Проектът

37.

Декър спря доста преди залез-слънце. Беше избрал място, където щеше да лагерува през нощта. На хълма имаше извор, даващ началото на поток, който се спускаше надолу към долината. Горичка от ниски, гъсти, планински храсти растеше на север от извора. Тя щеше да го подслони и да го защити от нощните ветрове, връхлитащи от върховете и фучащи наоколо. Имаше и изсъхнало дърво, паднало край потока върху няколко големи, обли камъка, откъдето лесно можеше да си осигури сухи дърва за подпалки.

Декър се залови методично за работа. Донесе съчки от изсъхналото дърво, накладе огън, после насече дърва и ги приготви за през нощта. Опъна малка палатка, която щеше да го подслони, ако започнеше да вали, после разгъна спалния си чувал. Донесе кофа вода от извора и закрепи чайника над огъня, за да си свари кафе, след това извади двете риби, които беше уловил по-рано през деня и се приготви да ги изпържи, като ги зави в листа, за да му бъдат под ръка, когато му потрябват. Сложи ги в тава и се залови да приготви вечерята си. Ала първо провери дали пушката му е опряна върху скалата, така че лесно да може да я достигне. През цялото време, прекарано в скитания из планините той рядко бе изпитвал нужда от оръжие, ала вродената му предпазливост му подсказваше, че не може да изключи възможността, че някога може да се наложи да го използва.

Шептящия все още не се бе присъединил към него, и мислейки за това, Декър осъзнаваше, че разсъжденията му са нелогични. Шептящия не знаеше, че Декър възнамерява да предприеме нова експедиция — всъщност, той не го бе планувал, просто се вдигна и пое на път. Постъпката му не беше и импулсивна. Нямаше нищо неотложно, което би го накарало да тръгне, не съществуваше внезапно възникнала необходимост, да се отправи към планините. Бе поел на това пътешествие съвсем естествено, като нещо, което, просто следва да направи. Градината му беше прекопана, купчината подпалки бе голяма и не му оставаше какво друго да прави. Без много да се изненадва, той започна да се подготвя за експедицията. Не беше и помислял за нея като за нещо специално. Беше просто поредното пътуване, по време на което щеше да попадне на няколко скъпоценни камъни, ако имаше късмет. За миг му бе хрумнало да отиде до Ватикана, за да види дали Тенисън иска да го придружи, ала си каза, че може би времето е неподходящо за него. Като лекар на Ватикана, Джейсън вероятно трябваше да не напуска клиниката и да държи под наблюдение Мери. Някой друг път, помисли си той.

Не, че сега му се искаше да бъде сам. Той харесваше компанията на доктора. Тенисън беше първият човек, с когото се срещаше от години насам и когото действително харесваше. Декър смяташе, че лекарят много прилича на него самия. Декър никога не приказваше прекалено много, и не подхващаше неподходящи теми. Задаваше малко, но смислени въпроси. Притежаваше умението да подхожда към неловки ситуации с лекота и дипломатичност. Разговорът за Шептящия можеше да се окаже мъчително изживяване, но Тенисън го бе подхванал с откровеност, която сама по себе си беше приятна и темата не се оказа никак неудобна и за двамата.

Приклекнал край огъня, наведен над рибата, която се пържеше, Декър изведнъж осъзна, че желае Шептящия да бъде с него. Ако Шептящия знаеше, че той ще отиде в планината, вероятно щеше да го придружи. Шептящия обичаше пътешествията, които предприемаха заедно. Винаги имаше много неща, за които си приказваха и Шептящия се забавляваше от това почти толкова, колкото докато търсеха скъпоценни камъни по дъната на потоците. Декър си припомни, че Шептящия беше отличен спътник в това отношение. Никога не се хвалеше прекомерно за скъпоценните камъни, които намираше, и който бяха убегнали от погледа на Декър.

Когато Тенисън за пръв път му разказа какво се беше случило с Шептящия, Декър разбра защо облачето диамантен прах прекарваше по-малко време с него. Понякога това можеше да се приеме като плюс, защото без съмнение имаше случаи, когато Шептящия беше истинска напаст. Ала той беше сигурен, че старата им дружба няма да се разпадне — той и Шептящия бяха прекарали толкова дълго време заедно, че това беше невъзможно да се случи. Мислейки си за това сега, Декър беше сигурен, че подобно нещо не се е случило, че отсъствието на Шептящия сега не се дължи на отслабване на приятелството им. С Тенисън Шептящия вероятно щеше да се занимава с други интересни неща и сега е тръгнал нанякъде, отдаден на удоволствието. Не след дълго щеше да се върне. Декър беше сигурен в това. Имаше голяма вероятност още преди края на това пътешествие Шептящия да намери следите му и да се присъедини към него.

