Проектът

15.

Инок, Кардинал Теодосий, настигна своя близък приятел Сесил, Кардинал Робъртс.

— Ваша Светлост — каза той, — струва ми се, че трябва да си поприказваме.

— Вие сте разстроен — отбеляза Робъртс. — Какво се е случило.

— Онези двамата новопристигнали. Мъжът и жената.

— Какво знаете за тях?

— Нищо за мъжа. Екюър го е назначил като лекар във Ватикана. Разбрах, че е дошъл тук, бягайки от правосъдието.

— Разговаря ли с Екюър по този въпрос.

— Не, Ваша Светлост. Напоследък стана невъзможно да се говори с Екюър.

— Да, зная — потвърди Робъртс. — Вярва, че Информационната програма се е превърнала в наша върховна грижа — поне такова впечатление оставя у всички. Ако питате мен, човекът просто се опитва да надскочи сянката си.

Теодосий въздъхна.

— Колкото и да се възхищаваме на човешката раса — подхвана той, — трябва да признаем, че с някои от тях се живее трудно.

— Ами жената, Ваша Светлост?

— Разговарях с нея тази сутрин. Тя е писателка. Представи си, писателка! Тя е същата, която ни изпращаше всички онези писма. Казвал ли съм ви за тях?

— Да, мисля, че сте ми казвали.

— Тя иска да пише за нас.

— За нас?

— Да, твърдеше същото и в писмата си. Вие сте ги чели, нали?

— Да, разбира се. Но съвсем бях забравил за тях. Естествено, това е невъзможно. Що за нахалство!

— И аз си помислих същото — произнесе Теодосий.

— И й казахте, че това е немислимо?

— Да, но тя отхвърли отказа ми. Невероятно упорито човешко същество. Накрая й предложих работа.

— Ще ме извините, Ваша Светлост, но няма никаква работа, която…

— О, има — възрази Теодосий. — През всичките тези години все си говорехме, че трябва да напишем историята на Ватикана. Говорили сме колко прекрасно ще бъде, ако я запишем върху хартия, така че всеки да може да я прочете и да се възхищава. Дори сме повдигали въпроса да създадем нова разновидност роботи, които ще се заемат с тази работа. Изглежда, че ние не сме пригодени за труда на писателя. Ще си създадем страшно много проблеми, докато разработим нов вид роботи, притежаващи такава способност като писането. Но ето, че при нас по своя собствена воля е дошло човешко същество, което може да се справи с написването на този труд вместо нас.

— Моля ви, кажете ми каква беше нейната реакция.

— Останах с впечатление, че не е очарована от предложението. Ала това не е всичко, за което дойдох да разговарям с вас.

— Казахте, че желаете да разговаряме за новопристигналите мъж и жена или поне така ми се стори.

— Е, да, така е. Но не само за тях. Има и друг фактор. През последните години ни безпокоят три човешки същества.

— Три?

— Декър е един от тях. Най-неясната личност. Какво наистина знаем за него?

— Ами, предполагам — започна Робъртс, — знаем много малко. Не знаем как е пристигнал тук. Не е дошъл с „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“, но не ми е известен друг начин, чрез който човешко същество би могло да се добере до тук. Може би вие, Ваша Светлост, знаете повече от мен. Вие сте разговаряли с него.

— Преди няколко години — отговори Теодосий. — Скоро, след като той се появи тук. Посетих го, облечен в монашески одежди, под претекст да го поздравя с добре дошъл. Досаден, любопитен, необвързан с никого дребен църковен служител. Помислих си, че може би ще разговаря с един монах, докато би се поколебал да го стори с кардинал. И нищо не научих. Не ми каза абсолютно нищичко. Достатъчно любезен, но резервиран човек. А сега за онези двамата — жената и лекаря. Ще ми кажете ли, Ваша Светлост, защо ни е необходим лекар-човешко същество? За съвсем кратък период от време можем да обучим някои от нашите роботи, който ще стане лекар на човешките същества. Напълно подготвен, знаещ и способен колкото всеки лекар-човешко същество. Дори повече, тъй като ние имаме достъп до някои нови медицински знания, които могат да намерят приложение при човешките същества.

— Да — съгласи се Робъртс. — Зная. Често сме говорили за това. Трябва периодично да търсим външен човек за лекар на хората. Това не е желателно. Не ни са притрябвали никакви пришълци. Старият лекар, който умря, както се случва с всеки човек, беше твърде приемлив вариант, макар че, ако си спомняте, в началото се съмнявахме в него. Онзи, който го замени, беше направо невъзможен. Хората в селището и онези във Ватикана — с изключение на Изследователите, от които допускаме неколцина — живеят от много години тук. Те са наследници на човешки същества, живели тук преди векове. Не ни създават грижи, от тях не бива да се боим. Ние сме почти едно цяло. Но между нас и външните хора не съществуват истински връзки. Те не са привикнали с нас, нито ние с тях.

