Проектът

22.

Денят беше мъглив. Ниско надвисналите облаци прерязваха планините на две и обгръщаха земята със сивкава пелена. Пътеката, която Тенисън следваше, започна да става стръмна. Докато се катереше по хълма, мъглата се разсея и той успя да различи очертанията на хижата, която се издигаше на върха. Беше сигурен, че убежището е на Декър. Зачуди се дали щеше да го завари у дома, или бе поел на една от своите експедиции за скъпоценни камъни. Всъщност, нямаше значение. Ако Декър не беше у дома, Тенисън щеше да се върне, във Ватикана. Денят беше приятен за разходки и тъй или иначе щеше да го използва за тази цел, преди да падне мрака.

Декър се показа зад ъгъла на хижата, когато Тенисън все още не бе изкачил и половината от хълма. Носеше наръч дърва за подпалки, но махна със свободната си ръка и извика нещо в поздрав, който бе заглъхна в разредения въздух.

Остави вратата отворена и когато Тенисън влезе, Декър се приближи от камината дъното на стаята и му подаде ръка.

— Съжалявам, че не те дочаках отвън — каза той, — но трябваше да оставя наръча дърва. Беше доста тежък. Хайде да седнем до огъня. Хубав ден.

Тенисън свали раницата от гърба си, бръкна в нея и измъкна бутилка. После я подаде на Декър.

— Намерих още една — усмихна се той.

Декър я вдигна към светлината.

— Ти наистина ми спасяваш живота — рече той. — Свърших последната преди седмица. Чарли понякога ми донася бутилка-две, но не при всеки полет. Предполагам, че на него самия не му достигат. Той ги краде, нали разбираш.

— Да, зная — отвърна Тенисън. — Чарли капитанът на „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“ ли е? Никога не съм знаел името му.

— Същият — потвърди Декър. — Не го ли опозна?

— Въобще не. Разговаряхме от време на време. Разказа ми за Ябълков Цвят.

— Планетата, на която ще се пенсионира. Повечето от хората имат любима планета. А ти, Джейсън?

Тенисън поклати глава.

— Никога не съм мислил за това.

— Е, хайде, ела и седни до огъня. Сложи си краката по-близо, ако искаш. Няма какво да съсипеш. Хижата е затова, да се чувстваш удобно. Отивам да намеря две чисти чаши, но нямам лед.

— На кого пък му е притрябвал лед?

Отвътре хижата изглеждаше по-голяма, отколкото отвън. Имаше само една стая. Единият от ъглите бе приспособен за кухня с малка печка и монтирани на стената лавици. Върху печката къкреше чайник. До едната стена имаше легло, над него — етажерка с книги. В съседния ъгъл, близо до камината, се мъдреше маса, върху която бе подредена колекция от каменни фигурки. Тенисън смътно си спомни, че капитанът на „Пътешественик“ бе споменавал нещо за тях.

Декър се върна с две чаши. Подаде едната на Тенисън и наля. Остави бутилката до себе си, за да му е под ръка, после се разположи в креслото и отпи голяма глътка.

— Господи, каква благодат! — измляска той. — Човек просто забравя вкуса му. Забравя го всеки път.

Дълго време седяха, без да говорят, пиеха и гледаха огъня. Накрая Декър се поинтересува:

— Как вървят нещата във Ватикана? Тук, до моя хълм, достигат разни откъслечни слухове. Навсякъде наоколо са плъзнали слухове, и във Ватикана, и в селището. Човек просто не знае на какво да вярва. Обикновено аз не вярвам на нищо.

— Постъпваш разумно — откликна Тенисън. — Аз живея във Ватикана и ми е трудно да повярвам и в половината от нещата, които чувам. Веднъж да се адаптирам, тогава със сигурност ще зная по-добре на кое от онова, което долита до ушите ми, да отдавам значение. Онзи ден се срещнах с Негово Светейшество.

— Е?

— Нещо по-конкретно ли искаш да чуеш?

— Да, какво е впечатлението ти от него?

— Разочарован съм — призна Тенисън. — Стори ми се дребнав. Може би отговаряйки дълбокомислено на големите, важни въпроси той е самата премъдрост, но когато го натиснат дребни грижи, изглежда така объркан, като нас. Дори повече. Изненадан съм, че го занимават такива маловажни неща.

