Проектът

26.

Декър още веднъж преживя този момент. Години не беше мислил за него, но сега, откакто се бе завърнал при кораба, често си го припомняше, заравяше се в паметта си и старият, избледнял спомен всеки пореден път ставаше все по-ярък.

Той протегна ръка и докосна, металната кутия, която стоеше на писалището му, кутията, която беше донесъл от спасителния кораб. Всичко е записано тук, помисли си той, в дневника, който е регистрирал корабът. Ала не му се щеше да го отвори и да прегледа записите. Може би, каза си Декър, трябваше да го оставя там, където бе лежал дванадесет години, тънещ в забрава.

Защо, питаше се той, се колебае да прослуша записите? Може би, защото се страхуваше, че ужасът все още е запечатан на тях? Възможно ли беше корабът да регистрира ужаса? Възможно ли бе той все още да е стаен там, така първичен и непреодолим както в онзи ден преди толкова години? Смръщи чело в усилието да се съсредоточи. Познаваше този кораб, беше летял с него много години, знаеше всеки негов чарк, беше го обичал, беше се гордял с него, разговарял бе с него в самотните часове, изгубен в космическото пространство. Понякога, поне така му се струваше, корабът му отговаряше.

В него имаше само едно нещо, в което не беше сигурен и то беше дали корабът наистина е регистрирал всичко. Щеше му се да беше абсолютно сигурен, че записите са подробни, ясни, че нищо важно не е пропуснато. Те съдържаха данни за местоположението на различни места, разстояния, координати, пресметнати с пределна точност, сведения за температури, налягания, химически компоненти, гравитационни стойности, данни за форми на живот, ако бяха засечени такива, предупреждения за скрити опасности. Но чувства — можеха ли записващите устройства да фиксират чувства? Можеха ли да съхранят в статистиката онзи безумен ужас, който беше заставил коравия, опитен екипаж да избяга, обзет от дива паника към спасителните кораби?

Декър седеше на писалището, пръстите му пробягваха по металната кутия. Очите му бяха затворени. Опитваше се да си спомни по-добре, да открие — за десети път през последните няколко дни — онова единствено нещо, което се изплъзваше от паметта му.

Бяха се насочили към глъбините на системата Кунскин, когато попаднаха в изкривяване. Странно нещо, мислеше си той — винаги я бе приемал за изкривяване — онази странна, необяснима пропаст в пространствено-времевия континуум, която не беше просто легенда, а пропаст, в която корабът се бе озовал в друго време или в друго пространство. Най-различни, пълни с преувеличения истории за тази аномалия се разказваха във всеки бар на всяка планета, отвъд която се простираше неизследвано космическо пространство. Онези, които ги разказваха, тържествено се кълняха в тяхната истинност, но това съвсем не потвърждаваше съществуването на изкривяванията, нито дори и най-далечната вероятност, че някой се е натъквал на тях.

Ала изкривяване, или не, нещо страшно беше сполетяло кораба. Привидно корабът висеше сред черния безкрай, без да личи по каквото и да било, че се движи, когато изведнъж се залюля, започна да се накланя и преобръща, увлечен в онова преддверие на вечността, в което бе попаднал. Декър си спомняше, че бе останал сам пред един от илюминаторите, взирайки се в безкрайната пустош, обгръщаща кораба, объркан, както винаги в такива случай, от пълната липса на белези, с които можеше да я характеризира. Пространството наоколо беше черно, пусто и това беше всичко. Ала тъмнината всъщност не беше плътно черна — изглеждаше черна, защото в нея нямаше нищо, беше пуста, но не поради някакво чувство за загуба, а поради същия факт, че там нямаше нищо. Празнота, възникнала не защото някой бе взел онова, което някога е било там, а просто защото в нея никога не бе имало нищо, и най-вероятно никога нямаше да има. Много пъти си бе задавал въпроса какво го бе накарало да обикне тази безрадостна, безплодна пустота и никога не бе достигал дори и до мъгляв отговор с какво толкова го привлича тя.

Корабът се бе залюлял под краката му и той се бе проснал по очи на пода. Беше започнал да се хлъзга, сменяйки посоката, докато корабът се тресеше и люшкаше насам-натам. Декър беше направил опит да се задържи изправен, вкопчен в неподвижно закрепените предмети. Някои не успяваше да достигне, а малкото, до които успяваше да се докопа, се изплъзваха изпод пръстите му. Беше се блъснал в нещо твърдо и бе отскочил встрани. Изведнъж бе ударил, главата си — кратък, но силен удар — в някакъв корав, здрав предмет и светът около него се бе изпълнил с метеори.

