Проектът

32.

Блещукането на диамантения прах се носеше във въздуха над въртящия се, позлатен стол край мраморната масичка.

— Значи се върна — рече Тенисън.

— Моля те — изрече Шептящия. — Моля те!

— Не възнамерявам — заяви Тенисън, — да се огъна пред молбите ти. Но смятам, че е време да поговорим.

— Позволи ми аз да започна. Горя от желание да разговарям с теб. Ще ти разкрия кой съм и какъв съм и никой друг, освен теб, няма да го знае. Ще отговоря на всичките ти въпроси.

— Добре тогава. Кажи ми какъв си.

— Старите ме наричат Прахообразен, Декър ме нарича Шептящия, а…

— Не е важно как те наричат — заяви Тенисън. — Кажи ми какъв си.

— Аз, съм безтегловен конгломерат от молекули, между които не съществува връзка, и все пак те са моята маса. Всяка моя молекула, може би всеки мой атом, е разумен. Аз съм роден на тази планета, макар че не мога да си спомня началото на живота си и не виждам края му. Може всъщност да съм безсмъртен, макар че никога не съм мислил за това. Макар че сега, като повдигнах този въпрос, съм сигурен, че ще живея вечно. Не е възможно някой да ме унищожи. Дори ако ме разпръснат на отделни части, така изцяло разпръснат, че нито един атом от съществото ми не срещне другите във вечността, аз пак ще зная, че всеки атом сам по себе си ще представлява живот и ще притежава способност да усеща, да бъде разумен.

— Струва ми се — рече Тенисън, — че ти си особено способно създание. Безсмъртен си, разумен и никой не може нищичко да ти стори. Нищо не ти липсва.

— Не, не е така. Вярно, аз притежавам интелект и като разумно същество се стремя да уча и да зная, но са ми необходими инструменти, с които да постигам целите си.

— Значи търсиш инструмент.

— Това е доста грубо казано.

— Искаш да ме използващ като инструмент, който ще ти помогне да научиш нови неща. Какво искаш да узнаеш?

— Необходимо ми е да узная истината за Ватикана и за дейността, извършвана тук. Искам да вляза в световете, които откриват Изследователите. Дълго време опитвах и научих нещо, но то е твърде малко. Не е възможно да навлезеш в мисловния процес на машините. Техният ум не е устроен по такъв начин. Моите проучвания или по-скоро опитите ми да ги проуча с течение на годините, предизвикаха съмненията на Ватикана. Знаят, че някой ги изучава, ала не знаят кой е той. Опитват се да ме открият, но не ме намират. Може би не осъзнават, че съществувам.

— И мислиш, че аз мога да ти помогна? И че ще имам такова желание?

— Ти можеш да ми помогнеш. В това няма никакво съмнение. Ти можеш да видиш кубовете. Ако ми позволиш да остана в твоя ум и да споделя с теб видяното, тогава ние двамата…

— Но защо точно аз, Шептящи? Би могъл да избереш Екюър.

— Опитвах с Екюър. Той не усеща присъствието ми. Също като роботите. Не знае, че съм до него, дори не вижда блясъка, който излъчвам. Декър вижда блясъка и аз мога да разговарям с него, ала не може да види кубовете и умът му е затворен за мен. Оставаш само ти, а може би и онази, другата…

— Другата ли?

— Да, онази, твоята спътница Джил.

— Разговарял ли си с нея?

— Не, не съм, но мисля, че бих могъл. Нейният ум също не е затворен за мен.

— Хайде да не я замесваме в това — каза Тенисън. — За момента не я закачай. Уговорихме ли се?

— Уговорихме се. Няма да я замесваме.

— Искаш да видиш кубовете с мен. Да влезеш в ума ми и да ги видиш. Това ли е всичко, което искаш?

— Може би не всичко. Това е най-важната част.

— Сега ми обясни защо. Защо е така важно за теб да видиш кубовете?

— За да си възвърна наследството.

— Почакай малко — възкликна Тенисън. — Какво общо има наследството ти с всичко това?

— Толкова отдавна, че времето започва да губи измеренията си, аз бях само малка част от голям облак — облак, съставен от други Прахообразни, или ако предпочиташ — други Шептящи. Казвам, че аз бях в този облак, защото не зная дали облакът беше само един, дали аз бях само малка част от по-голямо цяло, или облакът е бил съставен от много отделни единици като мен. Облакът имаше наследство, имаше съдба — вероятно би могъл да се изразиш, че имаше своя задача. Задачата му бе да опознае Вселената…

— Стига си фантазирал — прекъсна го Тенисън.