— Имаш предвид онази история с Рая.

— Как разбра, Декър?

— Слухове. Казах ти, че наоколо ври и кипи от слухове. Цялото селище приказва само за Рая.

— Същото се отнася и за Ватикана — добави Тенисън. — Много мърморят по този въпрос, който на мен ми изглежда пределно прост. Мери или е намерила Рая, или някое място, за което смята, че е Рай. Разбрах, че Ватикана разполага с начини да отиде там и да провери. Ала те пляскат с ръце и се вайкат, че не разполагат с нужните координати. Мери може отново да се върне там и да им даде координатите, но Екюър се съмнява дали тя ще го стори. Казва, че се бои отново да го стори.

— Ами ти какво мислиш?

— Моето мнение няма значение.

— Въпреки това, какво е то?

— Мисля, че Ватикана, истинската официална институция, просто иска да си измие ръцете и да излезе чиста от цялата работа. Висшите служители на Ватикана се боят, а не Мери. Мери, естествено, също може би изпитва страх, но Ватикана се бои наравно с нея. Никой, разполагащ с достатъчно власт, не желае да знае как точно стоят нещата. Може би те се страхуват, че онова, което Мери е открила, наистина е Рая.

— Без съмнение, имаш право — кимна Декър. — Кардиналите и останалите висши теолози са прекарали всичките тези хиляда години, опитвайки се да изяснят принципите, върху които е устроен светът. Далновидни са — трябва да им признаем това. Измъкнали са тонове информация от цялата Вселена — каквото и съдържание да влагаме в тази дума. Възможно е тя да бъде съвсем различна от онова, което смятаме аз и ти. Заложили са тези данни в Негово Светейшество папата и Негово Светейшество, както всеки компютър, ги е съпоставил, достигайки до етап, когато те започват да мислят, че са разгадали начина, по който са устроени нещата — или поне, че са на крачка от него. Може да са развили експериментална, но издържана и заслужаваща адмирации теория, макар и уязвима като структура. Като цяло тя е убедителна, по-голямата част от факторите пасват, но не са изключени и несъответствия. С определени корекции тези несъответствия в теорията се изглаждат и всичко отива по местата си. Повече от вероятно е, че Ватикана е започнал да вярва, че са му необходими още хиляда години, за да изясни нещата докрай. И тъкмо сега, тази глупава жена открива Рая. Рая, истинският християнски Рай, е единственото нещо, което би оборило прекрасната, наполовина доказана теория. Това е единственият аргумент, който ако се окаже верен, ще срине теорията из основи.

— Не съм сигурен — възрази Тенисън, — че онова, което казваш, обяснява изцяло положението. Може би Ватикана се страхува от връщането на неофициалния Ватикан, Ватикана на обикновените роботи; към християнската вяра. Тази вяра все още има огромно влияние сред роботите. Не забравяй, че много от тях са произведени на земята и поради това са по-дълбоко свързани с човешките същества от новите роботи, конструирани след преселението от Земята. Сред хората християнството е все още могъща сила. Пет хиляди години след Христа то все още е религия, достатъчно действена, за да бъде изповядвана от огромна човешка маса. Докато Ватикана няма нищо против повечето от неговите роботи да вярват в християнството, без особено усърдие, разбира се, то би било пагубно, ако се породи силно, а може би и фанатично движение за възраждане на вярата. Убеден съм, че Рая ще бъде причина именно за това.

— Сигурно имаш право — рече Декър, — но аз продължавам да вярвам, че онова, от което се страхува Ватикана, е някой да не обори теорията за Вселената, която постулират те.

— Но не смяташ ли, че все пак биха желали да научат истината? Какво ще спечелят, ако заравят главите си в пясъка, надявайки се, че като не правят нищо, темата за Рая просто ще заглъхне?

— Впоследствие — продължи Декър, — те ще подходят прагматично. Може да са всичко друго, но не и глупци. Но тъкмо сега, се отдръпват под въздействието на шока, който изживяват. Дай им време и отново ще стъпят на краката си.

Той взе бутилката и подканящо я задържа в ръката си. Тенисън протегна чаша. Декър напълни и двете чаши и отново остави бутилката до себе си.

