в себе си, откогато и да било. А и когато започнем да действаме, трябва да бъдем в значителна степен уверени, че ще съумеем да се наложим.

— Да — съгласи се Тенисън, — предполагам, че имаш право.

— Джейсън, когато Джейсън ти каза, че е сигурен — или почти сигурен — къде се намира Рая, ти остана ли с впечатлението, че той разполага с някаква документация и не говори само по памет?

— Искаш да кажеш дали е имал нещо като дневник на полета?

— Да, мислех си тъкмо за такова нещо. Корабите са съоръжени с устройства, описващи по дни полетите им, нали? Дали не е взел записващото устройство, преди да се е качил в спасителния кораб?

— Да си кажа честно — призна Тенисън, — останах с точно такова впечатление. Помислих си, че разполага с по-достоверна документация, отколкото собствената си памет. Ала той не каза нищо по този въпрос. Не ми даде никакво основание да мисля така. Не зная защо си изградих такова мнение. Тогава имах такова впечатление, но сега въобще не съм сигурен.

— Дали не можем… — Екюър не завърши изречението си, а Тенисън се поколеба, преди да отговори.

Накрая заяви:

— Ще ми бъде крайно неприятно. Декър ми е приятел и ми се довери.

— Но, Джейсън, ние трябва да узнаем! Трябва да узнаем!

— Добре тогава — заяви Тенисън. — Хайде да се залавяме за работа. Но внимателно, Пол. Всичко трябва да се постави на мястото, където е било.

Тенисън забеляза, че каменните фигурки, които бе направил Шептящия, вече не бяха на масата в ъгъла. По-късно ги намери в малка кутия на една от лавиците. Очевидно Декър ги бе прибрал, преди да тръгне.

Не намериха онова, което търсеха.

— Сигурно го е заровил някъде извън хижата — предположи Екюър.

— Той не притежава нищо друго, освен нея — възрази Тенисън. — Ако има нещо и го е скрил някъде другаде, то ние няма как да го намерим.

Джейсън си помисли, че Шептящия би могъл да знае.

— Има още една възможност — изрече гласно той.

— Каква е тя?

Тенисън сви рамене.

— Смятам, че нищо няма да излезе. Забрави я.

Не беше споменавал за Шептящия пред Екюър и нямаше намерение да го стори. Слава Богу, че бе успял да се въздържи.

Що се отнася до Шептящия, рече си той, може би имаше — или бе имало някога — още една възможност, но сега тя вече не съществуваше. Някъде дълбоко в ума му бе трепнала мисълта, че щом Шептящия успя да го заведе в света на уравненията, значи би могъл да го отведе и в Рая. Ала това сега беше невъзможно. Шептящия нямаше за какво да се залови, понеже Тенисън не бе гледал нито един от кубовете за Рая.

Джил беше единствената, освен него и Декър, която знаеше за Шептящия. Положението не трябваше да се променя.

Следователно всичко зависеше от Декър. Той беше единствената им надежда. Когато Декър се върнеше от експедицията си, той можеше да им помогне. Ако пък не успееше и онова, което знаеше, се окажеше недостатъчно, тогава последният шанс на Ватикана беше загубен. Информационната програма щеше да бъде унищожена или в най-добрия случай, свита в тесни рамки, и Ватикана щеше да се превърне в онова, в което бе възнамерявал — сляп поход към измамната надежда за духовност.

Шептящия, помисли си той, сигурно е с Декър. Значи трябваше да изчака завръщането им, за да знае на какво още можеше да се надява.

Напуснаха хижата, затвориха вратата след себе си и провериха дали резето е добре залостено. Изкачиха се на близкия хълм и погледнаха оттам към Ватикана. В ярката светлина на следобеда сградите се открояваха искрящо бели на фона на горите по склоновете на високите планини.

Докато стояха и наблюдаваха разположените близо една до друга постройки в далечината, до тях долетя далечен звън.

— Камбаните! — възкликна Екюър. — Защо ли бият? Не е редно да го правят по това време на деня. Има определени часове. При това, всички едновременно.

Нов порив на вятъра дивея до слуха им плътния ек на огромните камбани.

— Това са камбаните на базиликата! — изрече удивено Екюър. — Какво става, по дяволите?

Двамата бързо се спуснаха по хълма.