— Но истината е такава! Щях ли да те лъжа, поемайки риска да откриеш измамата и така да загубя надеждата за сътрудничеството, на което толкова се надявам?

— Е, това е вече нещо друго. Не смятам, че би ме мамил, но какво се е случило с облака?

— Той си отиде и ме изостави — каза Шептящия. — Не зная защо постъпи така. Нито пък зная къде е отишъл, с изключение на това, че изучава някъде Вселената. В мигове на усамотение, горчиво си мисля защо си отиде и ме изостави. Но напускайки ме, той не отне наследството ми. Аз все още изследвам Вселената с всички средства.

— Правиш го и още как!

— Подиграваш ми се. Не ми ли вярваш?

— Хайде да оставим това настрана — предложи Тенисън. — Не изпитвам безрезервна вяра в теб. Всичко, което ми каза до сега, е какво искаш да правиш и колко много се нуждаеш от помощта ми. Сега нека аз те попитам — каква ще бъде моята полза от всичко това? Какво ще получа? Надявам се, че ще бъде нещо повече от удоволствието да се намирам в твоята компания.

— Ти си труден човек, Тенисън.

— Не съм глупак. Няма да ти предложа доброволно да ме използваш. Струва ми се, че трябва да направим някаква сделка.

— Сделка… — повтори Шептящия. — Да, разбира се, сделка.

— Добре тогава. Сделка с дявола.

— Кой от нас е дяволът, за който говориш? Ако правилно разбирам този термин, аз не съм дявол. Не мисля, че си и ти.

— Добре, тогава, няма дявол.

— Потопих се за кратко в ума ти, без да искам разрешение — каза Шептящия. — Моля да ми простиш за това.

— Прощавам ти. Ако е било само за миг.

— Казвам ти истината. Беше само за миг. В ума ти улових два свята. Света на есента и света на уравненията. Кой от тях би желал да посетиш? В кой предпочиташ да отидеш? Кой би желал да видиш? Не да гледаш, не да се взираш в него, не да му се дивиш, а в действителност да отидеш там.

— Искаш да кажеш, че си в състояние да ме заведеш там? Че мога да се разхождам в онези светове?

— Заедно с мен ще можеш да ги обходиш. Може би ще ги разбереш, макар че не съм сигурен. Но можеш ясно да ги видиш, можеш да ги докоснеш с ръце.

— А светът, където се намира Рая?

— Ти не си го виждал.

— Не, не съм — отвърна Тенисън.

— Е, тогава…

— Искаш да кажеш да отидем до един от онези светове и после да се върнем обратно?

— Да, разбира се, че ще се върнем. Никога не отиваш до място, откъдето не можеш да се върнеш.

— Значи ще ме отведеш…

— Няма да отведа само теб. Ще отидем двамата заедно.

Невъзможно, рече си Тенисън. Такова нещо просто никой не може да направи. Или той отново сънуваше, или имаше насреща си най-изпечен измамник…

— Възможно е — възрази Шептящия. — Можем да го направим. Не е никаква измама. Ти мислеше за света на уравненията. Сънуваше го. Той не те оставяше на мира.

— Никога не успявах да го разгледам добре — потвърди Тенисън. — Винаги оставаше скрит. Знаех, че в него има много неща, които не виждах.

— Тогава ела с мен и ги виж.

— А ще ги разбера ли?

— Не, не съм сигурен дали ще ги разберем. Но ако сме заедно, ще бъде по-добре, отколкото ако отиде всеки сам.

— Изкушаваш ме, Шептящи. Да рискувам ли с теб?

— Няма риск, приятелю. Мога ли да те наричам „приятел“?

— Не приятел, Шептящи, партньор. Партньорите също трябва да си имат доверие. Но ако не го оправдаеш…

— Ако не го оправдая?

— Декър ще научи за това. Ще загубиш единствения си приятел.

— Заплахите не ти правят чест, партньоре.

— Може би ми правят.

— Значи оставят в сила?

— Да — отвърна Тенисън.

— Нека аз и ти заедно отидем в света на уравненията.

— Ще трябва първо да видим куба.

— Не е необходимо. Този свят е заседнал дълбоко в ума ти.

— Да — потвърди Тенисън, — ала в непълна степен. Не виждам всичко от него. Пропуснал съм отделни части.

— Всичко е там. Трябва да го проучим. Аз и ти заедно, като един човек, ще свършим тази работа.

— Това натякване, че ще бъдем заедно — прекъсна го Тенисън, — започна да ме дразни.

— Мисли тогава, че ще бъдем едно цяло. Не ние двамата, а едно същество. Сега се замисли дълбоко за света на уравненията. Спомни си възможно най-пълно всичко за него. Ще се опитаме да влезем там.