Проектът

50.

Призори Мери умря. Изпитата старица изглеждаше по-крехка и безплътна в смъртта си, отколкото приживе, сякаш смъртта бе изпила тялото й.

Тенисън стоеше край леглото и я гледаше — тялото й едва се очертаваше под чаршафа. Както и преди, когато му се случваше да загуби пациент, той изпитваше смътно чувство на вина — не остро изразено, а неясен въпрос към себе си дали не би могъл да изпълни по-добре задълженията си на лекар. Беше склонен да се обвини, че не се е справил. Първият път бе спасил живота й — беше сигурен в това. Но смъртоносният удар беше нанесен пред дверите на Рая, когато черният злодей я бе прогонил, размахвайки вдигнат показалец срещу нея. След това Мери бе загубила желание да живее, бе престанала да се бори за живота си, по своя воля бе избрала смъртта и тихо я бе приела.

Медицинската сестра докосна Тенисън по рамото.

— Съжалявам, докторе… — Сестрата, помисли си той, разбира какво изпитвам. — Никой не би могъл да направи нищо повече за нея.

Тенисън се извърна и си тръгна.

Екюър чакаше отвън. Той стана от стола и Тенисън му кимна.

— Всичко свърши.

— Тя беше най-добрата от всички — въздъхна Екюър. — Най-добрият Изследовател, когото познавам. Отвън чака голяма тълпа. Трябва да отида да им кажа.

— Ще дойда с теб — рече той.

— Странно е — подхвана Екюър. — Мери не само беше добър Изследовател. Тя беше набожна и отдадена на работата си. Дълбоко вярваше в Програмата. Беше й посветила живота си. При все това именно тя ознаменува края й.

— Чул ли си нещо? Достигна ли до теб някаква новина?

Екюър поклати глава.

— Може и да не стане по този начин. Всичко ще протече гладко и тихо. Без сътресения. Просто бавно ще ни потискат, потискат… Безшумно ще въведат в процедурата нови правила, ще съкратят изследванията. Един ден, без да осъзнаваме какво се е случило, ще разберем, че сме свършени и няма какво повече да правим.

— Какво ще предприемеш ти, Пол?

— Ще остана тук. Няма къде другаде да отида. За мен ще се погрижат. Ватикана със сигурност ще го стори. Поне толкова ми дължат. За Изследователите също ще се погрижат. Ще влачим жалкото си съществуване тук и когато последният от нас си отиде, това ще бъде краят.

— Не бих бил така сигурен, ако съм на твое място — възрази Тенисън. За миг се поколеба дали да му съобщи за онова, което бе казал Шептящия, за да му даде последна, макар и слаба надежда.

— Знаеш ли нещо? — попита Екюър.

— Не, наистина нищо.

Нямаше защо да му казва, помисли си Тенисън. В най-добрия случай надеждата бе съвсем нищожна — почти никаква. Онова, което бе предложил Шептящия, изглеждаше невъзможно. Погледнато отстрани, дори изглеждаше пресилено. Невъзможно е, повтори си Тенисън, съществата от света на уравненията да търсят и да открият — буквално без никаква информация — мястото, което Мери наричаше Рай. Рая може да бъде навсякъде. В някоя далечна галактика. В някоя друга вселена. Макар че ако човек се замисли, вероятно не бе чак толкова далеч. Декър бе сметнал, че знае къде е Рая. От думите му се подразбираше, че е бил там, или много близо до него. Макар че това, напомни си Тенисън, бе много несигурно предположение. Декър не бе споменавал нищо конкретно, а сега вече никога нямаше да може да го стори.

Екюър стоеше до вратата и още я държеше отворена за него. Малкото площадче пред клиниката чернееше от хора. Броят им бе внушителен още когато Тенисън пристигна. Сега бяха придошли още. Мълчаха. Не се чуваше дори тих, монотонен шепот, както обикновено става, когато се събере множество.

Екюър пристъпи напред. Тълпата впери очи в него. Те знаят какво ще им каже, помисли си Тенисън, ала ще чакат, докато го изрече гласно. И хората, и роботите безмълвно щяха да чакат новината, че Мери е мъртва и най-накрая вече имат светица.