Може би бе лежал в безсъзнание известно време, никога нямаше да го разбере с точност. Много пъти бе мислил, ала не можеше да си спомни.

Следващото нещо, което помнеше, беше как се опитва да се изправи и да се изкатери в едно от пилотските кресла пред пулта за управление. Главата му бръмчеше, отнякъде долитаха писъци — страшни писъци на обезумели мъже, каращият да настръхват косите вой на изпаднали в безпаметен ужас хора, изгубили всякакъв контрол над себе си.

Проклети глупаци, беше си помислил тогава. Какво им става? Но още докато си задаваше този въпрос, той знаеше отговора му. Ужасът го притисна точно между очите. Той изпълни кораба до точката на задушаване и започна да го гнети, като че бе физическа, а не емоционална реакция. Някъде гърмяха думи, заглушавани от ужаса, и той не можеше да разбере смисъла им.

Корабът вече не се друсаше и не подскачаше. Вкопчи се в креслото, за да не падне. Когато се опита да се изправи, краката му се огънаха под тежестта му. Погледна към илюминаторите и видя, че черната пустош бе изчезнала. Корабът бе излязъл в нормално пространство.

Ужасът се завърна на пристъпи. Нападаше го, удряше го, както би го блъскал противник със свити юмруци. Усещаше гадене. Призля му. Все още вкопчен в стола, той се наведе, като се опита да повърне, ала не можа.

Тотален ужас. Не знаеше какво го поражда. Нищо не му подсказваше защо страхът се стоварва така смазващо върху него. Неподправен ужас без видима причина. През цялото време като звуков фон ехтеше онзи гръмък глас, който му крещеше — лично на него, не на някой друг, а точно нему. Смесени с гръмкия глас, в паузите, последващи тътена, той още чуваше все по-отдалечаващия се вой на екипажа, който бягаше, обзет от паника, изоставяйки го сам. Чу глух звук, после още един, и осъзна, че това е звукът, издаван от по малките спасителни кораби, които напускаха кораба-майка.

Вече се бе изправил, краката му изглежда вече можеха да го държат. Опипа главата си и усети влажен кичур коса, прилепнал към черепа. Дръпна ръка — беше червена, от нея капеше кръв. Измъкна се от креслото и се насочи към най-близкия илюминатор. Олюлявайки се, той прекоси пилотската кабина, достигна корпуса на кораба и вкопчи пръсти в него. Лицето му почти докосна твърдия кристал на илюминатора.

Под кораба се виждаше повърхност на планета, която се намираше прекалено близко. Пътища като спици на колело от разстоянието, от което ги наблюдаваше, се сливаха в главината на центъра, която лежеше пред него. Корабът кръжеше в ниска орбита и все повече губеше височина. Оставаха броени минути, преди да се разбие. Ако не бяха пристъпите на ужаса, които все още го връхлитаха, той беше сигурен, че щеше да чуе тънкото, пронизително свистене на космическия кораб, който се врязваше в атмосферата.

Тялото му се опитваше да се свие, да се затвори в себе си, смалявайки се, изсъхвайки като паднала в тревата ябълка, която повяхва през зимата. Вкопчи се по-здраво в металния корпус, макар че нямаше за какво по-здраво да се хване, но въпреки това упорстваше, опитвайки се в безумието си да пробие с пръсти метала. Взря се надолу и напред и ясно видя главината, в която се сливаха всички пътища. Представляваше височина, пирамида, скалисто възвишение, което се издигаше над еднообразния околен пейзаж. Забеляза, че пътищата не завършваха в основата на скалистото възвишение, а се изкачваха по склона, виеха се нагоре, към сърцето на огромната главина.

Само за миг зърна центъра на главината, криещ внезапно настръхнали, подобни на копия форми, които сякаш бяха насочени към него, за да го прободат. Съзирайки този център, той инстинктивно осъзна източника на ужаса, който кънтеше в съзнанието му. Със страшен вик, изтръгнал се от гърлото му, олюлявайки се, той се отдръпна от илюминатора и за миг остана свит, изпълнен с нерешителност. След това годините на сурово обучение заговориха в подсъзнанието му, той се обърна и се втурна към пулта за управление. Ръката му се протегна и сграбчи бордовото записващо устройство, където се съхраняваха сведенията за полета на кораба. Изтръгна го, скри го под мишница, извърна се и побягна.

Спомни си, че бе чул глухия звук само два пъти, и ако това наистина беше така, оставаше още един спасителен кораб. При мисълта, че може да е пропуснал нещо и да няма още един спасителен кораб, тялото му се обля в пот.

Паметта му не го бе излъгала. Глухия звук при отблъскването наистина бе прозвучал само два пъти. Третият кораб беше все още на мястото си.