Проектът

7.

Трапезарията в Човешката къща се оказа доста цивилизована. Масата наистина бе застлана с чиста бяла покривка, върху която проблясваше стъкло и порцелан, в менюто фигурираха пет вида ястия и виното си го биваше.

— Много е приятно — обърна се Джил към Тенисън. — Не бях очаквала, че храната ще бъде толкова вкусна. Предполагам, че след месеца, който прекарахме на кораба, всяко ястие ще ни се стори като пир.

— Утре започваш работа — подхвана той, — ще мога ли да те виждам от време на време?

— Колкото е възможно по-често. Ще се прибирам тук всяка вечер. Освен ако, разбира се, Ватикана не ме изхвърли или пък въобще не ме допусне в чертозите си.

— Искаш да кажеш, че не си се свързала предварително с тях?

— Опитах, но не можах. Изпратих няколко писма, но не получих отговор.

— Може би те не желаят да се говори за тях.

— Ще видя как стои този въпрос. Ще разговарям с тях. Мога да бъда твърде убедителна, ако се наложи. Ами ти?

— Ще поогледам наоколо. Ако тук няма друг лекар, може да започна лекарска практика.

— Би било чудесно! — възкликна тя. — Но, Джейсън, наистина ли би те задоволило?

— Не зная — отвърна той. — Предполагам, че го изрекох ей така, просто ми хрумна. Във Ватикана има лекар и може би той се грижи за хората в селището. Така че идеята да започна частна практика, е доста илюзорна. Селището изглежда като създадено от първите заселници тук, ала това не може да е така. Ако разказаното от капитана е вярно, роботите са били тук почти хиляда години.

— Вероятно селището въобще не е толкова старо — отбеляза Джил. — Роботите може би са били тук доста време, преди в действителност да е възникнало селището.

— Предполагам, че е така, и все пак сигурно е старо. Ала е очевидно, че не са прогресирали особено. Може би това се дължи на надмощието на Ватикана. Със сигурност всичко и всички се въртят около Ватикана.

— Това не би било толкова лошо — вметна Джил. — Зависи какъв екип — хора и роботи — работи във Ватикана. — Може би се радват на всеки с оригинални възгледи и идеи.

— Ще поживеем, ще видим — рече той. — Няма закъде да бързам. След около седмица, ако не друго, то поне ще имам по-добра информация с какво бих могъл да се заема.

— Говориш така, сякаш възнамеряваш да се установиш тук.

Той поклати глава.

— Не съм мислил за това. Наистина ми е нужно място, където да се установя. Мисля си, че хората в Девънтри никога няма да се досетят, че съм успял да се добера до кораб, отлитащ за Края на Нищото.

— Възможно е да сметнат, че си потънал в морето. Радарът на Гътшот сигурно е проследил летателния ти апарат. Няма начин да бъдат сигурни, че си се измъкнал от него, нали?

— Така е, освен ако някой намери парашута. Не смятам, че това е твърде вероятно. Набутах го под една постройка, доколкото можах.

— Това в значителна степен гарантира сигурността ти. Толкова ли си ги вбесил, че да те проследят дотук, за да те арестуват?

— Не, вероятно не. Целият епизод беше повече или по-малко с политически подтекст. На някои хора щеше да им бъде твърде удобно, ако можеха да припишат смъртта на маркграфа на мен.

— Търсели са изкупителна жертва.

— Точно така. Във всеки случай, вероятно могат да използват изчезването ми, за да го сторят. Така че всички ще са доволни. Ала в този момент не е важно какво става в Гътшот. Какво ще правиш ти? Сигурно си вложила доста пари в това пътуване.

— Известна сума, работата ми го изисква. Това е възможност, която трябва да използвам. В моя случай разходите няма да бъдат изцяло хвърлени на вятъра. Дори да не успея да напиша статията, смятам, че наистина ще се добера до нещо голямо. Ако не се справя с Ватикана, все ще има за какво да се закача. Не толкова голямо, разбира се, но все пак няма да е за изхвърляне.

— Джил, как мислиш да осъществиш плана си?

— Ами, виж, ако след като съм пропътувала разстоянието дотук, те не ме допускат да прекрача прага им и откажат да разговарят с мен, изцяло ме отрежат с други думи, или пък в случай че са прекалено агресивно настроени, ме изхвърлят от планетата, и това е нещо. Значи съществува причина да не ме допускат. Защо ще откажат да разговарят с мен? Защо ме изхвърлят? Какво става в Края на Нищото? Какво се разиграва зад стените на тази величествена институция, отдадена на някаква мистериозна религия, какво не трябва да види бял свят? Какво крият всъщност?

— Да, разбирам — съгласи се той. — Това също е материал за статия.

— Когато приключа с всичко това, вече ще имам достатъчно за цяла книга.

— О, колко въпроси са се породили у теб.

— Подочух разни неща оттук-оттам. Темата зрее у мен от няколко години. До ушите ми все долитаха разни неща. Странни на пръв поглед слухове. Никой от тях прекалено важен и все пак, съдържащ зрънце информация. Събрани заедно, се получава една доста интригуваща картинка.

— Значи си се ровила по този въпрос години, опитвайки се да откриеш улики.

— Да, така е. Работих упорито. Разбира се, не през цялото време, ала използвах всяка възможност, която се откриваше пред мен. Доста съм мислила по тези въпроси. И колкото повече го правех, толкова по-силно се убеждавах, че фактите си струва да бъдат проверени. Възможно е да съм в заблуждение и всичко да е плод на моята фантазия. Може да се окаже, че тук няма почти нищо, освен група глупави роботи, заели се с безсмислена дейност.

Известно време двамата помълчаха, съсредоточавайки вниманието си върху храната.

— Как е стаята ти? — попита накрая Джил. — Моята е хубава.

— И моята — отвърна Тенисън. — Не е луксозна, но покрива очакванията ми. Един от прозорците е обърнат към планината.

— Няма телефони — оплака се Джил. — Попитах, но ми казаха, че въобще нямали подобно нещо. Тук никога не са били прокарвани телефони. Но за сметка на това има електрическо осветление. Поговорих си с тях за това. Казах им — как е възможно да има електричество, пък да не се сетите да прокарате телефони, но никой не можа да ми отговори.

— Може би никой не е почувствал необходимост от телефон — отбеляза Тенисън.

— Извинете, сър — обади се някакъв глас. — Извинете, че ви прекъсвам, но е важно…

Тенисън вдигна глава. До него стоеше висок мъж, малко над средна възраст, с остроносо лице, пригладена назад коса и гъсти, добре подстригани посивели мустаци.

— Разбрах — подхвана мъжът, — че сте лекар. Поне така ми казаха.

— Така е — отвърна Тенисън. — Казвам се Джейсън Тенисън, а дамата с мен е Джил Робъртс.

— Името ми е Екюър. Аз съм от Ватикана. Преди няколко дни нашият лекар беше убит при нещастен случай по време на лов.

— Ако мога да ви бъда полезен по някакъв начин…

— Ще ме извините, мадам — заговори Екюър, — не ми е приятно, че се налага да прекъсна вечерята ви и да ви отнема компаньона. Но една жена при нас е много болна. Нуждае се спешно от помощ. Ако бихте могли да я прегледате…

— Трябва да си взема чантата — каза Тенисън. — В стаята ми е.

— Позволих си — изрече мъжът от Ватикана — да помоля управителя на хотела да я донесе. Тя е долу във фоайето.