Проектът

12.

Кардинал Теодосий приличаше на дребен мъж, навлечен в огромна морава роба, която обгръщаше фигурата му. Ала металният блясък на лицето му, изпод алената, плътно прилепнала към темето шапчица, издаваше, че е робот. Макар че, рече си Джил Робъртс, думата „издаваше“ не е точна. Кардинал Теодосий — или който и да било от подобните нему — не се опитваше да се представи за човешко същество. Може би, помисли си тя, те се гордеят, че са роботи. Ако онова, което бяха постигнали тук, в Края на Нищото, бе мярка за уменията и способностите им, те наистина имаха основание да бъдат горди.

Служителят, който я придружи до кабинета на кардинала, сега затвори вратата зад нея, изправи широкия си гръб до вратата и застана с разкрачени крака, скрил ръце зад гърба си. Кабинетът беше мрачен, една-единствена свещ гореше върху писалището, зад което седеше кардиналът. Защо пък свещ, зачуди се тя. След като разполагаха с електрическо осветление, защо му бе притрябвала свещ? Може би е част от интериора, реши тя. Въпреки че той бе доста претрупан.

Червени и златисти драперии скриваха стените и ако имаше прозорци, те също бяха покрити със завеси. Подът бе застлан с килим, може би също червен, макар че не можеше да бъде сигурна. На слабата светлина й се струваше, че е черен. Кой ли пък би избрал черен килим? Мебелите бяха поставени безредно, ала в мрака изглеждаха като притаени, задремали чудовища, които всеки момент могат да протегнат лапите си и да се събудят.

Тя бавно тръгна към кардинала, като се опитваше да си припомни изискванията на протокола, за които я бяха инструктирали следобеда. „Коленичи, за да целунеш пръстена му, не се изправяй, докато не те повдигне той, после не сядай, докато не те покани. Обръщай се към него с «Ваше Преосвещенство», макар че след първия поздрав само «Ваша Светлост» ще бъде достатъчно, ако желаеш да използваш по-кратката форма…“ Може би имаше още неща, но дори и да бяха задължителни, те й убягваха. Ще се справя, окуражи се тя. Беше преживявала и по-лоши ситуации в миналото. Пък и какво значение имаше това? Ако направеше грешка и нарушеше етикета, вероятно щеше да бъде извинена. В края на краищата щяха да си рекат, че не е нищо повече от глупава кучка, която с нищо не ги застрашава.

Тя се движеше бавно, като се надяваше, че това издава в известен смисъл достойнство, макар че се съмняваше в това. По-вероятно беше кардиналът да го припише на факта, че жената трепери като лист от страх. Ала Джил не трепереше. Този робот-кардинал в някакъв неизвестен свят в края на Галактиката, означаваше твърде малко за нея. Кардиналът седеше безмълвно, очакваше я, вероятно се опитваше да прецени що за човек е, докато тя прекосяваше стаята. Джил стигна на около три крачки от него и спря. След като коленичи, кардиналът протегна ръка. Ето го пръстенът, помисли си Джил. Целуна го. Той отдръпна ръката си и й направи знак да се изправи. Тя го стори.

— Госпожице Робъртс — изрече кардиналът с нисък, плътен глас.

— Ваше Преосвещенство — кимна тя.

— Седнете, моля.

Видя креслото, приготвено за нея, край единия ъгъл на писалището.

— Благодаря ви — измърмори Джил и седна.

За момент в потъналата в мрак стая се възцари тишина, после кардиналът заговори:

— Предполагам, че добрите маниери изискват да изразя надеждата си, че сте пътували добре. Ала след като зная какъв е корабът, сигурен съм, че това е невъзможно. Затова се надявам, че пътуването ви не е било прекалено лошо.

— Не беше прекалено лошо, Ваше Преосвещенство. Капитанът е добър човек. Той правеше каквото беше по силите му.

Кардиналът протегна ръка към писалището и вдигна няколко сгънати листа хартия, които лежаха върху него. Хартията изшумоля.

— Госпожице Робъртс — продължи кардиналът, — вие сте упорита личност. Вече сме получили няколко писма от вас.