— Помисли си — рече той, — доктрина, изграждана мъчително в продължение на векове от твърде обикновена форма на живот, развил се на обикновена планета с обикновено слънце, накрая достига своята кулминация, създавайки вяра, доктрината се усъвършенства и продължава да захранва тази вяра и сега заплашва да обезсмисли хилядолетните усилия на шепа гениални мислители. Човекът не е най-умното животно в Галактиката, в никакъв случай не и най-интелигентното. Възможно ли е, Джейсън, човекът просто чрез интуицията си, чрез копнежите и надеждите си да е открил истина, която…

— Не зная — отвърна Тенисън. — Никой не знае.

— Тази мисъл е много интригуваща.

— Ужасяваща е.

— Само ако Ватикана не беше така целенасочен, така дяволски мотивиран да открие универсалната вяра и истина за Вселената, можеш ли да си представиш какво биха постигнали, какво биха представлявали?

— Не, не съвсем — погледна го Тенисън. — Нямам представа с какъв капацитет разполагат.

— Сигурен съм, че знаят отговорите на въпроси, които малцина други някога са помисляли да си зададат. Убеден съм, че са дълбали в глъбините, в същината на универсалното познание, там, където никой друг не би и помислил да се насочи. Те разполагат с възможности, сила и дръзновение, които биха засенчили всекиго в тази Галактика, стига да съумеят да ги използват. Слава Богу, не са в състояние да се мобилизират да го сторят. Обсебени са така маниакално от другата си дейност, че не им остава време да проявят силата и дръзновението си.

Декър постави чашата си до камината, стана и се върна в кухненския бокс, вдигна капака на чайника и разбърка с лъжица онова, което вреше в него.

В ъгъла, увиснало над масата с каменните фигурки, блещукаше мъничко облаче от диамантен прах, отразявайки светлината от пламъците в камината. Тенисън подскочи и разля част от питието в чашата си. Преди няколко дни, спомни си той, когато срещна за пръв път Декър, беше забелязал блясъка на диамантения прах над рамото му. Беше извърнал глава, за да се отърси от магията и когато отново бе погледнал в същата посока, сиянието бе изчезнало. Сега, същото това сияние — беше сигурен, че е същото — този път не се разсея в пространството. Продължаваше да стои над масата.

Декър се върна до огъня, взе чашата си и се отпусна в креслото.

— Защо не останеш за вечеря? — попита той. — Има яхния, ще стигне и за двама ни, дори ще остане. Ще замеся житна питка и ще я пъхна във фурната. Ще я изядем топла. Кафето ми свърши, но имам чай.

— Чаят е хубаво нещо — рече Тенисън.

— Ще запаля Старата Бетси и ще те закарам до дома ти — додаде Декър. — Нощта ще е тъмна и ако тръгнеш пеш, може да се заблудиш. Освен ако не желаеш да останеш тук за през нощта. Може да използваш леглото. Имам достатъчно одеяла. Аз ще легна на пода.

— Трябва да се прибера тази вечер.

— Това не е никакъв проблем. Реши само кога искаш да тръгнеш.

— Том — подхвана Тенисън. — Бях останал с впечатлението, че си необщителен. Казаха ми, че си бил доста хладен и саможив.

— Чарли ли ти каза това?

— Мисля, че той. С никой друг не съм говорил за теб, освен с него.

— Всеки щеше да ти каже същото, ако беше го попитал.

— За какво ми е да питам.

— Това ми харесва — кимна Декър. — Дори и сега не питаш. Обичайните въпроси. Кога съм дошъл тук? Как съм пристигнал? Защо съм се установил тук?

— О, по дяволите, аз също не съм ти разказвал нищо за себе си — прекъсна го Тенисън. — Макар че нямам нищо против да го сторя. Нито онова, което правех, нито човекът, който бях, ми се струват толкова важни.

— Говори се — вметна Декър, — че си беглец. Така разправят в селището.

— Вярно е — потвърди Тенисън. — Искаш ли да узнаеш подробностите?

— Ни най-малко. Чакай, дай да ти напълня чашата.

Продължиха мълчаливо да си правят компания, наблюдавайки огъня с чаши в ръце. Накрая Декър се размърда в креслото си.