Екюър заговори плавно, без да повишава глас:

— Мери предаде Богу дух — изрече той и тълпата затаи дъх. — Преди няколко минути. Смъртта й беше лека, върху устните й изплува усмивка. Нищо повече не можеше да бъде направено, за да я спасим.

Тълпата въздъхна като многоусто чудовище. Беше ли това въздишка на облекчение, зачуди се Тенисън. Краят на очакването.

След това някой гръмовно поде тържествена молитва. Гласът принадлежеше по-скоро на човек, отколкото на робот. Останалите се присъединиха към него и хорът от молитвени вопли отекна навсякъде из Ватикана. Мнозина коленичиха и започнаха, други останаха прави, а миг по-късно камбаните на базиликата забиха на умряло. Величествен погребален звън.

Екюър се върна при Тенисън и двамата отново заговориха.

— Няма ли да останеш при тях? — попита Тенисън. — Не обръщай внимание на езичник като мен.

— Аз не съм… — започна Екюър, ала замълча. След малко продължи: — Ако Мери можеше да узнае отнякъде за всичко това, щеше много да й хареса. Тя беше толкова набожна. Редовно ходеше на литургия, прекарваше цели часове коленичила, изричайки молитвите си. Не за да си придава благопристоен вид, не за да привлича вниманието с драматизъм, а защото религията беше смисълът на нейния живот.

Това вероятно обяснява факта, помисли си Тенисън, че именно тя бе намерила Рая. Но той не изрече гласно мисълта си.

Известно време вървяха, без да говорят. После Екюър попита:

— Как се чувстваш?

— Тъжно ми е — отвърна Тенисън.

— Не трябва да изпитваш вина.

— Да, изпитвам вина. Лекарят винаги я чувства, това е вътрешно наказание, цената, която плаща за привилегията да бъде лечител на другите. Ще ми мине.

— Трябва да се погрижа за нещо. Какво ще кажеш, ако се разделим?

— О, не се притеснявай, ще се разходя — отвърна Тенисън. — Така ще се чувствам по-добре.

Да, наистина можеше да стори така. Джил беше отишла отново в библиотеката. Каза му, че работата ще ангажира ума й. Предпочитала да се натовари максимално. Тенисън не искаше да се прибира в апартамента, защото без нея щеше да му изглежда пуст до болка. Разходката наистина щеше да го разсее и успокои.

Ала не се получи точно така, както бе очаквал. В гърдите му продължи да тлее смътно безпокойство. Пък и непрекъснатият, погребален звън на камбаните в базиликата го депресираше допълнително.

Вървеше вече петнадесет минути, когато осъзна, че е поел по пътеката към хижата на Декър. Спря насред път, обърна се и тръгна обратно. Не можеше да отиде в хижата на Декър, просто не можеше! Трябваше да измине доста време, за да посети отново това място.

Стигна разклонението и пое по пътеката, която водеше до едно възвишение, където той обичаше да отсяда, за да наблюдава грандиозния спектакъл на сенките, родени в пазвата на планините. Далечният погребален звън на камбаните го съпроводи.

Тенисън седна на малък камък, където присядаше винаги и се взря в далечината. Слънцето бе достигнало зенита си, склоновете изглеждаха бледосини, изпъстрени с по-тъмните петна на горите, които се катереха по тях, а снежнобелите върхове отразяваха блясъка на слънцето. Те се променят, помисли си той, цветовете се променят, движат се. След час нямаше да бъдат същите. Променят се, но се запазват в друг нюанс. Дано винаги да можем да им се радваме. Ако някой ден планините изчезнат и се превърнат в гладка равнина, формите на живот, които ще останат, ще прекосяват равнината и въобще няма да подозират, че тук са се издигали планини и светлината си е играла с мрака на цветове по снагата им.

Нищо, помисли си той, не остава същото.