— Да, Ваше Преосвещенство, но не ми отговорихте.

— Мълчанието ни — каза кардиналът, — беше преднамерено. Ние отговаряме на малко писма. И особено избягваме да го правим на такива като вашите.

— Което означава, както мога да си представя, че моето присъствие тук е нежелано.

Ето, помисли си тя, сбърках! Забравих да го нарека „Ваша Светлост“.

Изглежда, че дори и да беше забелязал пропуска, кардиналът нямаше нищо против него.

— Не зная — отвърна той, — как мога да ви обясня нашата политика, без да ви се сторя груб.

— Тогава Ваше Преосвещенство — каза Джил, — моля ви, бъдете груб. Защото аз искам да узная.

— Не желаем — започна кардиналът, — никаква реклама. Не желаем нашето съществуване и нашата работа да бъдат излагани пред очите на публика.

— Можехте да ме осведомите за това, преди да бях потегляла към вас, Ваше Преосвещенство. Можехте да ми пишете, за да ме разубедите. Щях да се вслушам в мотивите ви. Дори можех да приема и може би щях да разбера положението, в което се намирате. Ала вие, разбира се, се надявахте, че след като сте ме оставили без отговор, сте ме обезкуражили в достатъчна степен.

— Надявахме се, че ще стане така, госпожице Робъртс.

— Вашият психологически подход, Ваше Преосвещенство, се оказа неефикасен. Ако бяхте изложили открито своята политика, щяхте да постигнете по-добър резултат.

Кардиналът въздъхна.

— Да смятам ли онова, което чувам, за предизвикателство?

— Не съм убедена — отвърна Джил. — Обикновено не предизвиквам властите. Никога не си го поставям като цел. Но ми се струва, че заслужавам повече. Бях откровена в писмата си до вас. Казах ви какво възнамерявам да правя, какво се надявам да постигна. Помолих за съдействие от ваша страна. Бихте могли, Ваше Преосвещенство, да ме удостоите с внимание и да ме предупредите да не идвам.

— Признавам, можехме да сторим това — заяви кардиналът. — Щеше да бъде по-честно спрямо вас и израз на любезност от наша страна. Ала помислихме, че подобен наш ход би насочил още повече вниманието към работата, която извършваме тук. Отказ на вашата молба щеше да представи нещата така, сякаш ние работим подмолно. Щеше да ни накара да изглеждаме по-важни, може би по-сензационни, отколкото сме. Работим, стараейки са да не привличаме ничие внимание и желаем да продължаваме в този дух. През последните десет столетия сме се трудили и през това време сме решили известна част от задачите, които сме начертали пред себе си, ала не дотам, докъдето сме се надявали. Може да са ни необходими хилядолетия, за да постигнем целта си. И за да го сторим, трябва да ни бъде позволено да работим без чуждо вмешателство. Не желаем цялата Галактика да се пресели при нас.

— Ваше Преосвещенство, всяка година при вас идват хиляди поклонници.

— Това е вярно, но те са просто шепа същества в сравнение с онези, които ще пристигнат, или ще се опитат да го сторят, ако журналист с вашата компетентност и репутация пише за нас. Поклонниците идват от много планети, повечето от тях са членове на неизвестни религиозни общества, които са дочули нещичко за нас. Но тъй като тези общества са малко познати и са разпръснати на множество планети, малцина от една и съща планета долитат при нас, ефектът не е така внушителен и представите се размиват. Ние не се стремим да спечелим никого за своята вяра, не се опитваме да предадем нашето послание към Вселената, тъй като засега аз се съмнявам, че посланието ни е налице. Някой ден, в някой век, ние ще има какво да кажем на света, но сега не сме готови. Ала не можем да затворим вратите си пред онези, които ни потърсят, водени от вярата си. Честта ни налага да направим каквото можем за тях и трябва да призная, че посрещаме радушно помощта, която оказват на делото ни, тъй като ние не разполагаме с друга финансова подкрепа…

— Позволете ми да опиша дейността ви, Ваше Преосвещенство, и вие ще имате такава подкрепа. Това е всичко, от което се нуждаете.

