Шептящия не беше на себе си, бе изпаднал в луд екстаз. Плъзна се по затвореното пространство на магнитното поле. Затанцува диво сред нажежения йонизиран облак. Беше се промъкнал, той, тази изменчива форма, в сърцето на една експлодираща Галактика и се втурна в надбягване с радиацията, която излъчваше една свръхнова звезда. После премина като вихър през поле от пулсари…
Когато се умори от всичко това, спря пред едно червено джудже, символично протегна ръце, за да ги стопли върху червените, укротени огньове на звездата. Червеното джудже беше единственото излъчващо блясък светило наоколо и това възбуждаше любопитството му. Всичко останало беше черно, макар че някъде далеч се провиждаше едва загатнато проблясване с висока интензивност, сякаш зад далечния хоризонт на космическото пространство ставаше грандиозно събитие. Отвсякъде го обгръщаше пустота. Той се почувства малко самотен, макар че не бе изпитвал това усещане досега — беше пространствено-времево създание, а в пространството и времето нямаше място за самота.
Не знаеше къде се намира, нито мислеше за това, защото където и да се озовеше, винаги знаеше, че е у дома. Нямаше ни най-малка представа по какъв начин и защо бе толкова убеден, че е така, ала хич не го беше грижа — това нямаше значение. Можеше да отиде навсякъде, където пожелае и пак щеше да си бъде у дома. Което естествено не означаваше, че осъзнава къде се намира.
Наведе се над червено-черната звезда, долови песента на вечността, която извираше в пустотата, завладяла тази част на Вселената — независимо от това, коя бе тя. Долови неясния аромат на далечен живот и се замисли за чудесата на материята — всяко чудо бе постижение, характерно за определена форма на живот. Безконечният ред от постижения възхождаше в стремеж към необозрими по сложност и състав отговори, които се сливаха, преди да бъде известен окончателният отговор.
Това беше неговото наследство, помисли си той. Това беше наследството, целта и стремежа на неговите събратя, а може би и на много други създания — самотни, обгърнати от мрака на неизвестното, устремили се към светлината.
После звездата и мракът изчезнаха и той отново попадна в център на кръг, образуван от съществата-уравнения. Намери розово-червения куб, след който се бяха подредили всички останали. Една от стените на розово-червения беше празна, но докато Шептящия я наблюдаваше, върху нея проблесна бледо уравнение, което постепенно взе да става все по-плътно, докато символите му не станаха съвсем отчетливи. Той обхвана с ума си уравнението, пребори се с него, и когато приключи, розово-червената страна на куба отново стана чиста. Тогава умът на Шептящия отново премина в куба. После — колебливо изникна ново уравнение — така отчетливо и безкомпромисно в своята яснота, както първото. И все пак имаше разлика — този път уравнението принадлежеше на Шептящия, той го бе предал на розово-червения куб, беше го изписал върху страната му, използвайки я като черна дъска. Сега всички други можеха да видят уравнението на Шептящия.
Аз им говоря, помисли си той и почувства бурен прилив на гордост и възторг. Аз общувам с тях на собствения им език и то по начин, по който го правят и те!
Навсякъде по празните страни на кубовете, образуващи кръга се появи същото уравнение. Шептящия почувства удивлението и задоволството им, че най-сетне бе дошъл някой, способен да разговаря с тях. Може би никога не бяха очаквали подобно нещо — в този малък пространствено-времеви отрязък, който бяха отделили за себе си, те сами се бяха обрекли на самота и изглежда бяха доволни от това. Бяха се откъснали и изолирали от всички останали форми на живот, от другите светове. Не очакваха посетители, нито контакт с други същества — общност, която си бе внушила, че е независима, самозадоволяваща се, и бе полагала неимоверни усилия да остане такава.
Уравнението на Шептящия изчезна и на негово място веднага започна да изниква ново — този път не толкова колебливо.
Розово-червеното създание-уравнение му отговаряше.
Шептящия се подготви за дълъг разговор с новите си приятели.