Проектът

6.

Стояха на летището и се взираха с изумление към малката група паянтови постройки, които съставляваха колонията в Края на Нищото. Върху нисък хребет отвъд селището се издигаше сграда с множество крила или може би комплекс от отделни здания — от това разстояние беше невъзможно да се прецени, — бели и величествени, със земен изглед, подсказващ удобство и уют, въпреки строгия стил. Зад сградата, като фон, в далечината се издигаха пурпурни планини с едва загатнати белоснежни върхове, които сякаш плуваха във въздуха над тях.

Тенисън посочи сградата върху хребета.

— Предполагам, че това е Ватикана.

— Може и да е — каза Джил.

— Виждал съм снимки от Ватикана на Старата земя. Това, тук, въобще не прилича на тамошния дворцов комплекс.

— Приемаш името твърде буквално — възрази Джил. — То не е нищо друго, освен едно име. Съмнявам се дали има някаква истинска връзка с Ватикана.

— Ами папата?

— Е, може би има все пак някаква връзка. Въображаема. Ала се съмнявам, че съществува официална договореност. Нещо, което Ватикана на Старата земя би признал открито.

— И предлагаш да щурмуваме тези висоти?

— Джейсън, не драматизирай нещата. Правиш го съзнателно. Нищо не щурмувам. Намирисвам единствено гореща тема за статия и възнамерявам да се добера дотам. Като премина по каналния ред. Ще отида с достолепие и с цялата си учтивост ще им кажа коя съм и какво искам да правя. Ами докато аз подготвям статията, ти с какво ще се занимаваш?

— Честно казано, не зная. Дори и не съм помислял за това. Досега бягах и предполагам, че бягството ми свършва тук. Не мога да се върна обратно на Гътшот, поне за известно време.

— Думите ти звучат така, сякаш възнамеряваш да продължаваш да бягаш.

— Ами, не веднага. Това е място като всички останали. Ще спра, ще си почина малко и ще се поогледам наоколо.

Дългата колона слизащи поклонници от „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“, се виеше по летището. Очевидно преминаваха през пункта за проверка на посетители.

Тенисън кимна към тях.

— Знаеш ли дали трябва да преминем през същата процедура?

Джил поклати глава.

— Не мисля. Не са необходими никакви документи, поне не и за човешките същества. Края на Нищото е официално включена в списъка на планетите, обитавани от хора, и се проявява известно внимание към представителите на човечеството. Също така колонията е малка и не налага условности. След няколко дни може да се окаже, че обядваш с шефа на полицията или с шерифа, или с главния съдия, и независимо от това как ще наречеш човека, той ще ти зададе няколко вежливи въпроса и добре ще те огледа. Не съм сигурна дали тук ще бъде така, но обикновено това е начинът, по който се развиват нещата, в малките човешки колонии.

— Е, това не ми звучи прекалено непосилно.

— Ще трябва да обясниш защо нямаш багаж. Хората в Човешката къща могат да проявят любопитство. Мисля, че ще бъде най-добре да обясниш, че ти се е наложило да гониш кораба в Гътшот и по някакъв начин си си изгубил багажа.

— Ти мислиш за всичко — възкликна Тенисън. — Нищо не ти убягва. Как ли бих се справил без теб?

— Някак успявах да се грижа за теб на борда, нали?

— Тази вечер аз ще започна да ти се отплащам — обеща Тенисън. — Вечеря в Човешката къща. Светлина на свещи и чиста покривка на масата, порцелан, бляскави стъклени чаши, сребърни прибори, богато меню, бутилка хубаво вино…

— Недей да се надяваш прекалено много. Не фантазирай толкова. Човешката къща може да не разполага с такъв луксозен салон.

— Е, каквато и да бъде, все ще е по-добре от онази каюта на кораба, която споделяше с мен.

— Онази каюта на кораба ми стана симпатична — вметна Джил.

— Мисля — заяви Тенисън, рязко сменяйки темата, — че най-сетне някой пристига да ни вземе.