Кардиналът повдигна ръце от скута си и направи знак на отрицание.

— Цената ще бъде прекалено голяма — изрече той. — Предстои ни дълъг път и ние трябва да го извървим по начин, който е само наш. Натискът, който ще ни оказват от Галактиката, ако станем по-известни, ще обезсмисли целта ни. Все още трябва да работим, изпълнени изцяло със смирение по задача, чието изпълнение току-що е започнало. Привидният успех, а и всякакъв вид ласкателства само ще ни навредят. Трябва да се стремим да осъществим нашата мечта за универсална религия, без да пестим усилията си. Светският живот ще подкопае целта ни. Разбирате ли?

— Мисля, че да, Ваше Преосвещенство — отговори Джил, — но за да постигнете своята цел, сигурно не е необходимо да работите в пълна нелегалност.

— Но, госпожице Робъртс, точно това трябва да сторим. В случай че придобием известност, ще бъдем подложени на непрекъснати вмешателства, някои доброжелателни, други не чак толкова. Дори сега…

Той спря да говори и се взря в нея, примигвайки с клепачи.

— Дори сега, Ваше Преосвещенство?

— Вземете предвид това — заговори той, — че ние разполагаме с нещо, което Галактиката може да използва в значителна степен, ала което ние съзнателно не й предоставяме, докато не го изучим в неговата цялост. Сигурен съм, че има безскрупулни сили, които биха го откраднали от нас, за да измъкнат знанието, което сме натрупали, и да го използват за свои цели, пренебрегвайки цялостната структура, които се опитваме да изградим. Не се боим от това заради себе си, а заради Галактиката, може би заради Вселената. Нашата структура трябва да бъде идеална. Когато я завършим, тя трябва да бъде едно хармонично цяло, изградено върху логика, която не може да бъде оборена, защото е очевидна за всеки, който би се обърнал към нея. Тя няма да може да бъде унищожена от лешояди. Не може да бъде проядена и от червея на личния интерес. Части от нея не могат да бъдат изтръгвани и излагани на пазара заради ограничените облаги, които ще ни донесат отделните късове. Ние осъзнахме тази опасност от самото начало. Мисълта за нея се е запечатвала все по-дълбоко в съзнанието ни през изтеклите години. Боим се, че дори сега, тънещи в неизвестност, може да има хора, които искат да задигнат трохички от онова, което притежаваме. Ние не знаем кои са, нито какви са, нито как действат потайно срещу нас, дори не знаем защо го правят, ала сме сигурни, че те съществуват. Може би ще устоим на тези нападки, но ако сме открити за Галактиката, в цялата й необятност, ако вие пишете за нас…

— Вие желаете аз да си тръгна — каза Джил. — Искате да ви обърна гръб и да си отида.

— Опитахме се да бъдем честни с вас — заговори кардиналът. — Опитах се да ви убедя. И докато ви убеждавах, може би съм казал прекалено много. Можехме да откажем да ви допуснем тук, да не разговаряме с вас, но осъзнахме, че дълбоко в сърцето си вие не желаете да ни причините зло, че дори не сте и сънували за последиците на онова, което възнамерявате да сторите. Съжаляваме за разходите и неприятностите, които сте преживели. Бихме желали въобще да не идвате, но след като вече го сторихте, чувстваме, че трябва да се отнесем към вас с дължимата вежливост, колкото и хладна да ви изглежда тя. Надяваме се, че ще размислите над онова, което ви казах. Предполагам, че сте отседнали в Човешката къща.

— Да — отвърна Джил.

— Моля ви — подхвана кардиналът, — бихте ли приели да бъдете наша гостенка? Можем да ви осигурим апартамент за времето на вашия престой. Естествено, всички разходи, които сте направили досега или предстои да направите в резултат на идването ви дотук, ще бъдат поети изцяло от нас. Плюс ежедневна сума, която ще компенсира, изгубеното време. Бихте ли направили поне това за нас? Приемете поканата ни да бъдете наша гостенка и отделете мъничко време да обмислите онова, което ви казах.