Чайникът с кафето заплашваше да изкипи всеки момент и Декър протегна ръка, за да улови чаталестата пръчка, която го поддържаше над огъня — искаше да махне съда от пламъците. Но чайникът гръмна в лицето му и полетя във въздуха, смачкан от невидима сила. Врящото кафе се разля по лицето и гърдите на Декър.

Той се хвърли към пушката, подпряна на скалата. Когато пръстите му я сграбчиха, противният, режещ звук от втори изстрел прозвуча от хълма над него.

Декър се претърколи зад скалата, после предпазливо се изправи, за да надзърне иззад нея. Изстрелът беше дошъл от открит скален масив на хълма, но сега там изглежда нямаше никой.

— Негодникът не изчака достатъчно — измърмори гласно Декър. — Можеше да пропълзи по-близо, тогава шансовете му щяха да бъдат по-добри. Бил е прекалено нетърпелив.

Смачканият чайник лежеше на повече от девет метра от лагерния огън. От рибите в тигана се вдигаше пушек. Ако почака още малко, щяха да станат на въглен. По дяволите, изруга той. С такова нетърпение бе чакал да се изпържат. Почти усещаше вкуса им в устата си.

Той се спотаи, вперил поглед към хълма, твърдо решил да улови всеки признак на движение. Това нямаше да се случи, помисли си той, ако Шептящия беше с него. Още преди няколко часа Шептящия щеше да усети онзи, който ги дебнеше. Това е някой, каза си Декър, който е знаел, че сега Шептящия не е с мен. Но това предположение е погрешно, няма начин да не е, защото никой в Края на Нищото не знаеше за Шептящия. На никого не бе казвал и доколкото му бе известно никой не можеше да вижда Шептящия, следователно, никой не би могъл да осъзнае присъствието му. Тенисън беше единственият, който знаеше — а вероятно и Джил, защото между двамата нямаше тайни. Беше ли възможно Тенисън да е казал на Екюър, питаше се той. Струваше му се малко вероятно. Тенисън и Екюър бяха приятели, но Декър беше сигурен, че Тенисън не би казал на Екюър за Шептящия.

А това, напомни си той, е безпочвено размишление. След като мисълта за Шептящия не възпираше никого, защото никой не знаеше за него, следователно всеки на планетата би могъл да го проследи. Просто лошият му късмет бе проработил отново и без Шептящия го бяха издебнали съвсем неподготвен. Не беше възможно Тенисън да се е изкачил тук, на този хълм. Тенисън нямаше никакъв мотив. А дори и да имаше, такава постъпка не беше в стила му.

Имаше няколко пушки — не много — в Края на Нищото. Понякога в гората бродеха ловни дружинки, за да си осигурят месо, ала оръжията им бяха малокалибрени. Но от звука, който бе възпроизвел изстрелът, ставаше ясно, че оръжието на онзи на хълма е от голям калибър.

Декър се опита да състави списък на хората, които биха имали мотив да го убият. Почти не можеше да се сети за никого, много трябваше да затрудни въображението си, за да изпълни тази задача. След като списъкът беше готов, той се зае да отхвърля всяко едно от имената. Малцината, които фигурираха в списъка му, не можеха да имат достатъчно силен мотив. Понякога неколцина може би са били засегнати от нещо, което е казвал или направил, ала със сигурност не бяха така дълбоко засегнати, че да се втурнат да го преследват. Цялата тази идея, че някой е взел оръжие и го дебне да го застреля, изглеждаше нелепа. И все пак този някой се криеше на хълма, готов да убива. Чакаше Декър да помръдне, да издаде местоположението си, след което убиецът щеше да изпрати куршум в тялото му.

Там, горе, рече си Декър, горе, до онзи скален масив, за миг бе проблеснало мъничко пламъче на светлината на залязващото слънце. Декър се опита да разгадае какво беше то, ала не успя. Той плъзна цевта на пушката край скалата и я насочи приблизително към мястото, където бе проблеснало пламъчето.

Нищо не се случваше. Всичко бе замряло. Не се чуваше никакъв звук. Убиецът чакаше. После Декър забеляза очертанията на някаква фигура и внимателно я проследи — рамо, едва загатнат торс, смътните контури на глава.

Приведе се над пушката, притисна я до себе си и се прицели. Рамото, над него се намираше главата, наполовина в сянка, съвсем неясно очертана, но там трябваше да бъде главата. Декър я взе на мушка, застина неподвижно, пое си въздух и го задържа, като полека натисна спусъка…