Ние се стремим към знания. Задъхвайки се, отчаяно стискаме в длани, онова, което сме уловили. Непрекъснато работим, за да се доберем до окончателния отговор, или може би до множеството окончателни отговори, които се оказват неокончателни и просто водят до някой друг факт или фактор, който също няма да бъде окончателен. И въпреки всичко, продължаваме да опитваме, не можем да се откажем, защото като разум ни е отредено да бъдем вечно неспокойно и търсещи.

Той разпери ръце пред себе си и ги погледна, променяйки ъгъла, като че бяха част от него, която никога по-рано не беше виждал. Едно изпълнено с обич докосване на тези пръсти, което не беше нищо повече от докосване, и туморът изчезна от лицето на Джил. Не можеше да има никакво съмнение, каза си той, фактът просто не подлежеше на обсъждане. Грозният, разраснал се тумор беше върху бузата й, когато я погали. С милувката той бе изчезнал. Спонтанно излекуване? Не, невъзможно. Спонтанното излекуване не протичаше по такъв начин. За него бе необходимо поне мъничко време, а при Джил то стана почти мигновено.

Някакво свръхумение, казаха си двамата, може би, без да вярват на онова, което изричах. Просто им бе необходимо да кажат нещо. Това невероятно умение му бе дар от съществата в света на уравненията, дар, направен от един свят на друг.

Тенисън продължаваше да се взира в ръцете си. Струваше му се, че въобще не са по-различни от по-рано. Потърси вътре в себе си някаква разлика от преди, но не успя да открие нищо.

Възможно ли бе, питаше се той, всичките скрити, а може би еволюционно натрупвани през хилядолетията таланти, да съзряват в човешката раса и да се проявят точно в деня, когато най-много имаме нужда от тях? Съществуваха древни свидетелства за такива мистични излекувания чрез докосване с длан. Мнозина предявяваха претенции, че са изцелявали по този начин страдащи, ала никой от случаите не бе документиран. Същото беше положението и с Шептящия. Преди да дойде Декър в Края на Нищото, никой не е успявал да го види. А Декър не само го бе видял, ала и бе се оказал способен да разговаря с него. Но не е могъл да допусне Шептящия в ума си. И Джил, и той самият, можеха да правят това. Защо беше тази разлика между Декър и тях двамата? Нима бе възможно тя да отразява различни степени на скрити на един по-ранен етап заложби, които се развиват сега, но в различна степен при различните човешки същества? Или може би, когато човек притежава дадена способност, но не подозира това, той никога не полага усилие да я използва?

И все пак, в случая с тумора на Джил не се покриваше с никоя от двете възможности. Десетки пъти бе милвал със същата тази ръка бузата й, но до деня, когато се върна от света на уравненията, туморът бе оставал на мястото си, независимо от това колко често го бе докосвал. Разсъжденията до този момент бяха валидни само по отношение на Шептящия, но не можеха да обяснят случилото се с бузата на Джил. Особената способност или магия, или каквото я нарече, беше новопридобита и съществуваше само едно-единствено място, където Тенисън би могъл да я придобие.

Той отново погледна ръцете си. Бяха си същите както през целия му досегашен живот. В тях нямаше и следа от някакво новопридобито качество или изменение.

Лекарят стана от камъка и пъхна ръцете си в джобовете на сакото, за да не ги гледа. Камбаните на базиликата все още разнасяха погребалния си звън. Можеше да продължи разходката си, ала тя се бе оказала твърде гнетяща. Не му се ходеше никъде.

Реши да се върне в апартамента си. Джил нямаше да бъде там и щеше да се чувства самотен, но може би щеше да запълни времето си, приготвяйки вечеря, макар че за това беше още рано. Знаеше какво ще прави — щеше да се залови с едно особено ястие — мечта на всички чревоугодници — което щеше да му отнеме много време, но щеше да му създаде работа, макар че накрая по всяка вероятност почти нямаше да може да се яде. Не, рече си той, хрумването не е добро. Искаше да зарадва Джил с готова вечеря на масата, а някаква си каша, която тя няма да хареса, не изглеждаше приятна изненада. Стори му се странно да готви. Хюбърт беше готвил досега, а Джил се присъединяваше от време на време да му помага.