— Предложението ви е щедро, Ваше Преосвещенство — отговори Джил, — ала аз не възнамерявам да спра дотук. Не приемам вашия любезен отказ. Сигурно бихме могли да поговорим отново.

— Да, бихме могли. Но се боя, че ще се окаже твърде безрезултатно. Гледните ни точки се различават прекалено много.

— Сигурно има определени аспекти от вашата работа, които могат да се разгласят без никакъв риск. Може би не цялата история…

— Госпожице Робъртс, имам предвид алтернативно предложение.

— Предложение ли, Ваше Преосвещенство?

— Да. Какво бихте казали, ако ви предложа да работите за нас? Можем да ви предложим много привлекателен пост.

— Пост? Та аз не търся постове.

— Моля — прекъсна я кардиналът, — позволете ми да ви обясня, преди да откажете. От много години говорим за целесъобразността от написването на официална, достоверна история на Ватикан-17, предназначена само за наша, вътрешна консумация. През вековете сме съхранявали данните, които трябва да влязат в подобна история — всичко от деня, когато за пръв път пристигнахме на тази планета, отчет за цялата ни работа, надеждите, успехите, провалите. Всичко е тук и очаква да бъде обработено, ала някак си все не успявахме да се заловим с това. Бяхме прекалено натоварени, пък и, да споделя цялата истина, никога не сме разполагали с компетентен човек, който да се заеме с това. Но сега…

— Но сега смятате, че аз мога да я напиша — една хилядагодишна история. При това в подробности, предполагам. Колко ли хиляди страници ще наброява ръкописът? И колко време смятате, че ще ми отнеме? Целият ми живот, а може би два човешки живота? И ще ми заплатите добре за това?

— Ами да, естествено, ще ви възнаградим щедро — заяви кардиналът. — Много повече, отколкото бихте спечелили, далеч повече от онова, което ще заработите, летейки из Галактиката на лов за случайни; сензационни теми за статии. И нещо повече — ще разполагате с оптимални условия за работа. Всякакъв вид помощ, каквато можете да си представите. Приятна среда, където да живеете и работите. Никой няма да ви притеснява с подканяния кога да приключите.

— Това е много мило от ваша страна — каза тя.

— Поне — подхвана Негово Преосвещенство, — приемете гостоприемството ни за момента. Някой от нашите хора ще ви покаже наличните апартаменти. Можете да си изберете онзи, който желаете. Не е необходимо да се връщате в Човешката къща. Можем да вземем багажа ви и да го пренесем тук.

— Трябва да помисля по този въпрос, Ваше Преосвещенство.

— Тогава помислете тук. Ще се уверите, че нашият апартамент е далеч по-удобен…

Господи, — въздъхна негласно Джил. Цялата информация е тук, съхранена в паметта на компютъра и само очаква някой да я измъкне оттам.

— Не ми отговаряйте веднага — рече кардиналът.

— Предложението ви е изключително любезно — заговори Джил. — Ще приема гостоприемството, което ми предлагате, тъй като ми се струва, че желанието ви е такова. Що се отнася до другия въпрос, необходимо ми е да го обмисля по-внимателно.

— Посветете му толкова време, колкото желаете — обърна се към нея кардиналът. — Няма да ви притесняваме да ни дадете бърз отговор. Ще поговорим за това по-късно. Но нека ви съобщя, че изпитваме остра нужда от услугите ви. Историята трябва да бъде написана. Ала за да стане това, е нужен особен вид талант — може би таланта на човешко същество, какъвто не сме успели да намерим. Тук, в Края на Нищото, е трудно да срещнем такъв вид човешки талант, какъвто ни е необходим. Планетата е прекалено отдалечена и самотна, за да привлечем способни представители, на човешкия род. Излезте през нощта и вдигнете поглед нагоре. Има съвсем малко звезди. Самата Галактика е блясък върху небосвода. Ала има и известни предимства. Разполагаме с пространство, с възможности за откривателство. Ведрост, каквато не се среща на много други планети. И планините. За нашите човешки същества планините са постоянен извор на наслада.

— Сигурна съм, че е така — отговори Джил.