— За да оцениш гледната точка на Ватикана — заговори той, — трябва да си зададеш въпроса какво представляват роботите. Често грешим, приемайки, че роботът е механичен човек, а той просто не е само това. Той е много повече и същевременно много по-малко. Подозирам, че роботът често приема себе си като същество едва забележимо по-различно от човека, ала той греши също както и ние. Странно е, че и роботите, и хората, допускат една и съща грешка. Първият въпрос, който трябва да си зададем, е дали роботът е способен да обича. Той може да бъде верен, отговорен, логичен. Но любовта? В състояние ли е въобще да обича някого или нещо? Роботът няма съпруга, деца, никакви близки, никакви кръвни роднини. Любовта е биологично чувство. Не бива да очакваме от робота да го притежава, нито пък самият той — да го изпитва. Тъй като няма кого да обича, роботът няма кого да защитава и няма за кого да се грижи — дори не е необходимо да се тревожи за себе си. С малки ремонти и техническо поддържане, на теория, той може да живее вечно. Призракът на старостта не го изпълва с безпокойство. Не е нужно да трупа състояние, за да се застрахова в напреднала възраст. Що се отнася до лични взаимоотношения, той просто не поддържа такива. Това издълбава пропаст в живота му, истинска бездна…

— Може би — намеси се Тенисън, — той не чувства нещата така. Не би могъл да осъзнае тази липса.

— Това може да бъде вярно, ако роботите живееха сами, изолирани от биологичните същества. Но те не го правят, не мисля, че могат. Те са свързани с хората, изпитват нужда да са заобиколени от човешки същества. И през всичките тези години, наблюдавайки хората, те сигурно са осъзнали, поне подсъзнателно, какво им липсва.

— Значи мислиш — попита Тенисън, — че след като са осъзнали неспособността си и невъзможността да обичат, те са се обърнали към религията, за да запълнят тази пропаст? Но в това няма много смисъл — религията е основана на любовта.

— Забравяш — отбеляза Декър, — че любовта не е единственият фактор, творящ религията. Съществува и вярата. Понякога вярата е свързана с упорство, а роботът е така устроен, че непоколебимостта е присъщо нему качество. Мисля си, че може да стане, при това с много малко усилия, такъв фанатик, който би засенчил всеки човек, ревностно отдал се на вярата.

— Но нима онова, което Ватикана утвърждава, е религия? — възрази Тенисън. — Понякога ми се струва, че не е.

— Може би в началото е било. Дори сега много от обикновените жители на Ватикана смятат, че религията е тяхното истинско призвание. Но с течение на годините целта на Ватикана се е променила. Сигурен съм в това. Усилията им сега са насочени към откриване на универсални модели, към онова, което всеки кардинал би окачествил като универсални истини, постулати. Което, трезво погледнато, е много по привлекателно за манталитета на роботите от всякакъв вид вяра. Ако, когато извървят поетия от тях път, открият — може би с известна изненада — че в крайна сметка са изнамерили универсална теология, те ще се почувстват на седмото небе.

— Но ако открият нещо друго — додаде Тенисън, — едва ли ще имат нищо против.

— Точно така! — възкликна Декър. — Изрази го съвсем точно.

Малкото облаче диамантен прах все още витаеше над масата, протегнато като крило, защитаващо неголямата група каменни фигурки. Понякога блещукаше, но повечето време просто си стоеше там — неподвижно, сякаш вглъбено в съзерцание.

Пепел ми на езика, възпря се негласно Тенисън, и замълча. Декър също сигурно виждаше облачето прах и осъзнаваше, че гостът му също го вижда. Ако беше нужно да се подхване тази тема, Декър би трябвало да го стори. Досега този въпрос не бе повдиган. Вероятно така трябваше да бъде.

— Да се върнем към случката с Рая — извади го от унеса Декър. — Пускаха ли ти тази лента? Гледа ли я?

— Не е лента — обясни Тенисън. — Куб е. Не, не съм го гледал. Гледал съм други, но не и куба с Рая. Не съм пожелал. Струва ми се, че за тях това е нещо много лично.

— Ти знаеш, разбира се. Нали спомена, че Ватикана има начин да отиде там и да провери.

— Така е — кимна Тенисън, — ала не разполагат с координати.

— Имам някакво предчувствие — започна Декър, ала не продължи мисълта си.

Тенисън изчака, но накрая не издържа:

— Да? Слушам те.

— Имам чувството — продължи Декър, — че зная къде се намира Рая.