Той зави по пътеката и изведнъж спря като истукан. Срещу него крачеше фигура в пурпурна одежда, препасана на кръста, с поли, закачени на пояса, за да не се влачат в прахта. Беше кардинал Теодосий, с алена шапчица на главата.

Тенисън се отдръпна от пътеката, за да му стори място, ала кардиналът се приближи и спря.

— Ваше Преосвещенство — обърна се към него Тенисън, — не знаех, че сте привърженик на разходките.

— Не съм — отвърна Теодосий. — Макар и да чувам, че вие сте.

— Да, така е. Може би някога трябва да повървим заедно. За мен това ще бъде приятно изживяване. Надявам, че ще бъде същото и за вас. Можете да видите толкова много неща, за които да говорим.

— Красота? — въпросително изрече кардиналът. — Красотата на природата?

— Тъкмо това имах предвид. Красотата на далечните планини и на цветята, които цъфтят край пътя.

— Красотата е за вашите очи, но не и за моите — отвърна кардиналът. — Когато хората създали нас, роботите, са ни лишили от определени способности, една от които е възможността да оценяваме красотата. За мен съществуват други видове красота. Красотата на логиката, на великолепните абстракции, за които можем да мислим с часове.

— Това е прекалено лошо. Пропускате толкова много, щом сте лишени от способността да се радвате на физическата красота.

— Вие също, защото ви липсва нашата способност.

— Съжалявам, Ваше Преосвещенство, не исках да ви обидя.

— Всичко е наред — отвърна Теодосий. — Не съм се обидил. Всъщност, чувствам се прекалено добре, за да се обидя от каквото и да било. Тази разходка е голямо приключение за мен. Не мога да си спомня някога да съм се намирал така далеч от Ватикана. Но уверявам ви, това е не просто екскурзия, за да запълня времето си. Тръгнал съм да намеря някой от Старите.

— От Старите ли? Но защо?

— Защото ми изглеждат добри съседи, които сме пренебрегвали прекалено дълго и е твърде вероятно да сме изградили представите си за тях въз основа на клевети. Разбрах, че мога да намеря един от тях в хълмовете зад хижата на Декър. Чували ли сте нещо за това?

— Декър никога не е споменавал каквото и да било по този повод — отговори Тенисън. — Сигурен ли сте?

— Така се говори от години. Един от Старите ни наблюдава от хълмовете над неговата хижа.

— Ако старите са ви наблюдавали през всичките тези хиляда години, сигурно знаят доста неща за вас. Искам да кажа, за Ватикана.

— Много повече — додаде кардиналът, — отколкото подозираме. Е, аз трябва да тръгвам. Може би ще бъде трудно да намеря Стария. Отбийте се да ме видите в близките дни. Може да си поговорим приятно.

— Благодаря — отвърна Тенисън. — Непременно ще дойда.

Тенисън остана на пътеката, взирайки се в кардинала, докато той изчезна от погледа му зад възвишението. После се обърна и пое към Ватикана.

Стигна до апартамента и понечи да влезе, ала нещо го накара да се отдръпне. Изпита нежелание да влезе вътре. В стаите го очакваха само пустота и самота. Ядоса се на себе си заради малодушието си, посегна, завъртя топката и влезе.

Ала вътре не го очакваха нито пустота, нито самота. Огънят буйно пламтеше. Джил тъкмо се надигна от канапето да го посрещне. Той се втурна тичешком през стаята, грабна я в обятията си и я притисна към себе си.

— Така се радвам, че си тук — тихо прошепна Тенисън. — Боях се, че няма да си вкъщи.

Джил леко го отблъсна от себе си.

— Не само аз съм тук — обяви тя. — И Шептящия се прибра.

Тенисън бързо огледа стаята, но не откри никаква следа от него.

— Не го виждам.

— Той е в ума ми — обясни тя. — Иска да влезе и в твоя. Дошъл е отново да ни заведе в света на уравненията.

— В Рая?!

— Да, Джейсън! Съществата от света на уравненията знаят пътя към Рая и могат да ни отведат там.