— И все пак — заговори Теодосий, — нашите хора, потомци на онези, които са били тук от векове, вероятно не биха приели лекар-робот, там е проблемът. Това е в резултат на пропастта между културите, която все още съществува между роботите и хората. Ще ми се да се надявам, че с годините тази празнина ще се затвори. Сигурно има разлика между роботите и човешките същества, но…

— Аз мисля, Ваша Светлост — прекъсна го Робъртс, — че в подсъзнанието на човешкия разум ние все още носим клеймо, все още слабо миришем на машинно масло. Ако отправим към тях подобно обвинение, те благочестиво ще го отрекат и сами ще си повярват, но такъв момент въпреки всичко съществува. Сигурен съм. Що се отнася до лекар-робот, ние, разбира се, с готовност бихме им го предоставили, ала не смятам, че трябва да го сторим. Тук, в Края на Нищото, бихме могли да осигурим на нашите човешки същества много услуги, ала сме се въздържали да го сторим от страх да не изглежда, че изземваме функциите им. Никога не трябва да изглежда така. Естествено, би било по-просто, ако можехме да ги превърнем в свои домашни любимци, да ги наблюдаваме отблизо, да ги предпазваме от злополуки, да задоволяваме всичките им капризи. Ала не бива да правим това. Не трябва да се месим в работата им. Трябва да им позволим да се развиват по свой собствен начин и да не накърняваме достойнството им.

— Изправени сме пред дилема — каза Теодосий. — Трябва да се преборим със себе си. Изпитваме уважение, респект, едва ли не благоговение към човешките същества и тези чувства непрекъснато ни измъчват. Такава е нагласата ни към тях, която съм убеден, че не можем да изкореним. Със сигурност не аз и вие, които сме създадени от човешки същества. Някои от роботите второ и трето поколение, създадени от роботи, може би ще могат да изкоренят част от това отношение към хората. Ние се опитваме да се утешим, заявявайки, че не представляваме нищо повече от продължение на човешката раса. Предполагам, че желаем да мислим така, тъй като често го изричаме, почти автоматично. Ала горчивата истина е, че, ние сме човешки продукт.

— Ваша Светлост — добронамерено подхвана Робъртс, — вие се отнасяте прекалено строго към себе си, прекалено строго към всички нас. Може да сме роботи, но със сигурност хилядолетието, белязано с неимоверни усилия, ни е издигнало над нивото на обикновен продукт. Смятам, че онова, което ни притеснява, е следното: нашето отношение към човечеството напомня прекалено много на преклонение и раболепие. Но ако разсъждавате правилно, ще откриете колко погрешна е подобна нагласа. Работили сме векове наред, за да открием универсален принцип, приложим към всички — не само към роботите, но и към всяко мислещо същество, всяко късче материя, надарена с разум. Ние отдавна сме изпълнили дълга си към хората и сме си извоювали правото да бъдем такива, каквито сме.

— Тогава защо съм така загрижен за трите човешки същества, дошли при нас отвън? Нима приемам образа на послушно дете пред баща? Баща, изпълнен с неодобрение, който може да пожелае, да поправи грешките си.

— Всички ние — не само вие единствен, а всички наши представители — сме обременени от комплекс за малоценност — каза Робъртс. — Това е кръст, който трябва да носим, колкото е възможно по-достойно. Нека ни оставят още няколко хилядолетия и ще го надживеем.

— Онова, което казвате, е вярно — потвърди Теодосий. — Когато се подложа на внимателен анализ, откривам у себе си толкова дълбоко вкоренено чувство за вина, че едва мога да го понеса. Понякога — простете ми, Ваша Светлост, понякога чувствам вина, че сме започнали създаването на Негово Светейшество. Съществува възможност, казвам си, че правейки това, ние извършваме светотатство, че всъщност Негово Светейшество не е нищо повече, освен един от нас — и въобще не е свят, а просто поредната машина, особено сложен робот, кибернетична сянка, с която се заблуждаваме.

— Ваша Светлост! — ужасено възкликна Робъртс. — Надявам се, че не сте изричали тази ерес на място, където е било възможно да ви чуе друг, освен мен. Като стар приятел, мога да разбера чувството ви за вина, но…

— Не съм прошепнал ни дума по този въпрос някому — успокои го Теодосий. — Таях го в себе си. Можех да споделя със стар приятел като вас. Нямаше и да го направя, ако не се бяха случили толкова неща. Това, че един от Изследователите е върнал Рая…

— Да, лошо е — отговори Робъртс. — Това оказа по-голямо влияние върху нашите братя, отколкото бих желал. Надявах се, че мълвата скоро ще заглъхне и ще се забрави. Разбрах, че Изследователката е била на косъм от смъртта. Кончината й щеше да сложи край на цялата тази глупост, но онзи лекар…